Някой ден аз ще те разбера. А ти ще ми простиш. Ще прегърнеш със снизходителна, но топла усмивка спомена за нас, за дългите часове на трептящата ни, нежна и плаха любов. За нашите несръчни опити за близост, за разговорите със закодирани послания. За срамежливите, изречени под прикритието на нощта гальовни думи и самопризнания. За блесналите погледи, споделящи миг на щастие.
Мислиш ли понякога за мен? За нас. За преплетени пръсти, дълги разходки и общи мечти. За бъдеще, вече невъзможно, за минало, сладостно-горчиво.
Кърви ли сърцето ти от изречените резки думи, с които прикривах своята слабост. Уязвимост пред открития ти, честен поглед. Пред страха да продължа, пред нуждата ти да се променя.
Аз не мисля за теб.
Може би само понякога. Когато вали. Или когато чуя познатия клаксон отвън.
Забравих твоята усмивка, твоите сини очи. Нежността, с която ме гледаше, докато внимателно накланяше главата си към мен.
Не, аз не копнея отново за твоите целувки! Забравила съм чувствените ти меки розови ...