Призрак, дух, виждам те, стоиш пред мен. Но как? Това не си ти и името ти не е същото. Гледам го изумено, взират се очите ми в него и сърцето ми трепери, ръцете ми едвам успяват да се сдържат, трудно ми е да се владея. Не, зная, че трябва да продължа, но не искам, не искам някой друг да заеме мястото ти. Ти си единствен в сърцето ми. Само ти знаеш как да ме направиш щастлива. Не си отивай, няма да те пусна, дори да усещам, че чувствата в мен изстиват, спомените се заличават. Това  е всичко, което ми остана от теб, преживени моменти, които не искам да оставям в миналото. Не ме интересува, че съм сама, че страдам, че се измъчвам,  колкото и дълго да ми се налага, аз не мисля, че е грешно, неправилно.

             Днес видях човек, непознат, който беше също като теб. Имаше твоите бузки и нали знаеш леко небрежната ти брада по лицето и се смееше на същите неща, на които и ти би се засмял. Ръката, тя, тя правеше онова странно движение, точно като теб. Очите му бяха хубави, може би като твоите, може би не. Усмивката, не си спомням ясно, но вероятно не, само ти имаш такава усмивка, като на пиленце. Беше самоуверен, сдържан, не ме погледна, не ме заговори, не ме слушаше, не ми обърна внимание, точно както ти се държеше в началото. Искам да го видя пак. Искам да открия още прилики и може би, ако намеря теб в него, няма да се предам толкова лесно този път. Ще се боря.

            Призрак сякаш беше, когато влезе той в стаята. Усетих се как го зяпам втренчено. Не мога да повярвам. Мечтая вече за друга среща, дори да е далечна и повярвай ми, не се надявам да видя теб. Ти вече не си същия към мен. Твоят свят се промени и нямам място в него, не искам само да се измъчвам от този факт. Затова желая само да запазя спомена за теб такъв, какъвто най-много те харесвам – весел, усмихнат, закачлив, нежен и добър и и… знаеш. Дано духа ти да открия в друг…