Eдна година по-късно...
Мислех, че вече не те обичам...Бях спряла да мисля за теб вечер преди да заспя и сутрин, преди да се събудя...Спрях да те сънувам...От месеци...Мислех, че вече не си с мен...Не си част от мен...Мислех, че краят беше и отмина...Живях в заблуждение толкова дни и вярвах, че аз вече не съм ти, а ти си спрял да бъдеш мен...Когато днес се събудих и несъвършеното ми тяло отказа да се хване за живота без уговаряне от моя страна...Когато цветята на терасата ми заклатиха красивите си разноцветни глави в ритъма на моето примирение...Когато сърцето ми пропусна два удара и не спря, нищо че го молих /о, толкова силно го молих да се спре.../...Когато слънцето заплющя подигравателно с лъчите си, като с камшици над моите смътни спомени-сенки...Тогава някак си, до смазания ми от умора и мъка мозък, се провря тъничък, като цигарена хартия, бегъл, като предутринен сън и избелял като стара снимка, просмука се като люлякова миризма , един самотен спомен...В него се разказваше за нас, ...