Eдна година по-късно...

Мислех, че вече не те обичам...Бях спряла да мисля за теб вечер преди да заспя и сутрин, преди да се събудя...Спрях да те сънувам...От месеци...Мислех, че вече не си с мен...Не си част от мен...Мислех, че краят беше и отмина...Живях в заблуждение толкова дни и вярвах, че аз вече не съм ти, а ти си спрял да бъдеш мен...Когато днес се събудих и несъвършеното ми тяло отказа да се хване за живота без уговаряне от моя страна...Когато цветята на терасата ми заклатиха красивите си разноцветни глави в ритъма на моето примирение...Когато сърцето ми пропусна два удара и не спря, нищо че го молих /о, толкова силно го молих да се спре.../...Когато слънцето заплющя подигравателно с лъчите си, като с камшици над моите смътни спомени-сенки...Тогава някак си, до смазания ми от умора и мъка мозък, се провря тъничък, като цигарена хартия, бегъл, като предутринен сън и избелял като стара снимка, просмука се като люлякова миризма , един самотен спомен...В него се разказваше за нас, за едно яркооранжево лято, пълно с любов...За едно море, което никога повече няма да бъде същото, с никой друг...Там се боричкаха няколко мили, като стари детски игри, които никога повече няма да се върнат, нежносини като небето над морето преди залез, незабравими мигове...И аз разбрах, че повече никога няма да мога да прегръщам с тези ръце, с тези пръсти, които нежно са докосвали меките ти клепачи...Никога няма да мога да целувам с тези устни, които са ти казвали:”Обичам те...” И никога няма да има толкова много любов в очите ми, както когато сливах поглед с кехлибара в твоите и силно вярвах, че никога повече няма да бъда сама...Но ето че стана така, любов моя...Нищо, че слънцето продължи да разполовява узрелия си плод над хоризонта-сочен и кървав, всеки ден, а сърцето ми продължи да отмерва, като никому ненужен стар часовник, ритъма на живота...Отново и отново...И отново...Нищо, че пак е май и розите маниакално цъфтят....