Няколко писма до теб-8
Днес разбрах – ти си моето слабо място... Моят locus minoris resistentiае... Моята болезнена липса, като жажда, която те измъчва и не можеш да пиеш вода, като фатален дефицит на кислород, като безсъние сред галопа на ежедневието... Сънувах те, докато спях до теб... Двамата с теб бяхме роботи, на теб ти липсваше важна част, не можеше да дишаш без нея, а аз не знаех къде да я търся... Наложи се да извадя същата тази важна част от мен, за да ти я дам... Плаках от безсилие и се събудих от плясъка на крилете на гълъбите на балкона, незнайно защо кацнали там да дочакат утрото... Ти си моята дневна доза адреналин, която ме вдига от леглото рано и ме кара да отварям очите си с радост в началото на деня... Ти си цветето, което самотно е цъфнало сред сухите листа от миналата година, по несъбудената след зимата студена горска земя... Ти си целувката, която сънено отпечатвам на тила ти, когато те прегръщам нощем...Ти си част от всяка моя малка победа, всеки ден, свидетел на всяко мое ежедневно добро... Не знам защо, но най-много искам да те прегърна, когато ми се мръщиш, въпреки протестите, да целуна неуловимата трапчинка на дясната буза и да вдъхна чистия ти аромат на горски мъх и пролетен дъжд... И не мога без теб... Защото ти си моята липсваща част от механизма, който ми позволява да дишам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Георгиева Всички права запазени
