Ето, моментът настъпи...

Дойде време, в което трябваше да приключа с част от моя живот.

Дойде време, в което трябваше да се разделя с всичко, което ме връщаше към миналото. Дойде време, в което трябваше да разчистя душата си от всичко, което тя така скътано пазеше в себе си.

Дойде време, в което трябваше да се разделя със спомена за ТЕБ...

И аз започнах да пречиствам и подреждам душата си... Взех една кутия, в която да подредя всичко и лека-полека открехнах притворената врата на душата си. А вътре беше толкова тъмно и страшно. Като че ли ураган е вилнял из нея и всичко е преобърнал на различни посоки, а после е застлал всичко с пепел. Някакъв хлад премина покрай мен и ме накара да потръпна... и... ми напомни за ТЕБ...

Някъде там в единия ъгъл изпод пепелта леко блещукаше светлинка. Разпознах ги веднага. Това бяха моите - нашите Спомени, ония красивите, ония невероятните... Започнах да ги разглеждам. Всички те ми носеха толкова щастие. Едва сега разбрах, че тогава съм била наистина щастлива. Тук там излизаше и някой от лошите спомени, но те бяха толкова гузни, че се криеха страхливо под ония, истинските. Изтупах ги от пепелта и започнах да ги подреждам в кутията един след друг. Сгъвах ги старателно, приглаждах всяко тяхно ръбче и прибирах един след друг. А сълзите се стичаха по лицето ми, защото си спомних за ТЕБ...

Дойде ред и на Чувствата. Те бяха толкова многобройни, че не можеха да се разберат кое от тях да излезе по напред. Любовта на бял кон препускаше като луда из всички краища на душата ми. Разумът се опитваше да я спре, но уви, сили не му оставаха. Тя беше толкова дива, страстна и огнена, че надали някой би й попречил да съществува. А най-важното за нея беше, че тя бе онази... Истинската Любов, а това и даваше все повече увереност. Тайно зад нея се беше долепила и Болката, жестока и изпепеляваща, болка сътворена от нечие предателство. Тя беше впила зъби като вампир и бавно, но сигурно изсмукваше силите на Любовта. Омразата пък преследваше Обичта, която все искаше съвсем по майчински да укроти побеснелите чувства. Само че те все още не усещаха, че някъде там лека полека Умората е започнала да застила всички тях с пелерината си. Много упорито аз ги събрах на едно място и ги прибрах в кутията. А от очите ми пак се отрони сълза... защото обичах ТЕБ...

Продължих по-нататък и срещнах моите Сънища - повечето от които кошмарни. На тях отделих най-малко време. Не исках да си спомням нищо от тях. Те бяха толкова болезнени, че отдавна се бях отрекла от тях. Насъбрах ги набързо и ги нахвърлях небрежно в кутията. А от очите ми се стече пак сълза... защото сънувах ТЕБ...

Дойде ред и на Мечтите. Те пърхаха като пеперуди над душата ми. Тях никой не можеше да убие. Те бяха такива едни розови и щастливи, неуморно летяха и се гонеха. Всяка от тях искаше да стане реалност... но уви, не им беше отредено да се сбъднат. Те бяха просто една Утопия. Погледах ги още минута, взирайки се в тях... Нямаше как, трябваше и тях да прибера. Размахах с мрежата за пеперуди и ги улових до една. А сърцето ми се късаше... За моите Мечти... защото бяха посветени на ТЕБ...

Ето, последна остана Надеждата. Да, онази, която умирала последна. Тя стенеше от болка, захвърлена долу в пепелта, никому непотребна. Оставаха й не часове, само няколко минути докато издъхне. Гледаше ме право в очите. Проницателният й поглед сякаш ме питаше "Защо?". Защо не й повярвах, защо я погубих. Не можех, а и не исках да й отговоря. Дори самата аз не знаех отговора на този въпрос. В същият момент тя ме хвана здраво за ръката и издъхна... А аз плачех... защото надеждата ми беше в ТЕБ...

И така, старателно прибрала всички Спомени, Чувства, Сънища, Мечти и Надежди в моята кутия на Забравата аз пречистих душата си. Изтупах я от пепелта, натежала с времето. Отворих широко прозорците и свеж пролетен въздух навлезе вътре. Усмихнах се. Свърших добра работа днес. От години не се бях чувствала така. Душата ми се рееше волно, свободна от всички терзания които си причинихме. Сега вече душата ми бе освободена от ТЕБ. А ТИ и всичко свързано с ТЕБ останахте там в онази кутия, заключена за винаги. Но не беше достатъчно... Трябваше да я изхвърля някъде далеч от мен, някъде където дори аз самата нямаше да я намеря. С неимоверни усилия я занесох на кея. Тя беше толкова натежала, че мигом щеше да потъне в морето. Да, в онова море, символ на нашата любов. Доближих се и се загледах в необятната морска шир. Вълните се плискаха приветливо и ме подканяха да се присъединя към тях. Не им обърнах внимание. Морският бриз нежно пилееше косите ми. Просто се наведох и спуснах кутията във водата. Но... гривната на ръката ми се бе закачила в нея, а тя бе толкова тежка, че ме повлече след нея... Усетих, че някой ме сграбчи за ръката...

Видях светлина... чух морските вълни... чайките препускаха в синьото небе. Лежах на кея по гръб. Огледах се и видях Съдбата да ми се усмихва многозначително. Единствените й думи бяха: „Ти трябва да живееш". И изчезна. Явно тя ме беше спасила.

В този момент усетих някаква силна болка в гърдите. Погледнах - там зееше огромна рана. Оказа се, че когато Съдбата ме е дръпнала обратно, кутията е отскочила и е полетяла право в сърцето ми...

Раната зарасна бързо... Но тежестта остана... Някъде там дълбоко в сърцето.

Някъде там дълбоко в сърцето ми си ТИ.

на perr

22.02.2008