НЯКЪДЕ ТАМ, ИЗ ЗАКОНИТЕ НА ЛЮБОВТА

(вместо предговор)

Наблюдавайки поройния пролетен дъжд навън, се опитвах да си спомня всичко преживяно с човека, когото обичам. Спомените, и те като малките дъждовни капчици, идваха от някъде там и бързо-бързо се сливаха с всички останали. И… мечтаейки за самите спомени, те неусетно минават покрай теб и си отиват, като че ли никога не са съществували.

Само топлия полъх, съхранен в сърцето, ти припомня за тях, чудейки се понякога за какво са ти въобще; за да си спомниш болезнено за всеки от отминалите дни; за да разбереш, че всичко, което си имал, вече го нямаш или да се опиташ да се почувстваш жив от красотата на преживяните мигове, докато… докато осъзнаеш, че и ти, заедно със спомените, и ти си се изгубил някъде и то не по твоя вина.

Ти не го разбираш, но го усещаш, че си попаднал на онова място, от което и Дявола се отрича. Объркан си, защото реалността – която и да е тя за теб в момента, не наподобява на нищо от представите ти. Объркан си, защото огнените кълба от човешките емоции и чувства, които до скоро си изпитвал, вече не ти принадлежат. Ти си нищото в пространството, ти си онова, от което си се страхувал цял живот – ти си победения от живота и сега си сам; останал сам със спомените си. Наказан си жестоко, не знаейки защо. Безнадеждно търсиш смисъла от препятствието, наречено “живот”, така сложно построен, а така прост ще ти се стори в последствие. Минал си през всичко, за да разбереш, че си имал и сега, и преди нещо, което не си го взел от живота; нещо, което си искал да пробудиш у себе си, а сега е невъзможно…

© E.L.I.S.