Нямаше как да знаят

Нямаше как да знае, че майка му погълна стрихнин.

Нямаше как да знае, че го погълна миг преди да изпадне в агония, след като  заби нож в одеялото, под което би трябвало да е той, а не камуфлажната кукла. Преследван от вината, той бягаше от собствените си угризения далеч към края на града. Към големия тунел, през който минаваше експреса за столицата. На всеки кръгъл час.

Там бе решил да се разплати със себе си.
Завинаги!
И да прогони гласовете от главата си.
Завинаги!

Нямаше как да знае, че човекът, когото убиха с майка си, беше наркопласьор, издирван от Интерпол. Нямаше как да знае, че парите, които им предлагаше в замяна на жалкия си живот, бяха истински и благодарение на тях можеше да се излекува в някоя известна клиника, а не в „Петте хълма“, където му натрапиха послушание към гласовете.

„Щом ги чуваш, значи са истински - съскаше сетратата-садист – Ти трябва да ги следваш!“
И заменяше хапчетата му с витамини.

Нямаше как да знае и това, че след деветте месеца го изписаха с влошени показатели. Сестрата знаеше, но подмени  резултатите от изследванията.

Но знаеше, защо я бяха убили след това. Защото десетте хиляди, които взе за лечение с витамини и плодови сокчета, им бяха последните, а вече закъсняваха с ипотеката за къщата. И защото гласовете в главата му го преследваха нощем, а  майка му осъмваше до възглавницата с усмирителна риза в ръце.
И главоболието му продължаваше.
И гърчовете, припадъците, полюциите.

Когато майка му застана една заран пред него с въже в ръце, той знаеше къде отиват.

И тръгна безропотно.
Изчакаха скрити в храстите до къщата душевния изрод с бяла касинка да излезе за ежедневното си развлечение в клиниката, удари я с камък по главата, после дълго стяга примката на шията ù. Сега знаеше какво прави, а гласовете кротко си мълчаха. Когато синът ù, който ги бе видял, скочи срещу тях с нож, ръката му, тренирана да разкъсва кевларената жилетка в клиниката, сама се пресегна през острието и го сграбчи за гърлото. Майка му го довърши с камъка, без да се вслушва в обещанията за богат откуп, ако го пощадят. Пари от наркотици бяха, но дори и да му вярваха, че ги има и ще ги даде, нямаше как да оставят жив свидетел.

После се прибраха и цял ден не излязоха от стаите си. Всеки замълча в ъгъла си, но колкото и да криеха глави под завивките, съвестта им дебнеше на прага. Но и двамата бяха сигурни в едно - че постъпиха правилно,  оставяйки жива седемгодишната дъщеричка на наркопласьора,  видяла всичко през прозореца и  останала там до  ужасния край на баба си  и баща си. Можеха да влязат в къщата и да я довършат, но не го направиха. Защото нямаше вина.

А той  изпитваше  ли я? 
Бе учен да е виновен за всичко.
След смъртта на мъчителката му, светът не стана по-добро място.
Прие, че е виновен.

Когато вечерта се опита да заспи, гласовете отново подгониха словесната си железница през главата му. И тогава се реши. Сутринта се измъкна рано, оставяйки куклата под одеялото си.  И замина сам на среща със съдбата си. Трябваше веднъж да поеме сам отговорността.

Нямаше как да знае, че и майка му е решила същото. Но от страх да го остави сам в този побъркан свят, бе решила да го вземе със себе си.
Да се опита да го спаси.
За пореден път.

Нямаше как да знае тя, че е станал преди нея, изпи отровата и замахна с всичката сила на майчината любов с ножа.

Когато не го усети под острието му, вече губеше сила и се гърчеше в агония.

Сега вече знаеше със сигурност, че това е последният ù опит за спасението му.
Нейното бе дошло.

*  *  *