„Зрънце бях –

дълбок сън живях
погали ме глас
златен житен клас
силна жажда
нов живот се
ражда...”*

         1.

         Първите лъчи на слънцето докоснаха соколовите пера и меко се стопиха в птичето око, което се отвори и посрещна деня. Соколът разроши перата, разпери крилете няколко пъти, отърси се  погледна към спящата и литна към изгрева. Оазиса му поръча да провери за някоя нахална пустиння буря, решила да смени посоката си и да лети насам.

         Шатрата на Азаар бе в самия край на Оазиса, завързала за опора краищата ѝ за силните стъбла на четири палми. Денем листата им правеха сянка, а нощем шумяха приспивно. На едното стъбло догаряше уморен светилник. На друго висяха пълни и празни водници. Вятъра тази нощ бе довял шепа ароматни цветове и уханието им обви шатрата.

         Азаар се събуди не от играта на светлината, нито от аромата, а от полъха на пустинята, която лекичко въздъхна в съня ѝ. Сънуваше как пустинята искри от събралите се в нея съзвездия – беше вселена, приютила за миг всички звезди в шепата си. А с въздишката си тя издуха всички светлини и се превърна в тъмна нощ – знак за Азаар да се върне в реалността.

         Като дихание плавно изплува от съня си, приседна в постелката и погледа издигащия се над пясъците наливащ се със светлина овал. Оазиса смени извивките на няколко дюни и Азаар си помисли за кой ли път дали „сега” не е само мираж, а мястото от което току що дойде е истинската реалност.

         Отметна копринения шал с отлитащи жерави и се погледна в отражението на сребристото око на огледалото.

         Или – пое от аромата пред шатрата си тя, - отражението ми гледа огледалното си Аз.

         Не знаеше дали броди спяща в живота или се носи пробудена насред някой сън. Кръгът на дните бе толкова неясно съшит от бодовете на реалност и бродиран от цвета на нереалност, че крайщата на нишките се губеха в мъгла.

         Като два вкуса в един и същи сладкиш – Азаар докосна огледалото и сребърното покритие засия.

         Беше ли наистина „тук” и „сега”?

         Соколът ѝ се завърна, завъртя се в шатрата и кацна до нея.

         - Туран – Азаар го погали, - надалече ли ходи, скитнико?

         Някъде иззад дюните ясен глас възпя величието на времето – съчета мелодията с изгрева, който още по-уверено загреба своята част от деня и соколовите пера блеснаха озарени от светлина. Оазиса грейна, Туран го успокои, че хоризонта е чист от предшестващия бурите облак от прах.

         Нейният ден също започна. Тъничките гласчета на картите ѝ я повикаха в хор, но щяха да почакат още малко – те знаеха, че днес ще има нужда от напътствията им.

         Изми се със събраната утринна роса, закуси с остатъка от сладкиша, хубаво напоен от цветовете и си каза един стих за любовта.

         „О, Любов, с перото си

         ти гъделичкаш моята душа.

         В сърцето като свещ гориш –

         светиш, топлиш и бавно ме топиш...”*

         В нощта до късно беше чела под звездите. Харесваха ѝ думите на древните, намираше ги толкова истински, различни и докосващи ума и сърцето. Описваха любовта по начин далечен и чувствено дълбок - Азаар откриваше с всеки ден това чувство така различно от наложеното за днешното време. В Оазиса любовта бе непостоянна и променлива, хората се влюбваха от изгрев до залез и на следващия ден не помнеха дори лицата си. Оазиса ги караше да се забравят, но и да търсят всеки ден нови лица.

         А да обичаш - размишляваше тя над стиховете, - е сякаш единственото смислено деяние в живота. Може би омразата е равна по-сила, но с времето гнева се топи, болката утихва, а любовта, ако е истинска, гори през всички дадени за живот дни.

         Може би заради нея реши да тръгне да се скита по Пътя - изпитание, което малцина приемат заради трудностите, лишенията и опасностите. Но страхът е първото, което се побеждава в тази война, която тялото и съзнанието започват още с първата си крачка.

         Азаар вярваше в любовта. В онази истинската, която не изтлява със залеза и не се изпарява с изгрева. Която се случва само веднъж в този или друг живот.

         Затова и реши да тръгне да я търси, да я открие или да я загуби.

         Хорът отново я повика. Бяха нетърпеливи да се докоснат до ръцете ѝ – да отговорят на въпроса ѝ.

         2.

         Картите зашумяха развълнувани – бяха ѝ подарени лично от Оазиса в онзи ден, когато променливото му настроение създаде това място, заобиколено от пясъците. Бяха различни от всички други карти за гадаене – те я приемаха в световете си.

         Азаар преминаваше и се рееше из тях с лекотата на плъзгащ се поглед.

         Тя отвори кутията, извади тестето, размеси го с леки движения и го разпиля в дълга редица на аленото килимче, което бе разгънала за тях. Гърбовете им бяха черни със златни плетеници и току припламваха в пламъчета. Винаги харесваше този момент преди да започне да ги обръща. Да разгадае и разтълкува посланията на съдбата.

         Днес Азаар искаше да ги попита за Пътя – дали да тръгне, дали да изчака. Опасно ли ще е или стъпките ѝ с лекота ще подминат трудностите. Малко, съвсем малко я дразнеше любопитството с какво ще се срещне или размине, но това бе решила да остави просто да се случи.

         Протегна ръка и я прокара над картите, гласовете им бяха утихнали – бе време за тяхната работа. Азаар затвори очи и се остави на онези сили, имащи властта над съдбите на всичко и всеки, да ѝ подскажат какво да изтегли.

         Махът ѝ замря и тя със слепи очи докосна хладния ъгъл на картата. Приплъзна я и я остави пред редицата. И отново дланта ѝ полетя над позлатените гърбове. Веднъж, дваж и следващата бе изведена от ятото. Азаар отвори очи и я сложи над другата. Внимателно събра смълчаната дружина, сложи я обратно в кутията, издиша и посегна с върха на пръстите към горната избранница.

         Със обръщането съзнанието ѝ веднага се гмурна в света на картата.

         Азаар премина обичайните нива – космическия огън на началото и края, обивата от лъчението и силата на току що изгряла в космическата пустиня звезда. После летеше цяла вечност и пропадаше обтегнал се нея миг докато спря движението си в онази позната ѝ светлина – измерението на Онзи, който винаги гледаше в очите - Отшелника.

         Веднага усети погледа му – всевиждащ с познанието на всички тайни, проникващ дори и в миналото, което раждаше утрешния ден.

         Азаар се поклони и понечи зададе въпроса си, но той само каза:

         - Знам!

         И тя разбра посланието...

         Той щеше да бъде с нея по Пътя, ще ѝ помогне да открие баланса на своята душа, която все още растеше като новородена луна над океановите води. Щеше да я преведе през лабиринта на непознатото, да огрее Пътя ѝ със светилника си и да я отведе до онзи хълм, от който вървящата ще открие и отпие от мъдростта на времето.

         Втората карта изгря като фон – осемте купи грееха като осем ясни луни над пустинята, пресичана от посипан със ситни камъчета път. Азаар я познаваше добре – често бе скитала в нейната рамка. Луните ѝ подсказваха, че ще е трудно странстването в търсене на онова, което ѝ липсва. Но Отшелника ще бъде с нея за да може сърцето ѝ да последва зовът за промяна на пустотата, която го обвива.

         - Любовта ли? – осмели се да попита Азаар.

         Онзи, който винаги гледаше в очите само постави пръст на устните – нека не бърза, нека любопитството и нетърпението се преклонят пред смирението и търпеливостта.

         Посочи ѝ с ръката носеща светилника пътя през пустинята и рече:

         - Върви...

         3.

         Соколът се рееше над стана и изписка - очите му видяха плячка и той се стрелна. Азаар проследи полета му, извика му да не се бави и продължи да събира вещите. Знаеше, че Туран ще я последва – винаги я следваше.

         Често си спомняше първата им среща когато го намери в близост до дома си. Не тук в пустинята, а в околностите на стария променящ се град. Едва ли е имал повече от няколко седмици живот, но успя да убие змията, която го бе измъкнала от гнездото с намерение да се нахрани с него. Соколчето лежеше с немощни криле, уморен, изтощен и отровен, но победител.

         Азаар побърза да му направи отвара за змийската отрова, макар да не вярваше птицата да оцелее. Видя следите от зъбите на влечугото, но соколът се оказа наистина силен и пребори отровата със смелост, така както надви и самата змия. След като жаждата му за живот надделя и победи смъртта, тя го нарече Туран**.

         От този ден летеше около нея – преди промяната понякога я изпреварваше, кацаше на някой изсъхнал дънер в гората и я чакаше. Сега често се въртеше в своя мистичен кръг над дюните, без да е ясно той ли движеше вятъра или вятъра го носеше с поривите си.

         Азаар свикна с компанията му, разбираха се отлично - безмълвието му говореше повече от думите, които бяха нужни на хората за да кажат онова, което мислят. А и Туран не пропускаше да чисти пътя ѝ от змиите в пустинята – тях виждаше и усещаше винаги, надваше специфичен писък и ги нападаше безстрашно.

         Криле в полет – Азаар харесваше тези символи. Единия свобода, другия безграничност. Нали и съзнанието ѝ често ги търсеше – когато успяваше да се освободи от тежестта на тялото, умът ѝ се стрелваше по-бърз дори и от соколът. Издигаше се и се сливаше със светлината, която обхващаше всичко в метаморфозния живот.

         В този свой полет усещаше целувката на пустинята, усещаше реалността на съня, който изобилстваше от цветове и звуци. Достигаше различни нива на живота – онзи отвъд рамките на картите. Летеше, пълзеше, носеше се по видмо и невидимо течение.

         Всичко в дните на човек е полет – просто трябва да се научим да летим. 

         Спря за миг шетнята си и си спомни друг стих от древността:

         „Всички пътища

         имат една посока –

         започват от

         и свършват в Любовта...”*

         Азаар натовари събраното на самохода, механизмите му заскърцаха и застъргаха от полепналия по тях прах, но се раздвижиха и бяха готови да я последват.

         Запита се дали когато се върне домът ѝ все още ще бъде заобиколен от пясъците или променливата му натура отново ще е заменила Оазиса с нещо друго – свят от водопади и планински езера може би.

         Туран се въртеше в широки кръгове над палмовите листа. Пътя започваше изпод сенките им и се губеше в трепкащата ивица на хоризонта. Слънцето обещаваше да е безмилостно, Азаар реши да прекара най-горещите часове в почивка. Соколът полетя след нея и дюните се разгънаха за да минат през тях.

         Оазиса ѝ прошепна:

         - Лек път!

*Стихове на Sg

**Туран - Смел