Обикновени чудеса

Обаждането

Вярвате ли в чудеса? Аз лично – не!

Но в живота на човека има събития – добри или лоши, които променят изцяло живота му. Старите му мечти и надежди се изгубват безвъзвратно, а новите... Кой знае, може би са също толкова неизпълними...

За едно такова телефонно обаждане искам да Ви разкажа.

... Случи се преди три години, в началото на август, две седмици преди рождения ми ден. Приятен женски глас ме попита дали ще имаме възможност заедно с г-н Стойчев да отделим от ценното си време, като се има предвид, че кампанията по прибиране на селскостопанската реколта още не е завършила, за да посетим едномесечен семинар в САЩ?! Но трябва да дадем отговор до 24 часа, защото полетът е след 17 дни и в случай на отказ трябва да намерят други за участие в семинара.

Онемях от изненада. Опитах се да обясня, че трябва да говоря с г-н Стойчев и някак бихме могли да го вместим в плановете си, но от финансова гледна точка не можем да си го позволим...

Успокоиха ме, че това не бива да ни притеснява, тъй като всички разходи се поемали от организацията, която ни изпраща.

Обаждаха се от VOCA. В семинара щели да вземат участие двама представители от Министерството на земеделието, двама – от Централния кооперативен съюз, двама частни бизнесмени, двама представители на VOCA и един от управляващата партия."Като едно време – пошегува се Любо Стойчев, когато научи – имаме си и партиен секретар на групата!".

За тези, които не са срещали по-рано абревиатурата VOCA ще поясня, че това е организация от доброволци за чуждестранна помощ – обединение на специалисти от различни области или обикновени хора, преуспели в своя малък или среден бизнес, желаещи да предадат опита си на чужденци, които имат желание да се учат и възприемат американския начин на живот. Свързахме се с тях близо година по-рано, случайно, чрез редакцията на в-к "Български фермер".

А кой е г-н Стойчев? Тук ще трябват повече обяснения.

С Любослав Стойчев сме съседи, съученици и приятели от детинство. Като малък Любо беше злоядо и кльощаво дете и другите деца му се подиграваха, като го наричаха "шишкото". Аз бях единственото му другарче. Вместо да рита топка с другите момчета, той се усамотяваше над книгите и затова рано сложи очила. Смениха му прякора на "Очиларката", но аз не го изоставих. С годините дружбата ни укрепна и се разви. Тъй като аз бях градско чедо, а Любо имаше баба и дядо на село, почти всяко лято ме канеше на гости, заедно тичахме по прашните селски улици и ловяхме риба в селския язовир. През пубертета вече ни беше неудобно да спим в една стая, затова се отказах от летните ваканции, под предлог, че на село няма хубави и интересни гаджета. Макар, че понякога ни вземаха за двойка, а аз често го наричах уж на шега "Любо – любов моя", той никога не ме погледна с влюбени очи, а аз никога не посмях да му призная истината.

Заедно завършихме Математическата гимназия – той с отличен, а аз с много добър успех. Заради него кандидатствах в Русенския технически университет и заедно ни приеха, само че в различни специалности, тъй като моят бал беше по-нисък. Но както се казва – всяко зло за добро – когато завършихме, станахме един екип, а не конкуренти на трудовата борса.

Реформата в земеделието беше в ход и ние отидохме на село с амбицията да покажем на всички какво значи модерно земеделие!

Аз, Любо, дядо му, един негов братовчед и трима приятели образувахме и регистрирахме земеделска кооперация. С помощта на роднини, познати и приятели успяхме да съберем три хиляди дка земя. Дотук всичко правехме стриктно спазвайки наскоро приетите закони за земята и за кооперациите. Заверихме нотариално, вписахме в съдебните регистри и регистрирахме в Поземлената комисия сключените от нас договори за аренда на земята. За съжаление, дяловият капитал остана записан само на хартия. Единствен дядо Ламби внесе 300 лв., които отидоха за нотариални и прочие такси. Навремето старецът бил обущар и държеше в къщи малка работилница, която ни предостави за офис на кооперацията. Така поне за това наем нямаше да плащаме. Току що завършили студенти, ние с Любо нямахме пукната пара. Останалите съкооператори също ни обясниха, че нямат пари, но ще ни помагат с труд, доколкото могат и ни оставиха да се блъскаме сами. Старците от селото ни гледаха и се подсмиваха: "Вижте ги тези младите, така се напъват да направят нещо, че ще напълнят гащите, а нямат пари и тоалетна хартия да си купят!"

Е, как се прави земеделие без пари?!

Взехме машини под наем, семена и нафта на изплащане – с бъдещата продукция, а за торове и хербициди разчитахме на Фонд "Земеделие", но оттам ни отрязаха – нямали сме активи, с които да гарантираме връщането на заема! Годината излезе плодородна и ечемикът и житото дадоха сравнително добра реколта, предвид неспазената технология – по 280 – 300 кг/дка. Платихме нафтата и семената, раздадохме и малко рента. За останалите задължения се надявахме на царевицата и слънчогледа. Имахме 400 дка маслен слънчоглед, който вървеше много добре, но на царевицата не можехме да разчитаме – полето беше пълно с бодил и съвлак, които задушаваха посева. До прибиране на реколтата имаше доста време, затова решихме да не изпускаме шанса си да видим Америка.

Преди да заминем направих поредния опит да подскажа на Любо истинските си чувства. Отидох у тях и го помолих да ми даде съновника на майка си. Защо ли? Защото съм сънувала, че той е женен за сестра ми и тя не го пуска да замине.

- Но ти нямаш сестра?! – учуди се той.

- Именно. Затова искам да видя в книгата какво пише.       

Знаете ли какво ми отговори? Че имам нужда не от книга, а от психиатър! И че сънят ми отразява лично моя страх, понеже досега не съм летяла със самолет! Пълен провал!

Реших по време на това пътуване да приложа всички женски номера, само и само да ме погледне с други очи, да открие в мен жената, с която би желал да сподели живота си!

Не, всъщност, ние и сега всичко споделяхме, освен леглото!

Да открие в мен жената, която би родила и възпитала неговите деца!

Не, и това не – има толкова много самотни майки! Искам да създадем семейство, дом...

Да открие в мен... Има ли какво още да открива? Познаваме се толкова отдавна...

Все едно, пак ще опитам!

Пътуването

 Най-после дългоочакваният ден дойде!

Чекирахме багажа и се качихме на самолета за Цюрих. Там щяхме да се прехвърлим на друг самолет, с който да прелетим над океана и да кацнем в Ню Йорк. Бях слушала много за красотата на земята, гледана отвисоко, за невероятните форми на облаците и действителността надминаваше очакванията ми.

Но за мен много по-голямо очарование се съдържаше в гледката на спящия на съседната седалка мъж, щастливо усмихнат в съня си. Какво ли не бих дала, да можех да присъствам в съня му, да знаех на кого се усмихва или какво го прави толкова щастлив! Така безпаметно се бях втренчила в лицето му, че подскочих стреснато, когато отвори очи и ме попита:

- Какво има? Още ли те е страх?

- Н-не! Любувах се на гледката през прозореца!

Де да знаех, че ще ме прегърне и утеши като малко дете, бих казала, че много дори ме е страх... Да, страхувах се, че и този път усилията ми ще са напразни!

- Искаш ли да си разменим местата? – попита ме той.

- Не, вече ми омръзна да гледам! Хайде да поспим още малко. Ще ми прехвърлиш ли половината одеало?

Така можех да спя и да си представям, че споделяме и други неща, освен одеалото... От този полет само сънищата ми останаха! А казват, че сън спомен не оставял!!!

Би трябвало да ви запозная и с останалите "семинаристи".

Така ни нарече Иван Георгинчев от Министерството, защото въпреки че не сме духовни лица, след завръщането ни от Щатите сме щели да бъдем провод-ници на новото, на американския дух, нещо като "пътуващи проповедници". Не правете никакви аналогии с героя на Ърскин Колдуел от едноименното произведение, защото няма нищо общо!

До края на първата седмица на всеки бе лепнат някакъв прякор, с които така свикнахме, че ако не трябваше да се регистрираме толкова често по разни хотели, щяхме да си забравим имената, или въобще да не ги научим! Колежката на Иван – Анета, получи прозвището си още в самолета. Освен мен, тя беше единствената жена в групата и моя пълна противоположност – доста пълна и много енергична блондинка, зеленоока чаровница, винаги засмяна и в добро настроение, и много, мно-о-го приказлива! Георги Малишев, представител на частния бизнес, още в първия час на полета не издържа и избоботи:

- Що не вземеш да млъкнеш?! Бръмчиш наоколо като пчеличката Мая!

Него го нарекоха Малчо – дали заради фамилията или защото беше двуметрова грамада? Все едно, няма непревземаеми крепости! "Мая" се оказа наистина насекомо, но от друг вид: така бързо го омота в паяжината си, че само след три седмици в нашата хотелска стая отпразнувахме годежа им. Само че за тази паметна вечер – по-късно.

Иван беше Отчето, Стефан – Партийния, Любо – Професора и т.н. Мен нарекоха Джина, защото съм била дребна и слаба, и трябвало като някой зъл дух да ме напъхат в бутилка и да я изхвърлят в океана още в началото на пътуването! Кой знае, дали някои не си мечтаеха да отворят бутилката и да им изпълня поне едно желание...

Кого пропуснах?А, да – Стоян – Таньо Хвърчилото, който все измисляше разни небивалици и строеше въздушни кули; Дилян, който държеше да го наричаме Дилън – Кръстника, който освен че щеше да кумува на новите годеници, беше другият частен предприемач и разполагаше с много пари, като бос на някаква мафия. Понякога го наричахме и Войводата, защото колкото и да бяхме изморени, все успяваше да ни предума и заведе още някъде! И Емил – Казанова, който знаеше пет езика – български, руски, английски, френски и турски, но отказа в Цюрих да напусне летището и да разгледа с нас града, защото не знаел немски и го било страх да не се загубим, а се оказа, че е свалял (без особен успех) една от стюардесите! Той ни беше и преводач, и ръководител на групата.

Пътувахме много и обиколихме толкова места, че ако трябва да опиша всичко, не биха ми стигнали няколко тома. Затова ще разкажа само това, което най-много ме впечатли.

Америка

<?xml:namespace prefix = w ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:word" />Най-красива ми  се видя Калифорния.

Най-голям беше хаосът на Ню-Йоркските улици.

Посетихме и Белия дом, но нищо особено –

бяла спретната къщурка без липи отпред.

Тука президента Никсън срещнах най-отпред.

Беше на около 20 метра от нас и някой нещо му пошушна, най-вероятно, че сме чуждестранна делегация, така че той ни поздрави, като ни махна с ръка и ни пусна една широка политическа усмивка, като че ли сме най-близките му приятели! Ей така се печелят избори, а не като нашите политици – все сериозни или намусени, сякаш сме им изпили млякото и са намерили бибероните си празни на сутринта!

Като стана въпрос, уж България е родина на киселото мляко, а там видях такова разнообразие от млечни напитки, каквито не сте и сънували! А как го произвеждат!!!

Посетихме една кравеферма с 2000 глави добитък. Чисто като в аптека! Всяка крава с микрочип. Всичко автоматизирано – хранене, чистене, доене и прочие. Компютър регистрира информацията и поддържа база данни за всяко животно: здравословно състояние, хранителен режим, млеконадой...  Доилната зала работи непрекъснато 8 часа на ден – кравите влизат на групи по 250. Ако беше там племенницата ми, 4-годишна устатница, щеше да попита:

- А къде са бобрите, дето им правят масаж?

За всичко това се грижат 8 човека персонал. Като се напълнят цистерните, изпращат съобщение по Интернет да дойдат да ги извозят. Маслеността измерват сами и я вписват в съответните документи. Любо /Професора/ подметна:

- Що не дойдат у нас, да ги научат селските тарикати как се прави маслен градус!

А Таньо не се сдържа и попита не се ли случва да надпишат някоя десета или поне стотна от единицата? Отговориха му, че ако се случи такова нещо, би довело до загуба на клиенти и репутация на некоректен партньор, а ако се повтори, направо ще ги изхвърлят от бизнеса.

- Не контрол, а самоконтрол – това е новият морал, към който трябва да се стремим! – тържествено обяви Партийния, сякаш е направил откритието на века.

Бях силно впечатлена от една 90-годишна баба, която с 8 дка не много познати за нас зеленчуци, като брюкселско зеле, аспержи, виолетови моркови и прочие, поддържаше много висок стандарт на живот. Имала сключени договори с няколко многозвездни (тя така се изрази) ресторанта, на които заедно със зеленчуците продавала и дизайна на своите салати. Показа ни няколко снимки – истински шедьоври, да те е страх да си хапнеш, да не развалиш такова съвършено съчетание от симетрии и цветове! Това донякъде обясняваше богатството й, но не съвсем! Покани ни на гости в ранчото си – разкошна къща с прекрасен мраморен басейн в задния двор! Беше изпратила да ни вземе от хотела огромна бяла лимузина, каквато само по филмите бяхме виждали. Както ни обясни, тя лично предпочитала спортните коли, които сменяла максимум през 3 години с по-нови модели. Освен това, поради напредналата си възраст, се била отказала от язденето на коне, щото от друсането я болели кокалите и яхала само своя Харли. Когато пристигнахме, вместо зализан 70-годишен старец на име Харли, видяхме черен, лъскав, безупречно поддържан мотор Харли Дейвидсън. Момчетата веднага се възползваха от благосклонното й разрешение и направиха по едно – две кръгчета около басейна. Предвидливо оставиха Малчо и Мая последни, за да не спукат гума и някой да остане на сухо. В крайна сметка, заради мен никой не остана сух!

Аз упорито отказвах да се включа в играта – не бях се качвала никога на мотор, а на колело - от 10-годишна, когато паднах и освен колелото си счупих и ръката. Накрая ме убедиха, че било същото, само че много по-лесно, защото не въртиш педали, а само пазиш равновесие, седиш и се возиш. Изхвърчах още на първия завой. Казаха, че съм потънала като пирон в кисело мляко. Момчетата наскачали да ме спасяват, но най-близо бил Войводата. Когато се свестих в ръцете му над водата и погледнах в изплашените му черни очи, се почувствах някак странно, сякаш си бях глътнала езика, а не малко хлорирана вода. Ако ме беше извадил Любо, вероятно щях да се престоря на припаднала с надеждата да ми направи дишане уста в уста. Индианците вярвали, че ако някой ти спаси живота, ти си му задължен за цял живот и ставаш негов слуга, докато не му отговориш със същото. Дали е вярно или от благодарност, но отношенията ни оттогава много се промениха.

Внесоха ме в една стая и Мая остана с мен, докато се съвзема. Беше като картинна галерия с надписи. Американците явно обичат да окачват половината от семейните си албуми по стените. Любопитна като повечето жени, Мая не пропусна нито една снимка. Така разбрахме, че съпругът на нашата домакиня е бил собственик на местния вестник. Явно е наследила от него солиден капитал, който е съумяла не само да запази, но и да увеличи.

Знаех си аз, че от дребно земеделие големи пари не се правят!

Пътувахме много и нали бяхме нечетен брой, обикновено в хотелите наемахме четири двойни и една единична стая. С Мая бяхме винаги заедно, а мъжете се комбинираха според настроението и възможностите си. Най-много се задържахме в Уисконсин – малко градче в щата М. Там посетихме огромен за нашите мащаби кооператив, притежаващ няколко хиляди дка овощни и най-вече черешови градини. Присъствахме на нещо като заседание на управителния съвет. Попитахме какво правят, ако годината се окаже неплодородна по някакви причини, например природни бедствия? Двама старци се спогледаха, засмяха се и единият отговори:

-  Отиваме на почивка на Канарските острови и там се оплакваме колко лоша е била годината!

- Но как можете да си го позволите?

- Никога не забравяме да застраховаме реколтата!

…В този град моята колежка и приятелка Ането – пчеличката Мая завоюва окончателно сърцето на Малишев. Той вече не мърмореше срещу дърдоренето й, а попиваше всяка нейна дума и както се казва, сякаш мед му капеше на душата. Още на третия ден тя го покори не само духом, но и телом. За последното, макар и косвено, допринесох и аз.

Вечерта се събрахме в нашата стая на купон. Всички, с изключение на Казанова, който по това време обикновено изчезваше нанякъде. И всеки донесе някаква бутилка. Ние с Мая осигурихме мезетата. Пуснахме си МТV и започнахме да се наливаме, да си приказваме, да танцуваме и прочие, каквото се прави по купоните. Аз по принцип не близвам алкохол и компенсирам този си "недостатък" с консумацията на значителни количества кола и натурални сокове – 2-3, че и повече литра. Бях купила сокове от авокадо, манго и още някакви непознати плодове. Таньо Хвърчилото заяви, че от тях става идеален коктейл и ги смеси в голяма пластмасова купа. Явно е сложил вътре и някакъв алкохол, без аз да забележа. След около час вече бях пияна, като никога през живота си. Беше ми лошо и без малко не повърнах върху ризата на Любо, докато танцувахме. Както си ми беше весело и хубаво, отведнъж се отцепих и не можех да се държа на краката си - започна да ми се вие свят, а очите ми сами се затваряха. Любо ме заведе в единичната стая да си легна. Там беше се настанил Кръстника, но той щял да спи при Емил, на мястото на Малчо. Отиде си и ме остави сама да се оправям! Добре, че успях да повърна в банята, та малко ми олекна. Дрехите ми миришеха отвратително – на цигари и още нещо. От тях започна пак да ми се гади! Хвърлих ги и облякох горнището на пижамата, която намерих под възглавницата. Какво друго съм правила и кога съм заспала – не помня!

Събудих се треперейки, сгушена до нечие мъжко тяло, явно търсейки малко топлинка. Нахалникът ми беше свил завивката! Позата ни беше доста интимна: все едно съм седнала в скута му. Представете си снимка на това положение в профил и после някой много внимателно е завъртял пъзела от вертикално в хоризонтално положение. Ръката му собственически беше обхванала кръста ми. Не е на Любо – той не е толкова космат! С кого ли съм спала? Дали съм правила секс пияна?!

Погледнах си часовника: 6 и 30. Отчитайки часовата разлика, бих казала, че по това време вече съм на работа. Навикът е опасно нещо – сработва дори когато не искаш! Какво да правя толкова рано? Погледнах към прозореца. Навън валеше, а вятърът-стилист решеше косите на дъжда, който тръскаше недоволно кичури в стъклото. И аз бях недоволна: от себе си; от колегите, дето ме напиха; от егоизма на човека до мен, откраднал ми топлото, а може би и нещо друго; от махмурлука; от времето навън и от целия свят! Реших да изляза и да потърся кафе, та дано главата ми да се поизбистри и освежи от дъжда. Опитах  леко да се измъкна, но той се събуди и попита сънено:

- Какво става?

Вече можех да се обърна и да го видя. Дилън! Дали Войводата не е записал поредната победа на приклада на пушката (символично, разбира се)?

- И аз искам да попитам същото! Какво става? Защо си тук? И защо си гол?! Успя ли да се възползваш от състоянието ми?

- За какъв ме вземаш?! Това да не е полицейски разпит! Аз съм в моята стая и в моето легло! И не съм съвсем гол, а само от кръста нагоре, защото си ми облекла пижамата!

- О, извинявай, че я взех без височайшото ти разрешение! Можеш да си я вземеш обратно! – изхлузих я през главата си без да я разкопчавам и му я хвърлих на гърдите.

- Не мислиш ли, че не е много разумно да ми показваш бельото си рано сутрин?

- Защо? Нощес не ти е пречило, нали?

- Вече ти казах: нищо не сме правили! Ти беше много зле! Цяла нощ пъшкаше, сумтеше и се мяташе, като риба на сухо!

- Затова ли ме беше хванал през кръста – да не падна от леглото?

- Да... не! Съвсем ме обърка! Баща ти да не е съдия-следовател? Станало е след като съм заспал, без да усетя!

Войводата – стъписан и объркан: това беше съвсем нова гледка за мен. Направо ми се видя сладък! Да си призная, не съм девственица или монахиня, дала обет за сексуално въздържание. Докато чаках Любо да ме забележи, имах една – две забежки, протичащи приблизително по следния сценарий: силно физическо привличане, чаша кафе или топъл шоколад, после бърз секс на задната седалка на моята кола, без обвързване и обещания за нови срещи. Може да е научил, да не одобрява такова поведение и затова нищо не се получи между нас. Но не ми се вярва, та нали и до днес сме приятели!

С Дилън нещата стояха по друг начин. Погледнах го  и потънах в черните бездни на очите му, като в някоя  космическа черна дупка. Поглъщаше ме с поглед и почти осезаемо докоснах вълчия му глад – за мен. Разтреперих се, не само от студ – тялото ми реагира адекватно на неговото желание. Навярно прочете в очите ми моето мълчаливо съгласие, защото ме прегърна и устните ни нежно се докоснаха. Този невинен допир възпламени буря от не толкова невинни движения и скоро след това се любехме бурно и страстно. Като бездомни гладуващи деца, търсехме закрила един в друг и не можехме да се наситим на трапезата на страстта! Изтощени, отново сме заспали, когато ни събуди силно чукане на вратата:

- Хайде, сънльовци, от 15 минути ви чакаме във фоайето! Ако след още 15 минути не сте долу, тръгваме без вас!

Протегнах се доволно, а той ме попита:

- Дали да не пропуснем?

- Не, нали знаеш какво ще си помислят за нас!

- Те и без това ще си го мислят! И какво от това, нали е вярно?! Да не искаш да се правим, че нищо не се е случило?

- Да, моля те! Засега така е най-добре!

- Най-добре за кого? За теб? За мен? Или за някой друг? Има ли нещо между теб и Професора?

- Не! И не ме разпитвай повече, а ставай и се обличай! Виж, аз съм почти готова!

Беше неделя – ден свободен от делови срещи. Затова посетихме малко градче на територията на бивш индиански резерват. Потомците на този горд и свободолюбив народ почитаха свято традициите си и бяха съхранили голяма част от занаятите си. Градчето просперираше благодарение на туризма и сувенирите, които се предлагаха почти навсякъде. Имаше много красиви накити, изковани от сребро, с мъниста и полускъпоценни камъни. Малишев купи на Мая много красив пръстен и двамата обявиха официално годежа си. Дилън, който бе поканен за кум на бъдещото семейство, купи на Мая-Ани много красива кутия за бижута от махагон с изрисувана на капака индианска принцеса, за всички мъже от групата – по една каубойска шапка, а за мен – много нежна сребърна гривна с бели камъчета и сини мъниста. Опитах се да откажа подаръка, но той парира отказа ми с въпроса:

- Искаш да я заменя с каубойска шапка? Не се страхувай, това е само една гривна, а не белезници, които да те вържат към мен! Ако вярваме на шамана и на мойта баба, тя ще те пази от зли духове и от уроки!

- А от теб кой ще ме пази?

Цял ден обикаляхме и разглеждахме. Купихме си това – онова. Направихме си и много снимки. Обядвахме в един дневен бар и понеже беше много горещо, момчетата изпиха невероятни количества бира. Като си тръгнахме, местните кибици се трупнаха на вратата да ги видят дали ще могат да се движат по права линия или ще се клатушкат като бъчви. Така е, като не бяха чували досега за България и не знаеха на какво са способни българските юнаци!

Както се оказа в последствие, и ние не сме знаели!

Пътувахме много и посетихме какви ли не места. Една вечер, както се разхождахме по улиците на някакъв град и търсехме къде да вечеряме, попаднахме на един китайски ресторант. Отпред до голяма табела стоеше малка усмихната китайка и с мълчаливи поклони канеше минувачите да влязат. Емил ни преведе рекламата на табелата: можехме да консумираме отбрани китайски ястия в неограничени количества само за десет долара на човек. За техните стандарти това си беше евтиния и ние не чакахме повторна покана. Вътре заведението беше на самообслужване. На специални табли всеки от нас можеше да си сложи колкото иска от над 60 вида ястия, подредени в големи тави. Само различно приготвеният ориз беше над десет вида. Още толкова бяха салатите с ориз и зеленчуци. Месните блюда бяха изключително от птици – варени, печени, пушени, сушени, задушени и какви ли не още. Без рибни специалитети – може би защото от риба лесно се повръща като преядеш! Последното ме подсеща за обичая на древните римляни като препълнят стомасите си да повърнат и пак да продължат да ядат. Нашата Родина се намира на кръстопът и през нашите земи са минали какви ли не народи, включително и римляни. Защо ли казват не за добрия, а за лошия пример, че е заразителен?! Е, нашите момчета и без да повръщат, погълнаха огромни количества храна. Ако се запишем там на пансион (закуска, обед и вечеря), нашата група е в състояние за една седмица да разори този ресторант.

На другата вечер ходихме на Италиански ресторант, който се оказа на две преки от Китайския. На връщане минахме край последния в добро настроение.  Добре почерпени и развеселени от хубавото италианско вино, някои вървяха и разговаряха на висок глас, а други се кискаха на мръсните вицове, които разказваше Войводата. Някои мъже като се напият стават отвратителни, а други – забавни. Дилън беше от вторите. Често усещах, че ме гледа. Но не с онзи пошъл мъжки поглед, който те съблича, сякаш е изпил две бутилки мастика Пещерска – страст на кристали.

Като видя забележителната ни група (в смисъл отдалече забележима), малката китайка затвори отвътре вратата и спусна щорите. Въпреки табелката с работното време, което очевидно беше свършило, всички бяхме убедени, че е затворила, защото се е уплашила да не влезем отново!

От онази злощастна вечер аз пиех само топли напитки, спазвайки арабското правило: при топло време – топло питие, за изравняване на външната и вътрешната температура, пък и защото алкохолът не понася топлината без да се издаде. Той обикновено се консумира добре изстуден: на кристали, с кубчета лед или в изпотени бутилки! Само българинът пие греяна ракия с мед или греяно вино с черен пипер при настинка. Аз не бях настинала, но пазех карантина и избягвах всякаква възможност за лични контакти с Дилън – дали заради мъжкото правило "чукай и бягай" или от страх от обвързване с неправилния човек, не знам. Но той наистина не беше подходящият за мен човек: не го харесвах! Беше "мъжкар" не само в добрия смисъл на думата – висок, здрав и силен. Перчеше се и се самоизтъкваше и при най-малката възможност. Не търпеше да не е в центъра на вниманието. Дали като малък е бил на мама и тати синчето или обратното – много са го тъпкали и сегашното му поведение е една закъсняла реакция да покаже, че и той е "някой", а не "нещо"?! На този въпрос може да отговори някой психоаналитик, не и аз! Каквато и да бе причината, резултатът оставяше една непреодолима дистанция между нас. Но защо ли вече не сънувах прегръдките на Любо, а неговите?! Не, не бях влюбена! Та аз дори не го харесвах! Дали? Тогава защо преспах с него? Може би малко... Имаше красиви и умни черни очи... но пък се държеше като гуляйджия и прахосник! Като знаех как цепехме стотинката на две и пак не стигнахме до никъде с нашата кооперация, ми идеше понякога да го хвана за реверите и да му викна в лицето: "Ти чии пари харчиш, кучи сине, та не им правиш сметка? Коя мафия те финансира?!" И нали съм добра математичка, пък и покрай тая немотия бях понаучила и малко счетоводство, реших да заведа една "черна каса", в която негласно да отбелязвам дневните разходи на Кръстника. Нали се движехме винаги в група, имах възможност да го наблюдавам и мислено да сумирам. Отстрани изглежда малко непочтено – какво ми влиза в работа колко харчи човекът!? Рекапитулацията потвърждаваше теорията ми за "редките пръсти". Разходите му варираха от 50 до 200 $ на ден! Кой знае защо, в Сиатъл, където бяхме отседнали в петзвезден хотел, той похарчи най-малко. Тогава нещо ми прещрака в главата и всичко си дойде на мястото: като прибавех към дневните и разходите за нощувка, се получаваха еднакви суми, с разлика до 2 долара. Това означаваше, че той също си е правил сметка и никога не е харчил безразборно, каквото впечатление оставяше! Мислено му се извиних и престанах да го шпионирам. Дори ме беше срам да го погледна в очите и съвсем се дистанцирах от него.

Завръщане

И ето, че приказката свърши!

Имам предвид нашият чуден семинар, който беше като разходка в един приказен свят, за който можехме само да мечтаем! Не че в Щатите няма грозни и страшни неща, като мръсни улици или наркотици и убийства! Но ние бяхме отишли да видим красивите и добрите страни на този свят и с тях щяхме да го запомним!

Последната вечер преди отпътуването, когато след вечеря тръгнахме да се прибираме по стаите, неочаквано в асансьора се оказахме само аз и Дилън. Помислих си, че това най-вероятно е нагласено и исках да изляза преди вратите да се затворят, но тай ме спря:

- Почакай, нека поговорим!

- Няма за какво!

- Това, което се случи между нас, нищо ли не значи за теб? Първите два дни не ми обръщаше внимание, сякаш не съществувах! После прояви някакъв интерес, като тайно ме наблюдаваше около седмица. Какво толкова неприятно или дори отвратително откри, та престана дори да разговаряш с мен?

- Само това, че сме толкова различни, че не бихме могли да бъдем заедно!

-Защо, нали противоположностите се привличат? Тъкмо ще се допълваме!

- И как си представяш това съвместно бъдеще? Аз ще ти готвя, като Звездев, а ти ще си попийваш, като Ути Бъчвата?! Просто забрави! Разбирам от селскостопански машини и от компютри, не и от готварство!

- Не е задължително, с готвенето и аз мога да се справя...

- Остави ме на мира! Не разбра ли, че не искам нищо от теб?!

- Дори една целувка за сбогом?

Колкото и да се съпротивлявах, все пак успя да ме целуне. Явно не съм била достатъчно убедителна. Затова, когато успях да се откъсна от него, повторих:

- И целувките ти не искам!

- Тогава ми ги върни!

- Всичките ли?

- Разбира се!

- Ще ти се, нали?! И как ще ми възстановиш изгубеното време?

- Ще ти посветя всичкото свое време, целия си живот, ако пожелаеш!

- Но аз не желая!

Така се разделихме. Пропуснах да изживея една романтична любовна история от страх да не сгреша. Пропуснах може би най-големия шанс в живота си от страх да не се обвържа с неподходящ човек! Неподходящ за какво? – За съпруг? Та той не ми е предлагал брак. Предложението му прозвуча като "да живеем заедно". Много хора го правят... И защо да е неподходящ? Защото е богат, а аз съм бедна? Много жени търсят точно такъв мъж: млад, хубав и богат! Идеалният кандидат за любовник! ...За последното наистина си го биваше – като си спомня нашата единствена нощ, тръпки ме побиват! Хвана ме безсъница. Нощем ме измъчваха въпроси дали постъпих правилно. А когато все пак успявах да заспя, сънувах "кошмари" в прегръдките му... Сутрин се събуждах с отвратително настроение и торбички под очите. Животът ми изглеждаше катастрофално провален!

Но истинската катастрофа ни очакваше на село.

Прибрахме се в края на септември, когато повечето земеделски производители и кооперации бяха ожънали слънчогледа. Само нашият беше останал неприбран. Но когато отидохме да го видим установихме, че почти няма какво да се прибира – циганите бяха орязали едрите пити, а птиците бяха проредили другите наполовина. Вървеше толкова добре, а бяха останали само дребосъци, "гъши глави", както ги нарече дядо Ламби. Все пак решихме да го ожънем. За по-малко от 4 часа комбайнът ожъна 400 дка слънчоглед – препускаше по полето все едно беше състезател на рали "Златни пясъци". Семето излезе малко повече от тон. Като го продадохме, едва си платихме жътвата.

За царевицата въобще нямаше смисъл да търсим комбайн. Нали не бяхме назначили пазачи, като я видели така обрасла, селяните решили, че сме се отказали от нея и докато ни нямаше си пасли в нея добитъка – крави, биволи, кози и овце бяха изяли и изпогазили всичко. На кого да се сърдиш? Добре, че никой не си потърси олиото, което бяхме обещали по литър на декар и не ни заведоха дела за неплатени ренти... Обявихме фалита на кооперацията, затворихме канцеларията и напуснахме селото. Така "внедрихме" американския си опит...

Сега живея във София. Представител съм на една гръцка фирма за внос на западна селскостопанска техника – нова и втора употреба. Отначало употребяваните машини повече вървяха – нали нашенецът все няма пари за хубавото. Напоследък обаче наблюдавам едно окрупняване на земеделските стопанства и все повече се купуват нови машини. Явно мафията е навлязла и в селското стопанство.

С Дилън често се виждаме – нали той ме уреди на тази работа. Войводата има голям бизнес-център за дистрибуция на селскостопански машини, модерна ремонтна база и складове за резервни части. Любо също работи за него. Провежда  курсове за обучение на трактористи и комбайнери.

Един вид – помагаме на другите, макар че не можахме да помогнем на себе си. В земеделието, както и в любовта, не всеки успява да реализира най-доброто от себе си. Любо най-сетне срещна жената на своите мечти, която естествено не бях аз.

Аз съм влюбена като ученичка в Дилън, но от инат не си признавам и принизявам (на думи) връзката ни до най-обикновено сексуално привличане. Надявам се, че той осъзнава дълбочината на чувствата ми, защото ме покани да се преместя в апартамента му. Дълго се колебах преди да приема. Тази сутрин е първата, когато се събуждам в неговата стая, а него вече го няма! Къде може да е отишъл? Протягам се лениво, а той отваря вратата и влиза с гръб към мен. Мисля си: "Толкова ли е отвратен, та не иска дори да ме погледне?" Вместо това питам:

- Имаш ли кафе?

- А палачинки не искаш ли? – обръща се той, а в ръцете му – поднос с димящи чаши.

Сещам се за рекламата и бързо се завивам презглава, да се предпазя от летящи яйца. После се престрашавам и боязливо надничам, колкото да видя, че на подноса действително има чиния с палачинки.

Нищо не лети из стаята, защото единственото хвърчащо – птицата на щастието – вече е кацнала на рамото ми.