Обсебване - Посещение
Виктор излезе от дома на Катя и не разбра как се озова на улицата. Пред погледа му всичко се въртеше – сякаш беше в дупка и потъваше; всичко наоколо му изглеждаше непознато, а си мислеше, че може с най-малки подробности да опише местото. Тръгна по улицата, по която винаги се движеше, но този път не видя нищо познато – нито сграда, нито знак, нито някой от продавачите – всички му изглеждаха далечни и различни. Огледа се: „Какво става? Зная, че това беше път: няма друг!” Имаше чувството, че е в дупка, където времето беше спряло и всеки момент ще види вечно бързащия заек на Карол* . Улиците и тротоарите се движеха със собствена посока и ритъм. Той самият се усещаше странно – все едно беше в безтегловност; за момент реши, че започва да се издължава и краката му стават безкрайно дълги...
- Господине, добре ли сте? – той усети една ръка върху рамото си и сякаш се събуди от сън, отвори очи: лежеше на земята, около него имаше няколко човека, които не разбираха какво се случва. – Говорехте нещо странно, бълнувахте – предпазливо продължи мъжът, който го изведе от унеса.
- Оставете ме на мира! – кресна Вик, стана бързо и продължи по пътя си. Насочи се към управлението. Вървеше като робот – механично, не усещащ как се движи, и не можещ да промени посоката или бързината на ходене, не усещаше крайниците си – те не бяха в негово власт, някой друг ги задвижваше. Слънцето беше безмилостно и горещо; лицето му беше цялото в пот, неизменната бяла риза – полепнала по тялото му...
Когато отвори вратата на районното, го блъсна хладен въздух от вечно работещите там климатици. Докато минаваше покрай колегите си, малко по малко, доби собственото си изражение, отново „получи” власт над себе си. Почука на вратата на началника и влезе при положителния отговор от другата страна.
- Здравей, Виктор! Сядай! Добре ли си!
- Да, от топлото. Навън е същински ад. Погледнах термометъра на стената на паркинга – минава 40° С... Може ли да си налея вода – и той се отправи към тубата в ъгъла.
- Какво те води насам? Днес не си ли в компенсация?
- Да, но минавах наблизо и...
- Не можеш да не ни видиш – началникът се засмя силно.
- Всъщност искам да попитам... – колебливо започна Вик – има ли някакво развитие по убийството на жена ми?
- Засега няма. Работим по въпроса – знаеш. Търсим свидетели – някой да е видял или чул нещо. Разпитахме приятелките ù, но и те не знаят нищо. Някаква клошарка описа мъж в кола, който бил там, но описанието отговаря на теб. Явно иска да привлече внимание. А като я проверихме – води се на отчет в психото. Твърди, че си бил там преди всички полицаи... Абе луда. Не знае какво говори. Както и да е – не е надежден свидетел, а други - няма. Ни-кой!
- Шефе, искам да изляза в отпуск. Зная, че казах друго, но... трябва ми време. Много ми дойде...
- Няма проблем. Пусни си рапорт, заведи го, оправи всичко документално. Почини си. Ако през това време изникне нещо – каквото и да е – ще ти се обадя, лично.
- Ок! Благодаря, Началник. Чао!
- Със здраве!
След като направи каквото трябваше, Виктор се отправи към дома си. Имаше нужда да остане сам... Едва се прибра и се строполи на дивана – колко време беше в това положение – легнал по очи, едната ръка под тялото му, другата – виси отстрани, нямаше представа. Може би цяла нощ и голяма част от следващия ден. Часовникът на стената показваше 17.30 ч. Изправи се бавно, направи си кафе, но отпи една глътка и реши, че предпочита да изпие чаша вино и в този момент се сети отново за Катя и вчерашната ситуация с вибратора. Пусна си уредбата и блажено заслуша любимия си джаз. И докато се наслаждаваше на гласовете на Б.Б, Кинг, Майлс Дейвис, Рей Чарлз, Луис Армстронг и отпиваше глътки вино, в съзнанието му се появи отново онази сцена: неговото време е 20-те година на ХХ век, мястото, където живее, е Ню Орлиънс. Всяка вечер е в един и същи бар, с приглушена светлина, на сцената ту момичета танцуват кан-кан, ту група музиканти - афроамериканци свирят джаз. И той, отпивайки от любимото си питие, се наслаждава на импровизациите. Винаги сяда на една и съща маса, в сепаре, което е по-затъмнено от останалата част на помещението, пали пура и тогава се появява тя... Тя винаги има лицето на Катя, нейната фигура, маниери. Дрехите ù са по-различни, грима, прическата. Прилича на бардама... Винаги държи в ръката си цигара, а ръцете ù са с ръкавици; обвита е в дим... Той е най-страшният в града, неуязвим, а тя – неговата любима. Понякога си представя как в бара става меле заради Катя, а той само с един жест праща горилите си срещу натрапниците. И тогава тя сяда в скута му, обвива ръце около врата и го целува страстно и продължително, а той я държи в обятията си...
- Здравей, Виктор! Мечтаеш или си спомняш? – мъжки глас го прекъсна; следователят стана и се огледа. От ъгъла излезе сянка:
- Спри на място! – заповяда той на силуета. - Кой си ти? Как влезна тук?
- Не ме ли позна, Виктор? Ти мечтаеш моята мечта.
- Не, не... Ти си кошмар! Не съществуваш! Махай се – лицето на непознатия излезе на светло.
- Ако съм кошмар – прогони ме. Събуди се или се ощипи...
И Вик започна да стреля напосоки, да маха с ръце и крака; щипа се и си удря шамари... Приличаше на кукла на конци – с некоординирани, смешни движения... Но мъжът стоеше там и се усмихваше. Накрая, изтощен от странната борба, полицаят се свлече на пода, отпуснат, облян в пот...
- Но ти си мъртъв! – вдигна поглед към госта си. Аз те видях. Беше почти разфасован...
- Не, Виктор. Ти ми даде ново измерение на съществуване – Христо, защото това беше той, се усмихна.
- Какви ги дрънкаш? Ти си плод на въображението ми. Изморен съм и ми се привижда... Какво правиш – на какво ми мирише? Не пали цигара, не съм ти разрешил...
- Не паля, Виктор. Може би ти мирише от пурата, която запали...
- Ти, ти... откъде знаеш – това е моя мечта. Какво си ти? Какво искаш от мен? – простена Вик – Остави ме на мира...
- Но аз нищо не правя. Стоя си тук и си говорим. Обичаш я, нали? Затова ли ме уби? Пречих ли ти? А другите...
- Няма да ти отговоря. Не те чувам... Не те чувам...
- Все тая. Това са фактите.
- Няма факти, няма доказателства, няма нищо.
„Ще се правя, че го няма. Ще рисувам. Ще се сети и ще си тръгне. Нищо няма да му предложа и трябва да разбере, че е нежелан...” – мислите му бяха объркани.
- Какво ще правиш, Виктор? – гостът му прекъсна мислите.
- Ще рисувам. Сигурно ще ти е скучно...
- А, да. Онези твои цапаници, за които имаш претенции, че са изкуство – засмя се Христо.
- Ти откъде знаеш за тях? Никой не ги е виждал... Не съм ги показвал... – Виктор махна с ръка и извади бели листи и моливи – обичаше да рисува с моливи.
Започна трескаво да движи молива върху листа. Искаше да изключи за „присъстващия” си. Малко след като започна с творчеството, на вратата се звънна и когато вдигна изненадан поглед нататък видя, че натрапника го нямаше. „Кой ли може да е? Не чакам никого...”
Но изненадата му щеше да е още по-голяма като отвори вратата...
© Мария Петрова-Йордано Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Всеки крие нещо! Мариана, благодаря за подкрепата! Поздрави!
-
Знаех си, че Виктор крие нещо! Май сенките от миналото си връщат! Продължавам да чета ,че изостанах!
-
Грег, благодаря! Надявам се... Благодаря, че се отби! Поздрави!
-
Ставаш все по - добра, а аз все повече се обърквам. Поздравления.
-
Янко, надявам се да познавам човешката душа. Но... зная ли? Поздрави!
Любо, не зная какво ме чака Мога само да се надявам и да ... очаквам! Поздрави!
Да, Вилдан, много
Не само да ги правя... Поздрави!
Благодаря, че отново сте с мен и героите ми! -
Виждам, че си падаш по изненадите! Поздравления, Мария!
-
Александра Маринина в български вариант, това ли те чака?
-
Много добре си предала чувството за самосъхранение в героя ти,вътрешната
му борба между доброто и злото!За сетен път доказваш,че познаваш добре
човешката душа!Поздравления! -
Дани, очаквай неочакваното! Благодаря за милите думи! Поздрави!
-
Браво, Мария! Очаквах, че има нещо...отвъдно и мистериозно, но това надмина очакванията ми! Поздравления!
-
Хриси, добрите думи винаги са добре дошли! А твоята следваща част? Поздрави!
Дими, отново ме подкрепяш. Поздрави!
Нели, време е за някои разкрития. Надявам се до края да има напрежение и изненади! Поздрави!
Сириус, поздрави и за теб!
Веси, събитията не са свършили. До последно ще има! Поздрави!
Яна, както вече съм казвала, харесва ми да изненадвам! Поздрави!
Веси, от логични проявите му като че започват да стават алогични. Много мили думи отново... Поздрави!
Деси, уча се и се старая! Поздрави!
Благодаря на всички за милите думи, за това, че прочетохте и споделихте! -
Поздравления Мария!
Харесах диалозите ти. Много са много добри.Изненадата също си я биваше... -
И аз, подобно на Жарава, си признавам, че независимо от това колко логични са проявите на Виктор, останах изненадана. Това може да постигне само автор, който знае какво прави. Възхищавам ти се, Мария, и оставам с творбата ти.
-
Изненадана съм...
-
Страхотно!
Поздрав! -
и на мен ми хареса.. малко по малко Виктор започва да излиза наяве... Явно има сериозни проблеми.. халюцинации, натрапчиви видения...раздвояване...Браво ! справила си се чудесно.. направо си надминала себе си..
-
Увлекателно и провокира. Очаквам с нетърпение какво ще се случи.Поздравления миличко и успех! Дими
-
Много интересна е тази част! Браво, чакам следващата! Поздравления! 6!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
