Животът такъв, какъвто е – скучен, муден, бавен и отегчаващ. Красотата винаги е скрита зад сивата забързаност, залезът винаги е скрит от облаци, а от зорницата вече няма никакъв смисъл, защото същността на пътя е отдавна изгубена, а целта и посоката не са важни. Важно е моментното, мимолетното, краткото, за теб за нея…

И все пак, някой някъде отваря очите си, но те са така привикнали към сенките, че е чак болезнено. И този някой ще се опита да обясни, да покаже каква е действителността, че светът не е такъв, какъвто изглежда, че трябва да повярваш на вътрешните си сетива, а не на леснотата на затворените очи.

Мъглата не издава звук и все пак той е там, вие сте там, светът е там. Земята няма да спре да се върти, но и няма да смени посоката си заради вас. А дали е така? Когато силно желаеш нещо, можеш ли да направиш жертвата да го постигнеш? Можеш ли да захвърлиш всичко в преследване на мечти или здраво стъпил на земята да продължаваш да се возиш равнодушен в автобуса. Съществува ли ангел и би ли ти позволил той да откъснеш едно от неговите пера? И защо? Но ние сме пораснали. Такива измислици  не съществуват. На тяхно място идват парите, колите, слава, власт и все пак… някъде там…   сиво… перо.

В тъмната нощ очите му гледаха нагоре към звездите, но те не бяха там. В погледа му имаше устременост, но колкото и да се взираше, той не притежаваше силата да пробие облаците с погледа си, макар че много му се искаше. И въпреки че имаше чувството, че може да помести планината, да разбие вълната и да стопи слънцето, в кафявите му очи неизменно оставаше само и единствено отражението на мъглата. Звездата също се опитваше да обсипе тези очи със светлината си, да изпълни неговия поглед и да озари лицето му, предизвиквайки го да ù даде от загадъчната си усмивка. Усмивка точно на нея, а не на някоя от хилядите, не, милионите звезди над него и тази усмивка ще бъде само за нея и ще запази спомена сега, утре, завинаги, вечно и дори повече.

Да, всичко ще се случи от само себе си, някак ненадейно и спонтанно, някак непринудено и красиво. О, да! Само за миг да зърне дълбоките му като кладенец очи и да се огледа в тях, губейки се в безкрайната им безкрайност и изпадайки в безтегловност, различна от вакуума, който я обвива. Ах, само за миг, за миг да можеше да стопи облаците между тях. За това тя би дала всичко, своята висота, своите лъчи и светлина, своята корона на пиедестал, своята топлина и най-вече своето ядро. А дали той е още там?

Момчето замислено погледна встрани. Градът бавно заспиваше, освобождавайки една по една светулките от техните клетки. Беше малко след полунощ, но той не забеляза, защото времето за него беше спряло. Той беше в друг свят, където, където всичко е такова, каквото го чувства и това състояние не можеше да се сравнява с нищо друго... с нищо земно. И въпреки това той беше сам.

Изведнъж му се стори, че нещо вдясно проблясва. Нещо се движи. Нещо светло и ефирно, пулсиращо като изтръгнато сърце. Нещо като... падаща звезда. За кратко той присви, заслепен от светлината, очи. После пак ги отвори. Мръсните задни стопове бяха по-поносими в отразяващия ги прозорец. Момчето стана, изтърси прашните си панталони, подритна един самотен камък, огледа се замислен над една локва и продължи нанякъде.