Огледална любов

        Беше 07:00 часа. Гара “Павлов” беше пълна. Жени, мъже, деца тичаха наляво и надясно и поглеждаха към таблото с разписанията на влаковете, за да се ориентират. Всички носеха куфари и сакове, издути като балони. Влачеха колички, чанти и чадъри. Сблъскваха се един в друг, без да им прави впечатление и след това продължаваха. Всеки се беше запасил с вестници, книги и списания, закупени от будките на гарата. Единствено четивото можеше да ги спаси от дългия път, който ги очакваше. Разстоянията в Русия са толкова големи, че хората си намират какви ли не занимания по време на пътуването. Често дори се случва двама души да се заговорят, да разкажат всичко за себе си и да се опознаят. Във влаковете често се раждат  такива здрави и искрени приятелски чувства, каквито не са възможни дори между хора, които са израснали заедно.

Времето беше мрачно и дъждовно. Спускаше се гъста, сива мъгла. Хората изглеждаха смутени и нещастни, но това си беше нормално заради суровия климат на Русия.

Филип Третяков погледна към таблото с разписанията. Влакът от Ростов на Дон (град в югозападна Русия) за Иркутск (град в югоизточна Русия) тръгваше точно в 07:45. Филип реши да прекара оставащите 45 минути в кафенето. Тръгна през големия салон, наблюдавайки хората около  себе си. После зави наляво, мина по тесния коридор в края, на който се намираше кафе-сладкарница “На гарата”. Филип влезна и се огледа. Единствената свободна маса беше в ъгъла точно до бара. Още не се беше настанил и пред него пъргаво изскочи сервитьорката. Млада, стройна девойка с тъмни, големи очи и кестенява коса. Беше околоседемнадесетгодишна. Филип поръча чаша двойно кафе без захар и кроасан с масло. Момичето взе поръчката и не след  дълго се върна. Постави на масата голяма бяла чаша и хартиен плик. Усмихна се любезно и изчезна така бързо, както се и появи. Филип разтвори хартиения плик, отхапа от кроасана и отпи глътка от кафето. След като приключи със закуската си, запали една цигара и се загледа в тълпата. Не виждаше почти нищо, защото помещението беше задимено от цигарен дим. Нищо и не чуваше, защото всички се надвикваха. Долавяше само откъслечни думи. Филип погледна часовника си. Беше 07:28. Той бръкна в джоба си, извади две рубли, остави ги на масата и се запъти към изхода. Излезе от заведението и тръгна по обратния път през тесния коридор. Прекоси големия салон и излезе на перон №6.

Филип Третяков беше от волжско-български произход. От там идваше и фамилията му. Неговите предци са населявали територията на Велика България, но след разпадането ù част от тях са се заселили в Русия. Филип беше тридесет и три годишен, току-що изгряващ писател. За момента малко безизвестен, но с обещаващо бъдеще. Скоро беше излезнал и първият му роман “Огледална любов”. До този момент бяха продадени 1500  екземпляра от книгата. Както всеки творец и Филип беше не много контактен и живееше в свой собствен свят. Рано беше останал без родители. Нямаше и близки приятели, но не му и бяха нужни. Най-добрият приятел за него беше пишещата машина, на която работеше. Третяковбеше човек, който смяташе, че не е важна опаковката, а съдържанието в нея. Той се обличаше що-годе добре, но не по последна мода. Не си спомняше откога не си беше купувал ново палто или обувки. Но въпреки всичко той имаше чиста душа. След като пусна книгата си на пазара, той реши да се отдаде на почивка. Беше решил да отиде на нови места, да види нови хора и да събере идеи за следващата си книга. И така, Филип избра град Иркутск, намиращ се на другия край на Русия, за свое вдъхновение.

Вече беше 07:40. Филип застана най-отпред на перона и погледна билета си, където беше записано неговото място. Тръгна наляво по перона, стигна до 7-ми вагон, качи се и влезе в 3-то купе. Макар че навън беше мрачно, в купето грееше слънце. Грееше толкова силно, че Филип се заслепи и за миг затвори очи. След малко ги отвори бавно и слънцето отново го заслепи, но този път той отвори широко очи и се взря в него. В този миг пред него се появи Уляна Петровна. Филип осъзна, че е бил заслепен не от слънчеви лъчи, а от нечовешката красота на тази жена.

В купето имаше още един мъж. Но сега това нямаше значение. Филип мина покрай него и седна точно до прозореца. Той извади вестника си, но не за да го чете, а за да го използва за прикритие докато наблюдава божеството, което седи пред него. Да! Той смяташе, че Уляна не е човешко същество, а божество, спуснало се от небесата.

Точно в 07:45 влакът тръгна. Филип сложи очилата си, разтвори големите страници на вестника и започна с поглед  да изучава Уляна. Тя беше около двадесет и осем годишна, стройна, крехка жена. Русите ù коси падаха свободно върху раменете ù. Външно изглеждаше мила и интелигентна. Определено имаше вкус. Беше облечена с бяла рокля и кремаво палто, което подчертаваше синитеù очи. Но въпреки всичко, на лицето ù бяха изписани страх и тъга. Виждаше се, че има нещо, което тормози тази невинна жена. И това нещо носеше името Сергей.

Филип се загледа в нежните ù ръце, в които тя държеше книга. Остана удивен. Тя четеше именно неговия роман. В този миг тръпки побиха цялото му тяло, защото той знаеше какво пише в книгата. Той самият  беше определил съдбата на героите си. И заедно с тяхната, и своята, и тази на Уляна. Филип знаеше и усещаше, че вече няма връщане назад. Той знаеше, че е лудо влюбен в тази жена, че ще трябва да измине целия път до Иркутск и обратно, само за да я зърне за последно, наистина за  последно.

Точно това беше написал в свойта книга. Историята разказваше за млад писател, който среща във влака най-красивата жена. Той я заговаря и не след дълго те разбират, че са родени един за друг. Но в този миг Филип се сепна. Всичко хубаво свършваше тук. По-нататък съдбата на двамата влюбени не беше никак добра. Но как? Дали е възможно той и Уляна да са герои, излезли от книга? Възможно ли е Филип да е превърнал фантазиите си в реалност? Да. Всичките му усещания в тази момент бяха досущ като тези, които изпитваше неговият герой. Но въпреки че вече знаеше какво щеше да се случи, той реши да се пусне по течението и да изживее всичко още веднъж, но този път по по-реален начин.

Уляна скоро беше започнала да чете книгата. Беше стигнала до момента, в който писателят настойчиво иска да се запознае с дамата. И точно в този момент Филип се наведе към нея и тихо я попита за съдържанието на книгата, която чете. Уляна го погледна, поклати глава, усмихвайки се иронично и пак се зачете. За миг се замисли за съвпадението, което се беше случило, но реши да не му отдава значение.

Филип обаче беше настоятелен и се запозна с Уляна. Цяла седмица двамата пътуваха. Прекосиха цяла Русия. Разговаряха за живота, за важните неща в него и, разбира се, за любовта. От разговорите им Филип разбра, че Уляна пътува към родното си място, за да посети родителите си. Щеше да се връща в Ростов на Дон след две седмици. Уляна беше забравила за книгата. Сега ù беше по-интересна реалността. Тя беше така предизвикателна и я теглеше към себе си сякаш с корабно въже.

Вече беше сряда, последният ден от пътуването. След няколко минути влакът щеше да спре в Иркутск. Филип осъзна, че е дошъл моментът, в който трябва да изрече съдбоносните думи. Тези думи щяха да го разделят от Уляна за дълго време. Но въпреки това трябваше да бъдат изречени. Докато се гледаха в очите, разговаряха и се смееха, Филип не издържа и светкавично изстреля думите, с които молеше Уляна да избяга с него. Тогава целият ù свят се обърна, всичко потъмня, изчезна и всяка надежда. Уляна си спомни, че е омъжена. Спомни си, че у дома я чака Сергей. Споменът за него я накара да потрепне. Сети се за всеки удар, който той ù бе нанасял, за унижението от всяка плюнка по лицето ù. Но не! Тя не можеше да го напусне, дори и сега, когато беше влюбена в друг мъж. Не можеше и не трябваше, защото Сергей щеше да я намери и когато я намереше, щеше да я довърши.

Влакът спря. Уляна се окопити и дори без да погледне Филип, се насочи, тичайки към изхода. Филип, без да чака нито минута, тръгна след нея, но когато стигна стъпалата, се спря. Знаеше, че така е правилно. А Уляна се бе изгубила някъде в тълпата.

Филип се настани в хотел „Ангара”. Луксозен хотел, на който той не обърна никакво внимание, защото мислите му бяха насочени към Уляна. В петък сутринта Филип стана от леглото. Стана, без да се буди, защото не беше мигнал цяла нощ. Не се облече, защото не се беше събличал, а направо излезе през вратата на стаята си и се запъти към цветарския магазин, който се намираше на улица „Пушкин”. Магазин „Розали” беше най-големият в града. Вътре беше пълно с хора. Филип влезна и се насочи право към щанда с азалиите. Застана там с лице към цветята и притвори очи. Той усещаше присъствието ù. Усещаше аромата ù, сякаш в големия магазин бяха само тя и той. Уляна беше там. Но той не посмя да се обърне, не посмя да я погледне. Ако го беше сторил, щеше да промени съдбата. А той не искаше. Можеше само да стои там със затворени очи и да си представя как бялото ù лице изпъква измежду червените рози, които тя избираше за рождения ден на майка си.

След тази „среща” Филип беше още по-вдъхновен. Сега за него минутите бяха часове, а часовете - дни. Търпението му сякаш изтичаше като в пясъчен часовник.

Точно ден преди да си тръгне, Уляна реши да посети градската градина, където беше играла като дете. Тя се настани на една пейка точно до входа. Извади книгата, която не беше отваряла от първия ден на пътуването си и я постави на пейката. Гледаше минаващите хора и майките с деца и се замисли за своето детство. В този момент една светлокафява борзая (порода кучета, произхождаща от Русия) се приближи до нея и я подуши по ръката. Потънала в спомени, Уляна се уплаши, въпреки нежния допир на коприненомеката козина на животното. Тя подскочи и качи краката си върху пейката. Погледна  към животното, което добронамерено въртеше опашка, отдъхна си и дори се осмели да го погали. Когато кучето се отдалечи, Уляна се наведе, за да вдигне книгата, която беше бутнала на земята, когато качи краката си на пейката. Погледна надолу, опъна ръка и рязко я отдръпна. Книгата беше паднала откъм задната корица, а там се намираше снимката на мъжа от влака. Уляна не повярва на очите си. За миг цялото едноседмично пътуване мина пред очите ù като на филмова лента. Тя разбра, че е пътувала в едно купе с автора на книгата. Но защо той не ù беше казал, че това е неговата книга? Защо не обели нито дума за това? Беше странно дори, че досега тя не бе поглеждала задната корица на книгата. Уляна бавно се наведе и плахо вдигна книгата. Постави я в скута си и отвори на страницата, която беше отбелязала с разделител. Три часа Уляна седя на пейката и затаила дъх, изчете и последната страница. След като затвори книгата, вдигна високо глава и се усмихна. Сега вече и тя  знаеше каква ще е съдбата ù. Знаеше, че Филип седи там някъде близо до нея. Разбра, че той е бил и в цветарския магазин. Но беше невъзможно да се срещнат сега.

На следващия ден и двамата пътуваха за Ростов на Дон. Отново се бяха настанили близо до прозореца, но този път седяха в съседни купета. Седяха гръб в гръб и ги делеше само една стена. Пътуваха обратно още една седмица. Една тежка седмица, през която двамата влюбени бяха толкова близо, но никой от тях не се осмели да даде гласност на чувствата си. Когато влакът пристигна на гарата, Уляна и Филип отново не се видяха. Първата и последната им истинска среща беше на моста на река Дон.

Беше 19:00. Нямаше почти никакви хора по улицата. Уляна седеше сама в тъмнината и се оглеждаше, макар че нищо не се виждаше. В този момент усети допира на две ръце. Тя се обърна и видя пред себе си Филип. Двамата седяха там хванати за ръце и се гледаха в очите. Никой не продума, най-накрая беше дошъл този така чакан миг. Изведнъж тишината се пропука от остър шум, в тъмнината светна дулото на оръжието, което държеше Сергей. Филип усети силна болка и  топлина от стичащата се по гърдите му кръв. Той падна на земята. Усети как всичко се губи. Уляна го прегърна и заплака. Нейните сълзи се сляха с неговата кръв.

Няколко дни след това Уляна седеше на дивана вкъщи и гледаше с празен поглед през прозореца, през който се виждаше река Дон. Както гледаше, тя стана, отиде до вратата и облече кремавото палто, което носеше, когато се запозна с Филип. Погледна се в огледалото, отвори вратата и тръгна. Спря се, чак когато стигна на моста, където още се виждаха следите от засъхналата кръв на Филип. Уляна се приближи до парапета, премина от другата му страна, отпусна всичките си крайници и се загуби из водите на реката. И така, както беше написал в книгата си Филип Третяков,”завърши съдбата на една невъзможна любов”.