11.10.2017 г., 1:04 ч.

Огледалото 

  Проза » Други
749 1 0
1 мин за четене

Стоях точно пред него и го гледах право в очите, в онези очи, които си мислех, че всеки момент ще се предадат и ще покажат слабостта си, отронвайки поне една сълза, сълза от болка, обида или пък може би от страх, да не бъде наранен.

Той не помръдваше и дори за секунда не мигваше.

Чудех се как да тълкувам държанието му. Беше толкова спокоен, че нищо не можеше да издаде вътрешните му терзания а аз просто продължавах да го гледам. Той дори не осъзнаваше, че съм там или по-скоро не обръщаше внимание, че го наблюдавах За него аз не бях важен, беше по важно това в което се беше загледал а именно в себе си, опитвайки се да разбере кои е всъщност, но гледайки го право в очите разбрах, че той бе друг човек който вече бе способен на всичко а не бе онова ранимо и страхливо момче, което познавах до болка,но как се превърна в този нов човек не разбрах дори аз самият. Виждах в очите му всичката онази болка и тъга която искаше да избие навън,но той бе толкова силен, че потискаше всичко това дълбоко в себе си и не можеше да го разколебае нищо.Беше толкова наранен, че усещах само отмъщението прозиращо от кристалните му очи.

Вече бях сигурен какво искаше и беше готов да убие за да го получи, единствено не разбрах какво го караше да извърши това зло деяние, и колкото повече се взирах в него осъзнават, че Аз и Той сме едно цяло, че Той и Аз сме един и същ човек. Уплаших се и счупих с ръка огледалото, а кръвта опръска хилядите лъскави парченца стъкло които бяха разпилени по земята около мен и след това Той просто изчезна. Останах само Аз, но за колко дълго?... До срещата със следващото огледало....

© Ganyo Ganev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??