Огледалото 9

       Нейтън агонизираше в полусъзнание, когато някъде от далеч до него достигна звукът на сирена, после два чифта ръце го вдигнаха и го понесоха на някъде.

Мъртъв ли беше?

       Не, не може да е мъртъв! Трябваше да стигне до издателството, трябваше да разбере какво се случва...

          Мислите му отново потънаха в безвремие.

       Три дни след побоя Нейтън се събуди в нещо като болнична стая. Огледа се и опита да стане, но болката така го блъсна, че отново безпомощно се отпусна на леглото. Беше сам в помещението, а трябваше да разбере къде се намира. На шкафчето до него бяха подпрени чифт патерици. Той взе едната и доколкото му позволиха силите започна да тропа по металната рамка на леглото. Спря, ослуша се и тъй като никой не се отзова заблъска по-настойчиво. Отново нищо. На третия път вратата се отвори и в стаята се появи монахиня. Нейтън зяпна от учудване. Жената се приближи, докосна челото, после китката му и се усмихна.

         - Здравейте. Радвам се, че вече сте в съзнание. Травмите Ви са доста сериозни и се притеснявахме, че няма да излезете скоро от комата.

          Нейтън подскочи в леглото.

           - Кома? От колко дни?

        - Днес е третият ден от както Ви намерихме и доведохме тук. Как се чувствате?

       Този простичък въпрос предизвика странна реакция у Нейтън. Той погледна жената право в очите и избухна в нервен смях. Когато пристъпът премина, Нейтън се извини сконфузено.

        - Извинете, но наистина незнам как да отговоря на този въпрос. Случи ми се нещо, което не мога да обясня и което безумно обърква чувствата ми. Кажете ми къде се намирам?

         - В болничното отделение на приюта за бездомни хора.

         Нейтън за втори път зяпна.

      - Приют за бездомни. А защо не съм настанен в истинска болница? Последното нещо, което чух беше сирена и предположих, че е било линейка.

         Монахинята сложи ръка върху неговите.

         - Господин... – тя направи пауза, очаквайки да научи името му.

         - Нейтън. Нейтън Девъро.

       - Аз съм сестра Инес. Господин Девъро, най-хубавото е, че не сте си изгубили паметта. Знаете кой сте, а помните ли какво Ви се случи?

       - Да. Не съвсем. Помня, че бях тръгнал към офиса си в издателската къща, когато ме нападнаха и пребиха без причина. Но не помня защо отивах там толкова късно.

         Монахинята го гледаше озадачено.

         - Казахте „офиса си”, какво имате предвид?

        Нейтън я стрелна с поглед.

     - Как така какво? Имам предвид, че отивах към сградата на моята издателска къща. Защо?

        - Попитах, защото когато с отец Себастиян Ви открихме, бяхте облечен в дрипи, бос и без никакви документи. Сирената беше полицейска. Успяхме да убедим полицията, че сте от нашия контингент иначе сега щяхте да сте в лечебницата на затвора. Кажете ми кое е издателството ще позвъня, за да ги уведомя, че сте добре и сте при нас.

        - Най-голямото в града „Издателска къща Дево и Девъро”, намира се на Мейн стрийт и 10-то авеню.

         Сестра Инес вече го гледаше притеснено.

        - Господин Девъро, в града няма издателство с това име. Сигурен ли сте, че си спомняте правилно, защото на адреса, който ми казвате има издателска къща, но с името „Д.Н. Донован”.

         Нещо блъсна Нейтън в гърдите. Той се отпусна в леглото и затвори очи. И тогава мъглата се вдигна. Скандалът, Даяна, огледалото, старата къща, побоя и светещият надпис с инициалите на Даяна върху неговата сграда. Какво, по дяволите ставаше с него? Тази история започваше да му дотяга. Нервно отметна завивките и понечи да стане. Болката избухна като вулкан и добре, че сестра Инес го подкрепи иначе щеше да се стовари на пода. Тя му помогна да се настани обратно в леглото.

        - Незнам какво Ви се е случило и защо спомените Ви се разминават с реалността, но със сигурност знам, че ще Ви трябват още няколко дни да си стъпите на краката. Останете тук, изпийте си лекарствата, а аз ще се опитам да разбера кой сте и какво се е случило с Вас.

        Нейтън просто кимна и машинално погълна таблетките, които сестрата сложи в ръката му. В момента нямаше повече сили да мисли.

       Сестра Инес изчака успокоителните да подействат и със свито сърце тръгна към църквата.

        Отец Себастиян я покани в кабинета.

        - Какво има, дъще? Изглеждаш много притеснена.

        - Отче, човекът, когото намерихме онази нощ дойде в съзнание.

        - Ами това е чудесна новина.

       - Не, отче. Има нещо много странно. Уж си спомня всичко, кой е, как се е озовал в онази уличка, а в същото време твърди неща, които няма как да са истина.

        И сестра Инес разказа на отеца за разговора си с Нейтън.

     Отец Себастиян умислено клатеше глава. Права беше сестрата, че историята е доста странна. След известно колебание той стана.

       - Да отидем до издателската къща и да проверим дали някой познава този Нейтън Девъро, а после ще решим какво да правим според получената информация.

         Двамата мълчаливо тръгнаха към Мейн стрийт.

      В същото време Нейтън лежеше в нервен полусън, а съзнанието му трескаво работеше. Десетки пъти прехвърли в главата си събитията от скандала с Даяна до момента, но не можа да намери логично обяснение на това как се беше озовал в бащината си къща в този окаян вид и най-важното, защо нейното име светеше върху фасадата на издателството. Тази гледка направо го изваждаше от релси. Липсата на отговори го побъркваше и той отвори очи с намерението час по-скоро да се махне от тук и да разбере истината. Тъкмо се канеше да опита отново да стане, когато вратата се отвори и в стаята влязоха сестра Инес и отец Себастиан. Нейтън се поизправи в леглото, до колкото можа и протегна ръка към мъжа в черни одежди.

        - Добър ден, отче. Радвам се, че дойдохте, за да Ви благодаря лично за това, че спасихте живота ми, а когато се оправя ще направя щедро дарение на църквата Ви.

         Отецът се прокашля притеснено.

        - Не се притеснявайте. Важното е, че сте жив и че си спомняте името си. Във вашия случай благодарността е достатъчно дарение.

         Нейтън оживено запротестира.

       - Не отче, обещавам, само да се оправя и да се върна вкъщи ще ви се отблагодаря както трябва.

       Отец Себастиян сложи ръка на рамото на Нейтън и реши да не отлага повече това, което имаше да му каже.

(следва продължение)