Произведението не е подходящо за лица под 18 години
,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 11-та част
Засмях се на спомените които нахлуха в мен. Върнах се отново на Нора и затворих очи, водата беше хладка и много приятна. Започнах да маструбирам. Със всеки тласък на ръката, тръпките, които предвещаваха оргазма ставаха все по осезаеми и той не закъсня. Спермата, която изригна от мен беше в огромно количество ,,Улучи се добра,, помислих си аз. Спомних се за един мохабет, който гласеше ,,Ако ти се улучи чекията, ебане не ти трябва,, и донякъде бях съгласен с това.
Излязох от банята доста освежен. Вичонти се беше облякъл и лежеше на леглото със затворени очи и с ръка върху челото си.
- Дойде ли ти добре душчето? – попита ме той.
- Перфектно даже – казах и легнах на моето легло. – Какво мислиш?
- Мисля да изчакам обаждането на Алексиев и тогава ще реша какво да правим. До тогава почивай защото мисля, че нощта ще е дълга.
Не попитах защо. Харесваше ми как работи и се радвах, че Шопа ми даде тази идея да го наема. От полицията никой не се беше обадил от както се бях прибрал до Пловдив, а това беше преди четири дни. Нито Стоев, нито Тонков. Все по-убеден бях, че няма да направят кой знае какво. Започнах да се унасям и не след дълго заспах. Събудих се от ръчкането на Вичонти.
- Ставай, Алексиев се обади – учудих се, че не съм чул нищо.
- Какво каза? – попитах сънено.
- Ами не е кой знае какво. Яворчо е бил регистриран в полицията за дребни хулигански прояви като сбивания и такива неща. Трийсет и една годишен, семеен с едно дете, няма данни да се е замесвал с дрога и проституция, нито да се познава с Боро, а още по малко да е в неговото обкръжение.
Както и бях предположил.
- И какво следва сега?
- Сега смятам, че трябва да се заложим пред блока му и ако си е вкъщи още, да го изчакаме да излезе. Сигурен съм, че е свързан с цялата тази история, но още не мога да разбера по какъв начин.
- А ти изобщо попита ли Алексиев за обкръжението на Боро? – стори ми се важно това и го попитах.
- Хе-хе, сече ти пипето. Да попитах го и разбира се оказа, че най-големите боклуци работят за него. Дясната му ръка е човек с прякор Дебелия, а иначе името му е Стоян Попов. Почитател на високите скорости и моторите. Говори се, че бил по-жесток дори от Боро и му бил верен като куче.
- И като какви работят при него?
- Повечето са охрана по заведенията му но реално са наказателни бригади. Този Дебелия им е шеф, а други изобщо не се водят на работа. Ти нали не мислиш, че ще се водят в отчетите на фирмата му.
Вече бях станал и бях готов да тръгваме. Часовникът на телефона показваше четири и десет. Излезнахме от стаята и се отправихме към паркинга на мотела.
* * *
Паркирахме през два входа от този на Явор, колата му беше тук и явно си беше у тях. Заредихме се с търпение и зачакахме. Джилянов палеше цигара след цигара.
- Много пушиш, бе Вичонти – казах аз
- Помага ми да мисля по-добре.
- Ама кажи ми честно, днес журналистката ти хареса, нали? – закачих го отново на тая тема.
- Не е въпросът да ти хареса една жена само външно, нали я видя как се заяжда?!
- Е да де, ама ако трябва да сме честни ти пръв започна ми се струва.
- Това, че казах маймунка на тъпия ù диктофон не е заяждане. Да съм се запознаел с него…’бах ти и момента, майна.
За първи път го чух да употребява тази дума. Спомних си как Нора ме беше попитала какво значи на първото ни излизане заедно. ,,Означава – приятел,, казах ù тогава аз и вдигнахме тост за приятелството и нещо повече от него. Така поиска тя. И се случи, бяхме заедно и влюбени до уши, щастливи от живота. А сега? Сега се молех на Бога да ни даде шанс това да продължи.
- Нещо обаче ми подсказва, че утре пак ще обядваме в същото заведение между дванайсет и един, а?
- Ако изобщо стане така, няма да е заради нея а заради теб и момичето ти. Ясно ли ти е… майно?
- Да, да разбира се, че… ще е само заради това – усмихнах се аз, защото знаех, че детектив Джилянов май го беше уцелила стрелата на Амур.
- Тогава стига си ми мелил на главата за нея. Веднъж се излъгах – втори път никога. Мъжко дупе един път се ебе, както се казва.
- Ти ги разбираш тези работи, по-голям си все пак.
- Тогава слушай по-големите и мълчи! А сега наблюдавай, че да не се разминем с тоя тъпак.
Мина сигурно повече от час. Вече мислих, че само си губим времето когато видях как Явор излезна от входа и се запъти към колата си.
- Ето го – казах и побутнах Вичонти.
- Да видях го, ще изчакаме да потегли. – каза той и сложи ръката на стартера.
Червеният ,,Опел,, мина покрай нас и ние го последвахме. Карахме на разстояние което ни позволяваше да го виждаме добре. Видяхме го как спря до едно крайпътно магазинче и слезе да си купи цигари, след което продължи в посока центъра. Паркира колата пред един хотел от страни на който с голям светещ надпис беше изписано в полудъга ,,CASINO,,. Явор изкачи стълбите към него и влезе вътре.
- Охо, комарджийче ще се окаже тоя Яворчо, ми се струва – каза със задоволство Джилянов.
- И какво от това? – попитах аз.
- Засега нищо, но може да означава и много. Ще видим. – определено беше доволен от резултата от наблюдението ни.
- Ще го чакаме ли да излезе?
- Да, искам да видя накъде ще тръгне.
Паркирахме колата на по сенчесто и удобно место и запалихме по цигара. Наистина работата беше повече скучна, от колкото интензивна. Не, че имах против. Определено не исках да ни преследват и да ядем бой като тъпани на събор. А да не говорим за стрелба, това не исках и да си го мисля.
- Вичонти, един личен въпрос може ли? – попитах аз.
- Давай.
- Абе гледам, че си добър човек, честен, добър професионалист…
- Давай направо де, ти от където го подкара…
- Каква е тая жена дето те е изтървала така? Извинявай, ако е много лично…
Вичонти опъна от цигарата си издиша шумно и се загледа през страничния прозорец.
- Ами… какво да ти кажа, Емо. Жени! – направи дълга пауза и после продължи - Проблемът при нея беше, че материалното ù беше по-важно от всичко. И понеже както казваш съм честен, тя това не го харесваше много. Все ме сравняваше с мой колеги, какви коли имали, какви ремонти си направили, как ходели на екскурзии в чужбина и ей такива неща.
- Корумпирани колеги, така ли?
- Ами много ясно, ти как си представяш - пряко сили, заедно с извънреден труд да взимаш около осем-деветстотин лева заплата и да караш кола за петдесет хилядарки. Цяла отпуска да си водят жените и любовниците по почивки и то все на скъпи места.
- И това я дразнеше, така ли?
- Да, дразнеше се, че не съм корумпиран, че не я водя никъде, че няма маркови дрехи в гардероба и така, приятелю. – усмихна се на себе си някак тъжно – А аз правех всичко за нея, обичах я и толкова. Търпях и претенциите, мълчах си и трупах. Трупах с години. Как веднъж не си зададе въпроса патката ù с патка – ако ме хванат в корупция какво става с мен. Това не я интересуваше явно. А кажи ми сега, обичала ли ме е някога или не?
- Както ми представяш нещата, Вичонти, май никога не ù е пукало за теб.
- А не беше такова момиче, бе, майка му да еба и живота. Знаеш ли, като се запознахме колко скромно и свястно момиче беше, а после се превърна… в някакъв кошмар.
- Е, не говорихте ли за това? Все пак семейство сте били.
- Ти нещо много въпроси взе да задаваш, какво става? Защо се сети затова?
- Ами чудя се как става така, че обичаш много една жена и решаваш да се ожениш за нея, мислиш да остарееш с нея, да си изгледате заедно децата, внуците а после, само след няколко години не можеш да я понасяш? Винаги ли става така или има изключения? Ей такива неща си мисля.
Джилянов наблюдаваше казиното и запали нова цигара. Погледна ме като човек, който знае отговора на тези въпроси и каза:
- Едно да знаеш от мен Емо. Пожелавам ти никога да не се сблъскваш с това, което се случи на мен, но ако случайно ти се случи едно запомни. Опитай се да съхраниш само добрите, красивите спомени от една връзка. Не търси вината, а търси прошката. Научиш ли се да прощаваш на хората значи вече си се научил да прощаваш и на себе си.
- Че то не е ли по-лесно да простим на себе си, отколкото на другите? – попитах аз. По-логично ми звучеше да е така.
- Не, моето момче, не е така. По-трудно е да простиш на теб самия, но това се получава само ако си честен със себе си, а не да махнеш с ръка и да кажеш ,,Майната му, аз съм прав,,. Не говоря за това. Трябва да си критичен най-вече към себе си и тогава към другите. Трябва да се научиш да изкарваш вината на повърхността. Тогава можеш да я погледнеш от близо, да я асимилираш и да прецениш в теб ли е причината или в другия, и ако е в теб с последвалите действия да си простиш.
- Нямам идея за какво ми говориш. Честно. – казах съвсем откровено аз.
- Ето един елементарен пример. Виновен си пред твой близък приятел за нещо което си направил спрямо него. Нали? Какво правим в такива случай повечето пъти? Знаеш ли? – попита ме Джилянов
- Ами всеки постъпва различно, ти какво имаш предвид?
- В повечето случаи, Емо, започваме да търсим кусури на човека, с който сме се скарали и то по наша вина. Започваме да казваме как той не помни какво сме направили за него еди кога си, как преди време казал нещо за еди кой си, а не се запитваме той какво е направил за нас някога. Просто търсиме оправдание за действията си като изкарваме наяве кусурите на човека и не се запитваме нищо за конкретната, настоящата ситуация. И именно заради тази нечестност към самите нас, ние не може да простим на другите в повечето случай. Ако се научиме да сме критични и честни към себе си, да търсим вината първо в нас а после в другия, прошката ще дойде от самосебеси. Но докато се научим на това, винаги ще е по-трудно да простим на другите около нас.
- Е, то се оказа сега, че е по- трудно да простим на другите, отколкото на себе си, както ти казах.
- Ти не ме разбра. Трудно прощаваме на другите защото не сме се научили как да прощаваме на нас самите. Самия процес на научаване как да си простим е труден, защото трябва да се научиме първо да се обвиняваме. А кой човек обича да се самообвинява? Никой! Затова казвам, че е по-трудно да простим на себе си отколкото на другите. Самия процес прави нещата по-трудни за нас. Веднъж завършим ли този процес значи сме израснали като хора, станали сме по-добри и по-честни. Ние сме градирали като личности, достигнали сме един по висок етап от нашето духовно развитие. Помогнали сме най-вече на себе си. Сега разбираш ли ме?
- Вичонти, каква беше тая лекция, бе брат? Ти ми обърка мисленето бе. – усмихнах се аз. Наистина като се замисля беше прав до някъде.
- Ами така е, замисли се. Ако се научим да прощаваме на себе си при самокритиката която имаме към нас самите, то по-лесно е да простиш на някой друг, защото знаеш, че се греши но и се прощава. Така както си простил на себе си. А след като си намерил сила да простиш на себе си, много по-лесно ще простиш на хората. Но пак ти казвам – трябва да си много самокритичен и честен, иначе не се получава.
Наистина така си беше, гледаме да обвиним някой защото е по-лесно и се самозаблуждаваме, че сме прави. Тоя Вичонти голяма работа се оказа.
- Ти прости ли на жена си, че те остави?
- А ти откъде знаеш, че тя ме е оставила? – попита изненадан Джилянов.
- Ами… по принцип нали така става… поне в повечето случаи – казах аз.
- Е да, ама в моя случай не стана така. Един ден след поредния монолог на висок тон от нейна страна, аз ù стегнах багажа и си я изпратих до колата. От тогава нищо не знам за нея.
- А прости ли ù?
- Все още се опитвам да простя на себе си затова, че не я разкарах по-рано и тогава със сигурност ще простя и на нея затова, че тя не се реши не ме напусна по-рано. Засега се опитвам да си спомням само хубавите неща от връзката ни… и така се чувствам добре. Имаше наистина много хубави моменти.
Не можех да повярвам. Джилянов толкова се вживя в обясненията си, че имах чувството, че съм на някаква лекция по психология.
Говорихме си още доста за нещата от живота. Той ми разказа как искал да си имат деца с неговата съпруга, но тя постоянно му натяквала, че с тази негова заплата до никъде няма да я докарат и че било време да се вземе в ръце и да работи като колегите си, ако иска да имат деца. Тъжна история, наистина.
Чакахме в колата около два часа преди да видим Явор да излиза.
- Ето го, излиза – казах аз като го бутнах по ръката – Ама нещо много намръщен ми се вижда. Дано да е загубил педала скапан.
Изчакахме го да влезе в колата си и Вичонти запали мотора. Последвахме го по улиците на Хасково но на един светофар той мина почти на червено и ние нямаше как да го последваме.
- Е, да му еба майката – ударих с ръка по таблото - изпуснахме го!
- Няма нищо, мисля, че зная къде да го намерим. – каза Джилянов и се отправихме към центъра.
- Къде отиваме?
- В онова - хубавото заведение. Нали бил редовен посетител там, да се надяваме, че и днес ще отиде.
Паркирахме на мястото, откъдето го наблюдавахме и миналия път и зачакахме. Наистина не след дълго го видяхме да паркира недалеч от нас. Слезе от колата и се запъти към масите. Седна при една компания от трима човека, ние изчакахме още малко и когато видяхме, че си поръчва тръгнахме на там. Аз определено бях под напрежение, но спокойствието на Джилянов ме накара да се чувствам по-уверен в себе си.
Настанихме се на две маси от тяхната и си поръчахме по едно безалкохолно. Вичонти ми каза да се правя на разсеян но да наддавам ухо какво си говорят. Не беше трудно, те говориха на висок глас все едно бяха на къра.
Двама от тримата, при които седна Явор, бяха мъже на неговата възраст и без особени белези. Напълно нормално изглеждащи хора, но третия беше грамаден. Сигурно беше висок над метър и деветдесет и тежеше поне сто и двайсет килограма, може и повече. Беше облечен с дънки и тениска на която пишеше ,,Harley- Davidson,, и познатата емблема с крила на марката. Той говореше най-разпалено а другите го слушаха.
- Вичонти този едрия не е ли…
- Да предполагам, че е точно той – прекъсна ме детективът – Нещата започват да се нареждат май.
През две маси от нас явно седяха хората на Боро. А този едрия нямаше кой друг да бъде, освен дясната му ръка – Дебелия. Определено се притесних и изплаших. Това не остана незабелязано от Вичонти.
- Спомняш ли си как ми каза, че умееш да запазваш самообладание? - попита ме той.
- Да, спомням си. Защо?
- Най-вероятно след малко ще трябва да ми докажеш, че е така.
Продължавахме да се правим на разсеяни, но аз бях кълбо от нерви и напрежение. Шестото ми чувство говореше, че ще става нещо лошо. Погледнах към онези и видях как точно в този момент Явор им казваше нещо, а те гледаха към нас.
- Джилянов, нещо ще става – казах притеснено аз.
- Да, знам. Това ми беше и целта.
- Каква цел бе човек, тея ще ни смачкат бе!
- Бях те предупредил, че ще е опасно. Ти сам реши да си с мен.
Да, така беше наистина, но се оказа, че на думи е лесно, но на практика бях пред насиране. Чух тупване на масата ни. Една празна кутия от цигари беше долетяла отнякъде. Джилянов погледна в посоката, от която дойде. Започваше се. Стиснах зъби и си казах, че каквото и да става няма да бягам. Правих го заради любовта си. Правих го заради Нора. А и щях да се изложа пред Вичонти.
- Алооо, кой ти е казал, че може да сядаш тук, бе левак?!– обади се едрия – Разваляш ми въздуха, замириса на мърша. Изчезвайте веднага.
Джилянов взе кутията с цигари, стана и се отправи към масата им. Изтръпнах, не знаех какво да правя. Да го последвам ли или да си седя кротко на стола. Видях как Вичонти се доближи до едрия и пусна кутията в чашата му с бира, след което напълно спокойно се върна при мен. Застана така, че да ги вижда и се отпусна на стола. Изражението на лицето му беше като издялано от камък. Не издаваше никакви емоции. Едрият гледаше невярващо ту към чашата си, ту към нас. В един момент стана и с бърза стъпка започна да ни приближава. Другите го последваха с изключение на Явор. Видях как Джилянов откопча копчето на кобура си и хвана пистолета за дръжката. Забелязаха го и те. Едрият го гледаше на разстояние не повече от метър право в очите. Спокойствието на детектива определено го объркваше.
- К’ъв си ти бе, ченгенце скапано? Знаеш ли кой съм аз, бе мухльо?
- Там е работата, че знам… Дебел. Как е шефът ти? – аз не знаех къде се намирам. Всеки момент очаквах да започнат да се стрелят. Бях само на двайсет и седем и хич не ми се умираше.
Дебелият явно не беше очаквал точно този отговор и се стъписа като начало.
- За какъв шеф ми говориш ти, бе лайнар. Аз съм си шеф, ясно ли ти е?
- Дали и Боро мисли така Дебеланко – каза Вичонти и се усмихна. Аз вече щях да припадна. Срещу нас седяха главорези, а той се подиграваше на най-големия от тях.
Дебелия се надвеси над масата ни като се подпря на нея с татуираните си ръце и изсъска на Джилянов.
- Слушай к’во, ченгенце. Ако ти е мил живота си обирай крушите от Хасково веднага – можех да го помириша, толкова близо беше до мен – Не се занимавай с нас, че ще те копаем. - погледна към мен – И двамата. Ясен ли съм?
- А ти избягвай да ме заплашваш, защото спусъкът ми е много мек – каза Вичонти и потупа с пръсти по дръжката на пистолета си – Ясен ли съм?
Дебелият погледна към кобура и жестоко се усмихна.
- Като си голяма работа, защо не го оставиш настрана и не се разберем като мъже, а?
- Защото съм си мил ръцете и не ми се цапа с боклуци, Дебеланко.
Това, което последва не го очаквах изобщо. Без никакъв знак, че ще се случи, Дебелия светкавично плъзна ръката си по масата и запрати чашата на Вичонти към него. Тя полетя но се разби във витрината зад нас заедно с нея. Останалите клиенти се разбягаха. Вичонти беше скочил на крака и замахна към Дебелия. Улучи го в слепоочието. Онзи се хвана за главата и тогава детектива го удари рязко с длан в гръкляна. Той се свлече на колена и започна да се дави и плюе розова слюнка. Аз също вече бях станал без да зная какво да направя, когато усетих силен удар в брадата си. Свлякох се като чувал с картофи, виеше ми се свят и положих големи усилия да не припадна. Очаквах да ме започнат с ритници, но не случи нищо такова. Успях да погледна нагоре и видях как Джилянов е извадил пистолета си и ги държи на мушка. Двамата го гледаха стъписано, а Дебелият продължаваше да храчи кръв застанал на колене до масата. Вече си представях жертви, когато чух ясно полицейските сирени. ,,Спасени сме,, – помислих си аз.
Пред заведението се наредиха три полицейски коли. Явно някой се беше обадил, че става нещо. Вратите им се отвориха моментално и зад тях застанаха полицай с насочени към нас оръжия. Джилянов все още стискаше пистолета, насочен срещу мутрите.
- Хвърли оръжието! Веднага! – чу се гласа на някой от полицаите. Джилянов внимателно постави пистолета на масата и вдигна ръце. Другите също вдигнаха ръцете си нагоре.
- Никой да не мърда – обадиха се от патрулките. – Лягайте на земята с ръце на тила! Веднага! – аз нямаше смисъл да лягам понеже си бях там. Само си преместих ръцете зад главата. Другите бавно коленичеха, след което се отпуснаха върху дъските на подиума. Полицаите се приближиха бавно като ни държаха на мушка. В момента, в който започнаха да ни поставят белезниците, Джилянов каза:
- Аз съм бивш колега, в момента работя като частен детектив и имам разрешително за оръжие. Реагирах при самозащита и не съм ползвал оръжието си. С момчето до мен сме заедно. – говореше спокойно и ясно, за да го разберат полицайте.
- Това ще го обясниш в полицията, а сега стой мирен и не прави резки движения. – каза полицаят, който му закопча белезниците.
Натикаха ни в колите и пуснаха сирените. Бяха арестували както нас, така и другите бабаити. За първи път в живота си аз бях арестуван. Притеснението ми беше много голямо, гледах стреснато към Джилянов а той се държеше така все едно е на екскурзия и в момента му показват забележителностите на града. Какво беше това спокойствие, какво беше това чудо не знам, но ми подейства добре и на мен. Все пак по-хубаво в ареста отколкото в гроба. Нали?
Пристигнахме пред районното, което се оказа почти долепено до дирекцията на полицията. Свалиха ни от колите, и без да ни казват каквото и да било ни вкараха през вратата и от там по едни стълби надолу към приземния етаж. Мъждукащата светлина едва осветяваше малък и тесен коридор с по две килии от двете му страни. Нас ни сложиха в едната, като ни накараха да се обърнем с гръб към решетките и да подадем ръцете си навън. Отключиха ни белезниците и приложиха същата процедура и на другите. Сега забелязах, че Явор не е с тях, спомних си че той беше останал на масата, където седяха. ,,Страхливо гадно копеленце,, казах си на ума аз. Тях ги сложиха в друга килия – тази срещу нас, след което полицаите напуснаха ареста.
Преди да ни вкарат в килията обаче, ни взеха всичко – телефони, връзки на обувките, колани както и разбира се пистолета на Джилянов. Сложиха ги в едни жълти пликове и ги прибраха някъде. Килията се състоеше от три стени и за лице – решетка която гледаше към коридора точно към килията на трите мутри. Обзаведена беше с две вишки (легла едно над друго) и кофа за тоалетна. Бяхме сами в килията, както и тези срещу нас. Забелязах как ни гледат.
- Ей – обади се единият – я ми кажете как се чувства, човек който е мъртъв, а все още ходи?
Джилянов и аз мълчахме и не обръщахме внимание. При мен това беше привидно, а при него не. Беше си свил пръстите на едната ръка и спокойно си разглеждаше ноктите все едно са му направили маникюр.
- Ченгенце – гласът, който дойде от другата килия беше стържещ и глух.
- Кажи, Дебеланко! Да не си настинал, че едва говориш? – каза Вичонти.
- Мъртъв си! И двамата сте мъртви! – вътрешно се разтреперих като лист, но външно по никакъв начин не ми пролича.
- Ти не разбра ли, че приказките на идиоти като вас изобщо не ме вълнуват? - отвърна детективът – И предай на шефа си, че скоро ще си поговоря и с него!
Дебелият се опита да имитира смях, само че се задави и започна да издава хриптящи гърлени звуци. Вичонти се усмихна от удоволствие. Когато спря да се дави ни погледна с поглед на човек който не мрази нищо повече от нас и каза:
- Бъди сигурен, че и той ще иска да си поговорите. За радост, когато това стане, той ще говори с труп, с два трупа.
- Ще ми се да го видя това. А сега си затвори устата, че замириса на кенеф от нея. – каза Вичонти и размаха ръка пред носа си. Легна на леглото и ми направи знак да го последвам. Дебелият се опитваше да се заяжда, но ние се правихме, че не го чуваме и това го вбесяваше още повече.
След не повече от час дойдоха полицаи и отключиха тяхната килия. Оказа се, че ги пускат. Явно Боро беше научил отнякъде и уреди нещата по най-бързия начин.
- До скоро, ченгенце – каза Дебелият и се засмя. Този път не се закашли.
Останах загледан след тях и си мислех, как е възможно да освобождават престъпници а честните хора да си остават в ареста. Това ако беше държава, аз бях трамвай.
- Вичонти, май настъпихме котето по опашката, а?
- Да, наистина добре се получи. От тук на сетне трябва да сме много внимателни и предпазливи. Имам чувството, че скоро ще се видим с този Боро. Ще се опита да ни изненада.
- За да ни убие, така ли? – попитах аз.
- Не и този път. Сега ще демонстрира мускули, да се покаже колко е велик.
- Ти това искаше. Нали така?
- Да, именно. Човек, който подценява противника е наполовина загубил. Все имам чувството, че ако изиграем картите си правилно, ще спечелим играта.
- Знаеш ли, Вичонти, чудя се откъде го изкарваш това спокойствие? - попитах аз.
- Ядосаният, изнервеният човек, Емо, вреди само на себе си защото не може да направи правилната преценка на създалата се ситуация. Той крещи, хвърля, удря и накрая влиза в собствения си капан. Не напразно едни от най-добрите боксьори, когато са на ринга запазват пълно самообладание и не се ядосват на противника за нанесените удари, защото знаят, че ще направят грешка. Ето тоя тъпанар например, сам се издаде кой е. Аз само предполагах, че е Дебелия и че работи за Боро, не бях сигурен напълно затова го провокирах да се издаде сам. И малоумника го направи. Точка за нас. Аз вярвам, че Боро е доста по-умен и хитър от този дебил, но разчитам на това, че си е повярвал, че е недосегаем. В такъв момент на прекалено голямо самонадценяване също стават грешки. Именно затова толкова искам да се видя с този бандит, а и имам съмнение, че бизнесът не е чисто негов, мисля, че е поставено лице на много по сериозни и умни престъпници.
- Кое те кара да мислиш така? – попитах аз.
- Шестото чувство и донякъде логиката. Честото му пътуване в Турция, колата с турска регистрация, притеснението, че ще се забавят и Мурад щял да побеснее и така нататък. Мисля, че шефовете му са турци и той ходи там, за да получава важни инструкции как да действа. Онези тримата, които си видял в ресторанта, не са хора на Боро, а на човек по-високо от него. – слушах с голям интерес предположенията на Вичонти – Мисля, че Нора е трябвало да бъде отвлечена по-рано, но хората на Боро са се провалили и са пристигнали тези.
- Да, ама и те се провалиха, защото Нора се е качила при Боро.
- Тези не са се провалили, напротив. Действали са много професионално. И ти много трябва да се радваш на това.
- Защо? – попитах.
- Защото когато са ви следели онази вечер, са имали две възможности. Първо да ви отвлекат двамата и тебе да те заровят някъде и второ да ви пропуснат. При първия вариант рискуват да се появят свидетели, а и убийството за тях винаги се извършва в крайна нужда. Затова са избрали правилния начин. Затова сега си говорим с теб. Затова сега си жив, приятелю. Защото са били професионалисти.
Замислих се колко е прав и как съм бил на косъм от смъртта без дори да го предчувствам.
- А тези тримата дали са от тук?
- Не, в никакъв случай. Най вероятно даже не познават нито Боро, нито Дебелия. Дошли са да свършат работа, ползвали са чужда кола с неясна регистрация, в случая тази, с която си видял Боро и като са видели каквото трябва, са напуснали града още същата нощ. Сигурен съм, че са някъде от далече. Или Западна или Северозападна България, възможно от най-далече. В такива случай се действа така, Емо, не трябва да има свидетели, не трябва да се познават един друг за да не стане издънка. Така някой дори да пропее няма да стигне до големите шефове. Най-много да изгорят такива кокошкари като Дебелия или най-много човек като Боро, а той не е много високо в йерархията. Да го знаеш от мен. Той просто е буфер който да предпазва по- големите по веригата. Но това не означава, че не е опасен – напротив.
Голям е наистина тоя Джилянов. Вътрешно му се възхищавах на всичко. ,,Като порасна, искам да стана като него,, помислих си шеговито аз. Говорихме още известно време и постепенно се умълчахме. Не съм усетил как съм заспал, затова пък много добре усетих как и от какво се събудих на сутринта. Един полицай стържеше по решетката с палката си и викаше гръмогласно.
- Ставайте! Джилянов, Стоянов, не ми се моткайте! – отключи килията без да ни слага белезници – Капитан Тонков иска да ви види веднага.
,,Лелееее Тонков,, помислих си аз. Надявах се да не се ядоса много като ме види. Изведоха ни от районното и се отправихме към дирекцията на полицията. ,,Етаж трети, стая 302,, казах си наум аз. Дежурният на портала се обади по телефона и след това каза на колегите си да продължаваме нагоре. Изкачихме се по стълбите и застанахме пред кабинета на Тонков. Единият от полицаите, които ни придружаваха, почука.
- Да, влезте – чу се високият глас на капитана. Въведоха ни в познатия за мен вече кабинет.
- Господин капитан, арестантите от инцидента в бар ,,Оазис,, от снощи, Светлозар Джилянов и Емил Стоянов.
Тонков ни изгледа с интерес и в погледа му се четеше тиха ярост.
- Благодаря, сержант, свободен сте, от тук поемам аз. Изчакайте отвън. – каза Тонков и кимна на колегата си. Сержантът напусна кабинета, а ние останахме да стърчим като диреци пред Тонков.
- Седнете, седнете, господа – в гласа му ясно си личеше иронията. Настанихме се на столовете пред бюрото и зачакахме да се почне. – Вие големи каубой сте били, бе! Насред центъра на града да ми вадите оръжие! Вие луди ле сте, бе?– извика се капитана. Почна се.
- Беше при самозащита, капитане, използвах оръжието само за сплашване, иначе щяха да ни разкъсат. – каза спокойно Джилянов.
- А на теб какво ти казах, бе келеш?!- обърна се към мен Тонков все едно не беше чул какво му се каза току що - Казах ли ти да не си вреш носа, където не ти е работа, а?! Казах ли, питам?
- Да, капитане, и аз това правя. Наех лицензиран детектив да помогне за решаването на случая. – отговорих спокойно повлиян от държанието на Вичонти.
- Наел си ти! Сега като ви мина по бързата процедура за хулиганство, ще видиш какво си наел! Наел ми бил! – беше бесен. Мина отстрани на бюрото си и закрачи из стаята.
- Господин капитан – каза детектива – мога ли да обясня?
Тонков се спря рязко и го погледна.
- Да, и дано обяснението бъде задоволително.
Джилянов разказа цялата история както си беше от игла до конец. Тонков се беше върнал на бюрото си и слушаше внимателно. Когато Вичонти свърши с разказа си, капитанът каза:
- Джилянов, познаваме се от преди, още като работеше в криминална полиция в Пловдив. Помниш, нали? – детективът кимна – Знам, че беше добър полицай, един от най-добрите дори, сигурен съм, че и като детектив си такъв, но това тук е недопустимо. Защо се захвана с тази работа, а? Ние не сме ли достатъчно добри да се справим?
- Напротив, капитане, много сте добри дори, но и моята работа е да работя за каквото ме наемат като спазвам закона. Вие много добре знаете кой е виновен в случая. И точно виновните ги пуснаха един час след задържането им.
Тонков се отпусна на стола и замислено го погледна.
- Светльо – тонът на капитана вече беше нормален – опасна игра играеш, човек. Тези са много-много опасни. Няма да се церемонят с вас, разбираш ли ме?
- Да, знам, капитане, но затова съм нает. Аз, както спомена момчето, съм лицензиран детектив и имам право да извършвам разследващи действия. Не съм нарушил закона по никакъв начин. Бях провокиран от тези мутрагени и използвах правото си на самозащита. Това е.
Токов стана, обърна се към прозореца и запали цигара. Дълго време не продума нищо, явно мислеше какво да направи. След това се обърна към нас и каза:
-Джилянов, понеже си бивш колега, а и не си направил нищо незаконно в случая като изключим това, че някой клиенти на заведението ще сънуват кошмари, ще ви освободя. – мислено въздъхнах – Но ако още веднъж се наложи да се видим тук, повярвай ми няма да бъда толкова снизходителен. Ясно ли ви е?
- Да, капитане, благодаря ви – каза Вичонти и стана от стола. Двамата си подадоха ръка, след което Тонков извика полицаите, които бяха отвън. Обърна се към единия от тях.
- Сержант, задържаните са предупредени и са свободни да си вървят. Върнете им вещите и ги освободете.
- Слушам, господин капитан – отвърна полицаят.
( следва )
© Емил Стоянов Всички права запазени