30.06.2013 г., 12:00 ч.

Ограбен живот - 12 част 

  Проза » Повести и романи
937 0 6
27 мин за четене

 

                             ,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 12-та част

 

 

Отведоха ни обратно в районното, подписахме предупредителните протоколи, които ни изготвиха и ни върнаха вещите. Джилянов сложи кобура си на колана и се отправихме навън. Аз не пропуснах да си преброя парите – оказаха се точно колкото бяха. Хванахме такси да ни закара до колата като се надявахме да е цяла все още. Лесно щяха да я разпознаят по пловдивската регистрация. Беше си наред.

- Обади се на Валя и ù кажи, че тръгваме за Харманли – каза Джилянов докато се качвахме в колата.

Погледнах телефона, часът беше десет без петнайсет. Обадих ù се и се разбрахме да се чакаме на една бензиностанция в началото на града след половин час. В уречения час тя влезе през плъзгащата се врата. Бяхме се настанили вътре, защото беше по-хладно и нямаше хора. Видя ни и се приближи.

- Здравейте – каза тя и погледна към Вичонти.

- Здравейте, аз съм детектив Джилянов – надигна се от стола и ù подаде ръка.

- Валя.

- Седнете, ще пиете ли кафе или нещо друго – попита той.

- Да, едно кафе с удоволствие – усмихна се Валя. Вичонти ме погледна и аз станах да го донеса.

Изчакаха ме да поднеса кафето и да седна на мястото си. Джилянов започна да ù задава въпроси за всичко по случая, от самото начало. Попита я дори дали са се карали някога с Нора, какви са им точно отношенията, откога са приятелки, познава ли добре Явор, какво ù е впечатлението от него. Попита я дали го харесва като мъж и най-различни неща от сорта. Валя му отговаряше без да се притеснява за нищо, личеше ù, че е напълно искрена в отговорите си. Каза, че е виждала Явор само когато е идвал в Харманли да вземе Нора, че не си спомня с него да е имало други хора и не ù е бил направил впечатление с нещо особено. Не бил неин тип мъж и така нататък. Разказа му и за чувствата на Нора към него, колко го е обичала, как само за него ù говорила колко много искала да са заедно. Джилянов я попита дали не е възможно да е с него в момента, макар да знаеше отговора. Валя каза, че е невъзможно. Каза му още, че откакто ме била срещнала, Нора била друг човек, колко много съжалявала за отношението ù към мен онази вечер в барчето, когато ме разкара и колко била щастлива след това, че сме отново заедно. После попита дали сме стигнали до някъде, но Вичонти и отговори, че не може да и даде такава информация засега. Допихме си кафетата и станахме. На излизане Джилянов предупреди Валя да не казва на никой за срещата ни. Тя кимна разбиращо и се разделихме. Отправихме се към колата и в момента в който се готвихме да потеглим, до нас на паркинга спря една огромна лимузина ,,Мерцедес,,. Беше черна, а слънцето се отразяваше в нея и я караше да блести като диамант. Шофьорът слезе и отвори последователно двете задни врати. От едната излезна мъж около петдесетте, с посребрена коса и облечен като манекен, а от другата врата излезе… лейтенант Стоев. Седях и гледах като ударен с мокър парцал. Какво прави Стоев в такава кола? Обърнах се към Джилянов.

- Вичонти, този вторият дето слезе е Стоев. Лейтенантът от тукашната полиция.

- Аааа, я го виж ти баровеца – изкара тефтера си и записа номера на колата. – Май пак ще търся Алексиев. Но това все пак нищо не значи де. Може да са приятели, може да е някой с проблеми и оплаквания. Ще проверим за какво става дума. – остави тефтера в жабката на колата и потеглихме.

- Колко е часа? – попита ме той.

- Точно единайсет. – отговорих аз.

- Значи има време да разгледаме мястото, на което Нора се е качила в колата. Казвай накъде да карам.

Показах му пътя към булеварда като искрено се надявах Пепи и Милена да не са на работа в заведението. Пристигнахме след малко.

- Това ли е? – попита Вичонти

- Да, тук е. А там е заведението, където работи сервитьорката, която е видяла всичко.

- Да проверим дали е на работа тогава.

- Вичонти – хванах го за ръката – нека да остана тук. Не искам да се виждаме, забърках ги в неприятна ситуация и на дали ако ме видят ще са много разговорливи.

- О’кей, стой тук, аз сега ще се върна – каза и излезе от колата. Видях го как влиза в заведението. Аз се оглеждах през прозореца за Нора с ясната представа, че няма да я открия между хората. Липсваше ми, много ми липсваше. Молех се само час по скоро да я намерим и всичко да е наред, защото минеше ли веднъж границата нещата спираха до там. При тази мисъл ми се догади. Наистина вярвах на детектива, но все пак беше човек. Това, че досега нямаше неразрешен случай не означаваше, че този няма да му е първия такъв. Погледнах към заведението, нищо не се виждаше но Джилянов се беше забавил, явно Милена беше на работа. След десет минути вратата на колата се отвори и той се настани зад волана.

- Какво стана? Научи ли нещо повече? – попитах аз.

- Ти нали каза, че Боро имал на врата златен ланец с голям златен кръст на него?

- Да, абсолютно. Защо?

- Ами този, при който се е качила Нора не е имал такъв. Милена ми каза, че е сигурна. Била го огледала добре, защото бил симпатяга.

- Стига бе, не може ли да го е свалил примерно? Сигурен съм какво видях, Вичонти, беше със същото БМВ, което ни следеше и с ланец на врата.

- Има два варианта, като единия е много малко вероятен дори невъзможен, а той е именно Боро да си е свалил ланеца и да е познавал Нора. От Валя, доколкото разбрах, Нора не е споменавала за никакъв Боро или Борислав. Другия вариант е Нора да се е качила наистина при познат, който много прилича на Боро и който да е ползвал колата му. Някой, за който Нора не би предположила, че може да я продаде. Защото според мен точно това е станало. Сещаш ли се вече за кой ти говоря? – попита ме  Джилянов и изпитателно ме погледна.

- Явор – едва продумах аз.

- Да, приятелю, точно той.

- Вичонти да отидем и да го накараме да ни каже къде е тя. Ако трябва ще му скачам на главата докато си признае гадното долно копеленце, аз ще…

- И най-много пак да отидем при Тонков. – прекъсна ме той -  Нещата не стават так,а Емо.

- А как? Нали вече знаем кой е, да го хванем!

- Какво знаеш? Запитай се и сам ще си отговориш. Милена не е надежден свидетел. Ако се стигне дотам, че да я привикат в полицията, веднага ще се отрече от това, което е казала. Ще каже, че не си спомня и е напълно нормално. Видял си Боро в същата кола, в която се е качила Нора. Докажи го! Не можеш! Трябва да стоим мирни и да направим един добър план на действие. Явор е страхливец и ще се опитам да го притисна, но все още не съм измислил как. – погледна часовника си – Време е за обяд, искаш ли да хапнем?

- Да, давай да намерим някоя кръчма.

- Ресторантът от вчера ми хареса. Мисля отново да им опитам скарата.

Погледнах към него и се усмихнах.

- Само заради скарата ли ще ходим там?

- Не само – перна ме зад врата – но да знаеш, че го правя единствено заради теб и момичето ти.

- Разбира се, за друго не съм си и помислил. – Вичонти беше захапал по Мария, беше от ясно по ясно.

Запали двигателя и подкарахме към Хасково. Щяхме да сме там около дванайсет и половина. Мария каза, че е там до един. Само се притеснявах да не започнат пак да се заяждат като вчера. На път за Хасково Джилянов се обади на Алексиев и му продиктува номера на ,,Мерцедес,,-а от който бяхме видели Стоев да слиза.

- Добре, колега, ще чакам – каза Вичонти и затвори телефона – Ще провери и ще се обади.

- Този Алексиев трябва да ти е много задължен, че да ти прави такива услуги, а?

- Като дойде време, ще разбереш защо, не ме питай повече за това. – каза със сериозен тон Джилянов.

Облегнах се на седалката и се загледах през страничния прозорец. Навън беше разкошен летен ден. По улиците беше пусто защото хората бяха на работа, но това не променяше нещата. Страхотен ден, но вместо да сме заедно с Нора аз го прекарвах в нейното търсене. Дано имах успех.

Прекарахме пътя в мълчание, всеки се беше умислил за нещо и не ни се говореше. Пътят до Хасково не беше повече от половин час и Джилянов не настъпваше газта. Наслаждавах се на пътуването и не откъсвах поглед от пейзажа навън. Беше красиво, всичко беше зелено и живо. Природата дишаше с пълна сила.

Беше сложила най-свежия си тоалет и се перчеше на всеки който я загледа. Като мома на хоро която караше всички момци да въздишат тайно по нея. Не след дълго влезнахме в града и се отправихме към ресторант ,,Деяна,,. Когато влезнахме в градината, забелязахме Мария да стои сама на същата маса от вчера. Приближихме се към нея.

- Свободно ли е, госпожице Анатолиева? – попита Джилянов.

- Ако сте приели предложението ми, да, свободно е. В противен случай предпочитам да се храня сама без да има дразнители около мен.

,,Започна се,, помислих си аз. Но не познах.

- Вижте, Мария… - започна Вичонти – вчера на започнахме добре, за което се извинявам. Все пак вие сте дама преди всичко и аз нямах право да ви обиждам. Извинете ме.

Така постъпва един истински кавалер, един истински мъж. Зарадвах се на детектива. Добре започна разговора. Мария вдигна глава на горе и го изгледа продължително, след което се усмихна сдържано и посочи към столовете.

- Заповядайте и за да скъсим дистанцията, мисля да минем на ти? Става ли?

- Да, да разбира се – казахме и двамата в един глас.

Дойде сервитьорът, поръчахме си каквото и предния ден и започнахме разговора си. Джилянов разказа този път по-подробно нещата на Мария, а тя си отбелязваше нещо в бележника. После на свой ред я попита за Боро и тя му разказа всичко, което знаеше за него. Поне така ни увери. Не беше кой знае какво, защото повечето неща ги знаехме, но пак беше нещо. Оказа се, че този боклук е царят на Хасково и областта. С много връзки в местната власт и полицията. Джилянов я попита дали знае нещо и за Тонков и тя му каза, че по принцип е честно и добро ченге, но предпочита да си пази поста отколкото да рискува. С две думи, ако Боро беше добре с началниците му, Тонков нямаше да направи нищо. Поне аз така го разбрах.

Това беше и новото което научихме и от този момент аз, а сигурен съм и Вичонти, вече не вярвахме полицията да си свърши работата. Поговорихме си още малко и се разбрахме с Мария, ако ние имаме информация да и звъним и обратното. Джилянов галантно я попита дали може да я изпрати до колата ù, а тя прие с усмивка. ,,Тук нещо ще става,, усмихнах се наум аз. Когато се върна на масата, се отпусна на стола и отпи от бирата си.

- Нищо няма да кажа, но се радвам все пак – казах аз.

- И аз нищо няма да ти отговоря, но ти благодаря все пак – на свой ред се усмихна Джилянов и ме перна леко по врата. Беше започнало да му става навик.

Телефонът му иззвъня.

- Да, колега, какво става? Провери ли колата?... Аха… Аха… Чакай да запиша – направи ми знак да намеря веднага лист и химикалка и аз се стрелнах към сервитьора. След секунди му ги оставих на масата. – Казвай сега…Паве-е-ел… Цвето-о-осла-авов. Павел Цветославов. Така ли?... Има магазини за техника… Добре. Това ли е, колега?... Много ти благодаря. – затвори телефона и ме погледна – Лейтенант Стоев се е возил в колата на Павел Цветославов, бизнесмен от Свиленград, който се занимава с търговия на бяла и черна техника. Имал магазини в цяла България. Веригата му се казвала ,,Технологичен свят,,. Мисля, че и в Пловдив имаме такъв магазин.

- Да, има на околовръстното до четвъртия километър, знам го. Оттам съм си купувал ДВД-то. Възможно ли се Стоев да е замесен с Боро, а? Аз да ти кажа честно, не вярвам. – определено се съмнявах Стоев да е замесен. Може и да не го харесвах, но не ми се струваше нечестен човек, отегчен - да, мързелив и песимистичен - да, но не и корумпиран. Но пък знае ли човек?

- Засега нищо не мога да кажа – запали цигара – Не искам да е така и силно се надявам да се окажеш прав, но практиката ми ме е научила да вярвам само на факти и доказателства, затова винаги ги търся. Е, разбира се, осланям и на преценката си като криминалист и магистър по психология.

- А какво ти казва преценката за Мимето – не се сдържах да го попитам аз.

- Ами доста променена от вчера. Сега спокойно мога да кажа, че ако е последната жена на света с удоволствие ще я наеба. – засмяхме се и двамата. Ставахме все по близки с детектива, на практика се познавахме от вторник а днес беше петък. Общо четири дни и три откакто работим по случая.

- Какво мислиш да правим сега? – попитах аз.

- С нетърпение чакам да си допиеш бирата и да се приберем в мотела. След нощта прекарана в ареста имам огромна нужда от душ. Не мислиш ли?

- Да, няма две мнения. Ставаме. – допих си бирата, оставих пари за сметката, която уж Мима трябваше да плати, и се запътихме към колата. Нямах търпение да влезна в банята.

 

 

*       *        *

 

 

След като се освежихме, решихме да си починем малко. Джилянов имаше идея вечерта да отидем да базата на фирма ,,Славей,, за наблюдение. Аз не смятах, че ще открием нещо там, защото не мислих, че Боро е толкова тъп да държи дрогата и момичетата там. Споделих го с Джилянов.

- Изключване на вероятностите, приятелю. – каза ми той – Аз също мисля, че няма да открием нищо, но все пак сме длъжни да проверим.

- А как мислиш да притиснем Явор? - попитах аз.

- Явор е страхливец и мисля, че ако го притисна някъде насаме ще си изпее всичко.

- И как смяташ да го направиш? Предполагам, няма да му се молиш да ти разкаже какво е станало.

- Не, затова смятам да го причакаме да се прибере и да го хванем във входа. За целта преди да отидем до базата, ще проследим него.

- Направо пред тях ли ще го чакаме или…?

- Да, ще го чакаме да се прибере, защото може днес да пропусне да се отбие в заведението и ако го чакаме там, може да си останем само с чакането.

- Към колко ще се заложим пред тях?

- Предполагам към девет. Колкото по-малко хора ни видят там, толкова по-добре.

Погледнах часовника си. Беше малко преди два, доста голяма пауза се очертаваше. Тъкмо си мислех какво ще правим толкова време когато Вичонти ме попита:

- Играеш ли табла?

- Да, горе-долу – отговорих аз. – Ама откъде табла?

- Аз съм от стара коза яре, бе – засмя се той – В колата винаги има табла за наказание на някой отворковци като Венци, дето ми се обади миналия ден. Сега ще я донеса.

След минути вече бяхме наредили пуловете и хвърляхме заровете. Голям майстор се оказа Вичонти. Една игра се играе до седем победи. Той ми взе четири седмици или игри. Все тая. И аз си мислех до тогава, че съм добър на табла. Каква висша заблуда. Поне бяхме убили времето до седем часа. Предложих му да подремнем малко и той се съгласи. След час и половина дрямка станахме и тръгнахме към колата. ,,Колко ли часа сега ще трябва да киснем пред входа на тоя педал,, запитах се аз.

Паркирахме пред съседния вход на блока и зачакахме. Пушихме цигара след цигара. Бях доста притеснен, никога преди не ми се беше случвало да заплашвам човек а сега трябваше да го направя. Времето минаваше бавно.

- Абе, Вичонти, днес е петък. Ако тоя тъпан е решил да отиде някъде на бар?

- И на мен ми мина през акъла. Ще почакаме още половин-един час и ако не се появи, ще тръгваме към базата.

Вече минаваше единайсет и аз започнах да губя търпение. Бях сигурен, че в този момент Явор някъде си прави кефа, а ние висим като сополи тук и чакаме да се роди Мойсей. В този момент Джилянов ме бутна по ръката.

- Ето го. – и посочи към паркиращата кола пред съседния вход – Приготви се!

Отворихме тихо вратите и зачакахме Явор да се отправи към входа. Бях кълбо от притеснение и нерви. В момента, в който той влезна вътре, Джилянов много бързо и безшумно се затича на там и още преди педала да беше светнал лапата, Вичонти го хвана за гушата и го блъсна към стената с пощенските кутии. Аз вече бях застанал отпред и се оглеждах да не мине някой.

- Здравей, Яворчо, как си, моето момче? Спечели ли днес в казиното?

Толкова силно го стискаше за гушата, че Явор само издаваше нечленоразделни звуци.

- Слушай ме внимателно, боклук – каза детективът – Сега ще отпусна ръката си и не искам дори да си помислиш да извикаш. – вдигна другата ръка към лицето му и му показа пистолета си. – Не забравяй, че не съм полицай и не ми пречи да те гръмна като куче. Ясен ли съм? Ако си ме разбрал, примигни веднъж.

Явор примигна. Джилянов освободи хватката си и опря пистолета под брадата му.

- А сега, моето момче, започвай да пееш като славейче. Искам да знам по какъв начин си замесен отвличането на Нора. Слушам!

- Аз… такова… не знам нищо. О-о-объркали сте се – започна да заеква той.

Джилянов пусна предпазителя надолу. Лицето на Явор издаваше ужас, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите им.

- Говори, помияр – изсъска му Вичонти.

- Ти… няма да ме убиеш… нали? Все пак… си… бивш полицай. – гласът му трепереше.

- Готов ли си да се обзаложиш, а? Защото аз съм! – натисна с дулото устата му и част от пистолета проникна в нея. Започна да обира луфта на спусъка. – На три гърми! Едно… две…

Явор започна да си клати главата неистово като се опитваше да каже нещо. Джилянов му даде тази възможност. Аз наистина си помислих, че ще го гръмне.

- Слушам – каза той.

От устните на Явор се процеждаше тънка струйка кръв. Явно Вичонти го беше наранил с пистолета си.

- Дължах им пари… много пари – започна той.

- На кой ?

- На Боро… беше ми дал заем.

- И какво стана с него, за какво ти беше ?

- Исках да спечеля много пари в казиното… затова… Но загубих всичко.

- И после какво стана? – продължаваше да го пита Джилянов.

- Нямаше… откъде да му ги намеря и той… заплаши семейството ми.

- Лично Боро ли те заплаши ?

- Не, не той – Явор започна да си върти очите като, че ли искаше да побегне на някъде. Джилянов го усети.

- Не си го и помисляй, скапаняк. Ще те гръмна без да се замисля дори. – пистолетът все още беше опрян в бузата му. – Казвай кой те е заплашил?!

- Дебелия – каза Явор и въздъхна тежко.

- С какво те заплаши? – попита отново детектива.

- Каза, че ще ми вземат детето и ще направят жена ми проститутка. – Явор заплака.  - Вижте, детектив, аз не съм лош човек, но така се случи. Моля ви, пуснете ме. Моля ви.

- Спри да цивриш, женчо! – и го удари с шамар по бузата – Продължавай!

Аз се оглеждах, а от вътре ми идваше да взема пистолета на Вичонти и да го застрелям.

- Тогава им предложих… да им съдействам… за едно момиче.

- За Нора, така ли? – Джилянов отново го стисна за гърлото и притисна силно пистолета към лицето му.

- Да… да… за Нора.

- Затова ли я потърси преди известно време?

- Да – каза тихо Явор.

- Разкажи ми всичко без да ме караш да задавам повече въпроси. Започвай.

- Аз трябваше само да я заведа на едно заведение, а на излизане те да инсценират отвличане като ме пребият. Обещаха ми, че няма да ме замесват от там нататък. Само, че Нора искаше да отидем на друго место и за да не будя съмнение се съгласих. Мислих да им се обадя по телефона и да има кажа къде сме, но не успях. На нея нещо ù стана и си тръгна по средата на вечерта.

- Какво стана след това?

- Обадиха ми се след два дни и ми казаха, че трябва да намеря начин да я прикоткам в колата. Аз им отказах първоначално, но те ме заплашиха отново със семейството ми. Приех. Проследих я с едно БМВ, което ми дадоха и видях, че се прибира към тях. Звъннах и по телефона и ù предложих да се видим за малко. Тя ми отказа. Каза ми, че по-късно ще ходи да помага на Валя в барчето и искала да си почине. Аз знаех през къде минава за работа и реших да я причакам. Когато мина покрай мен, аз излезнах от колата и я помолих да си поговорим само за пет минути, като ù предложих да я закарам до работата ù. Честно ви казвам, молих се да не се съгласи.

- След като си се молил за това, защо изобщо си я причаквал? – попита Джилянов.

Явор погледна встрани. Очите му бяха насълзени.

- Не бях сам в колата. Имаше още двама на задните седалки. Нора не ги видя, защото стъклата на колата бяха затъмнени. Нямаше къде да мърдам. За мой ужас тя се съгласи да я закарам. Когато седна на седалката и затвори вратата, единият от задните се изправи и ù закри устата с ръка. Аз потеглих. Тогава видях, че в ръката на ония имаше парцал напоен с нещо. Бяха я приспали. На отбивката за Симеоновград ме свалиха и аз се качих в моята кола, която бях паркирал там, когато ми дадоха БМВ-то. Прибрах се в Хасково и повече нищо не знам.

- Познаваше ли тези двамата?

- Не, никога не съм ги виждал преди.

- Къде държи Боро момичетата? Казвай, гомнар!

- Не знам, наистина… Не знам. Чух тези двамата да споменават за някаква хижа, но коя точно и къде се намира нямам представа.

Джилянов изкара нещо от джоба си.

- Знаеш ли какво е това? - и го завъртя пред очите му

- Диктофон. – отговори Явор.

- Точно така, Яворчо, диктофон. А знаеш ли какво е записано на него? Ти! И понеже ми се струваш много глупав тип, ще ти обясня какво следва. Утре точно в девет часа ще те чакам тук и заедно ще отидем до полицията, за да им разкажеш това, което разказа на мен.

- Не, моля ви – почти извика Явор – Не мога. Тези ще ме убият, детектив, повярвайте ми. Ако ме закарате в полицията, ще отричам всичко. Този запис не е доказателство. Ще кажа, че сте приложили физически натиск - Явор беше много изплашен.

- Яворчо, ако не дойдеш с мен в полицията, моето момче, лично аз ще пратя този запис на Боро. На него доказателства не му трябват. Нали се сещаш какво ще стане с теб тогава? Аз ти предлагам шанс да спасиш себе си и семейството си. В полицията имаш голям шанс, а при Боро никакъв. Може да си глупав, но поне за това имаш акъл. Ако утре в девет те няма тук, записът отива при Боро. А сега отивай да се наспиш и си помисли добре върху думите ми.

Джилянов го дръпна за яката и му заби един силен шут в задника.

- Изчезвай оттук, лайнар скапан.

Явор се затича по стълбите нагоре с бързината на ракета. Значи такава беше работата. Тоя изрод беше продал Нора, за да си спаси насрания гъз. Заради някакъв тъп заем, моето момиче беше продадено. Ах, как исках в този момент да мога да го убия. Не бях на себе си. Джилянов го забеляза това и ме потупа по рамото.

- Добре се справи, Емо. Нещата се нареждат. Ако утре този малоумник дойде в полицията, а аз съм сигурен, че ще го направи, много скоро ще видиш момичето си. Затова бъди спокоен.

Така беше. След като Явор разкаже на Тонков за какво става дума, нямаше начин да не се задействат нещата. Най-вероятно щяха да бъдат спасени и други момичета. Тази мисъл ме накара да се усмихна.

- Има ли смисъл да ходим до базата тогава? - попитах аз.

- Няма да е излишно. Любопитен съм да погледна какво се случва там.

Качихме се в колата и подкарахме към адреса, който ни беше дал Алексиев. Оказа се, че базата се намира в промишлената зона на север от града. Имаше удобно място за наблюдение и ние паркирахме до едно дърво. Базата беше голяма и оградена с плътна метална ограда която не ни позволяваше да се види какво става вътре. През десет метра по протежението на оградата, имаше електрически лампи които наподобяваха уличните стълбове и осветяваха вътрешността на обекта.

- Вичонти, то от тука нищо не може да видим бе.

- Да, но може да чакаме да видим дали няма да дойде някой, кой знае. – каза той и запали цигара.

- Обаче евала ти правя как го измисли това с Явор, направо го насра. По едно време си помислих, че наистина ще го гръмнеш.

- Нямаше как да стане с празен пистолет.

Погледнах го учудено.

- Празен ли? Как така?

- Ами така – каза той и изкара от задния си джоб пълнителя – Нали не ме мислиш за толкова глупав. Ако тоя идиот беше решил да се борим и пистолетът гръмне и го убие? – погледна ме и се усмихна – Трябва да се мисли, Емо, трябва да се мисли.

Пъхна пълнителя отново е пистолета, вкара патрон в цевта и заключи предпазителя. Сложи го в кобура и се отпусна на облегалката. Изглеждаше доволен.

- Добра работа свършихме, а? – попитах аз като се усмихнах – Благодаря ти, Вичонти, много ти благодаря!

- Ще ми благодариш, когато  прегърнеш момичето си. Не бързай още. Ония тъпанар може да се изплаши и да се покрие някъде, знам ли? Макар че не вярвам.

- И откъде го измъкна тоя диктофон. Много хитро. – казах аз.

- Това е задължителен атрибут в нашата работа. Ако го нямаше, нищо нямаше да се получи. Явор щеше да отрече всичко и до там.

- Не мога да повярвам, че скоро ще прегърна Нора.

- Не бързай, Емо. Още нищо не е станало. Не е толкова лесно както си го мислиш. Тези, които пазят Боро, ще се опитат всячески да забавят разследването, повярвай ми. Затова утре преди да взема Явор ще се обадя на Мария и ще и разкажа какво съм научил. Ще ù кажа да ме чака пред полицията, за да може да отрази случая. Когато се вдигне шум в пресата, нещата ще станат по-лесни за нас. Ще ù кажа дори ако има познати от някоя телевизия, да извика и тях. Но рядко са смелите журналисти. А тя е точно такава. Така че не бързай още да се радваш. Нека приключат нещата.

Въпреки всичко аз се радвах. Знаех, че сме постигнали много и скоро всичко ще приключи. Замълчах си се загледах към прозореца, небето беше осеяно със звезди а луната ги наблюдаваше както майка наблюдава децата си. Прекрасна нощ. Дано и денят утре бъде прекрасен. Вече си представях как арестуват онези боклуци и освобождават Нора. Коремът ме заболя рязко, не бях ходил до тоалетната от вчера сутринта. Стреса от ареста май ми се беше отразил и на срането.

- Вичонти… - погледнах към него.

- Какво? – попита ме той без да откъсва поглед от портала на базата.

- Присра ми се.

Погледна към мен и се усмихна.

- Стискай, ще сереш после.

- Как после, бе човек, едва държа. Ще се насера още преди да сме се прибрали.

- Ще приебеш наблюдението, бе посерко – и пак се засмя.

- Сериозно ти говоря… отивам до дървото. Имаш ли хартия?

- Ако искаш, да дойда да ти полея за едно ибриче, а? Нали знаеш какво е ибрик?

- Какво?

- Подмиване на гъза след сране.

- Абе не се бъзикай бе, кажи ми имаш ли хартия… бързо?!

Той се протегна към задната седалка и започна да опипва пода под нея. Нещо изшумоля и той ми подаде един вестник.

- На, тъкмо може да прочетеш пресата докато сереш… ако виждаш в тъмното де. – започна отново да се смее.

Аз се изстрелях от колата и светкавично си свалих гащите и клекнах до дървото. Почувствах такова блаженство.Имам чувството, че олекнах с десет килограма. Хората казват, че едно пикане правило половин еб*, а аз казвам, че едно сране понякога е по-хубаво и от еб*. Когато бях готов и влезнах в колата, Джилянов ми каза да не се докосвам до нищо. Не искал да му умирисвам колата на гомна.

Наблюдавахме още около час и Джилянов реши, че няма смисъл повече да чакаме. Наближаваше един и половина и ние се отправихме към мотела. Още с влизането се мушнах в банята и си взех лек душ. След като излязох, попитах Джилянов дали вече ми разрешава да се докосвам до някъде.

- Ееее ти пък. Да не се върза сега. Пошегувах се, де – каза усмихнато той.

- Знам, бе детектив, ама и аз да се заям малко. Ще лягаме ли?

- Ами ти ако искаш стой прав, аз мисля да спя.

- О’кей, лека тогава – казах аз и загасих лампата.

- Лека – отговори ми Джилянов.

Трудно заспах тази нощ. Бях превъзбуден от  случилото се и с нетърпение очаквах да се съмне. Не вярвах Явор да изчезне - ако помислеше логично, щеше да стигне до извода, че Джилянов е прав. Все пак не ставаше въпрос само за него, а и за семейството му. С тези мисли в главата започнах да се отпускам и не след дълго заспах. Събуди ме звън на телефон. Беше на Джилянов. Светнах нощната лампа и погледнах часовника. Показваше четири и десет. Вичонти се размърда взе телефона и го вдигна.

- Ало, кажи Алексиев. Не спиш ли, бе?... В мотела съм, къде другаде… Спя… Да видяхме се и си поговорихме хубаво, защо?... Какво! – почти извика Джилянов и скочи на крака. Започна да крачи разтревожено из стаята и само слушаше напрегнато какво му говори Алексиев, накрая му благодари и свали ръката си от ухото. Остана прав с наведена глава по средата на стаята и с много тревожно изражение на лицето.

- Какво става, бе Вичонти, нещо лошо ли? – попитах изплашено аз.

- Много-много лошо. Ставай, взимай си багажа и да изчезваме – каза той и започна да прибира къде какво намери в сака си.

- Ама чакай бе… Какво става – объркано попитах аз.

- Действай бързо, ще ти обяснявам в колата.

Повече нищо не попитах. Събрах си нещата и по най-бързия начин напуснахме стаята. Качихме се в колата и се отправихме и аз не знам накъде. Излезнахме извън града и Джилянов подкара по някакъв черен път. Когато се отдалечихме достатъчно от главния път, той отби в едни храсти и спря. Запали цигара и се облегна назад. Не смеех да продумам. Бях изплашен от поведението му.

- Знаех, че Боро ще иска да си покаже мускулите, но не вярвах, че ще е по този начин. Доста хитро от негова страна. – каза накрая той.

- Ама какво стана, бе човек? Изкара ми акъла. – попитах аз. – Какво толкова ти каза Алексиев.

Джилянов въздъхна тежко.

- Каза ми… че сме заподозрени в убийството на Явор.

Помислих, че не съм чул правилно.

- Какво убийство, бе Вичонти, нали го видя как се затича по стълбите. Какво убийство? Тея луди ли са?!

- Ти не разбираш, Емо, не ние сме го убили. Убили са го хората на Боро и са натопили нас. Явор е намерен във входа си със строшен гръклян. Имало е и свидетел.

- Ама чакай бе… Олеле майчице… Ужас… Нямаше хора, бе Вичонти, нали аз гледах… Нямаше никой.

- Хора с възможностите на Боро могат да докарат свидетели за всичко. Така се действа при тях.

 

 

                                                                                                                             ( следва )

 

© Емил Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • С Кети съм!
    И продължавам.....
  • Да, в естествения му вид - романът си е страхотен! Все пак сме първите му читатели Динамиката си я има, интригата също, отварям касичка за следващата му част
  • Мисля, че всичко си е на мястото. Древните гърци са смятали че душата се намира в стомаха, тъй като червата веднага реагират на емоционалните преживявания. Всички си го знаеме ама предпочитаме сърцебиенето и изчервяването в литературния изказ.
    Романа ти е много качествен. Ако решиш да го продаваш обаче, може да го понарешеш малко от към сране и чикии Аз обаче се радвам да го чета тук в естествения му вид. За мене си не бих променил нищо.
  • Нещата май се размирисаха хахаха
    Забавен си!
  • Емо, пишеш много реалистично. Браво още веднъж!
  • Това с ходенето по голяма нужда ми дойде в повечко, съветвам те да поокастриш такива битовизми и жаргонни думи. Те имат смисъл единственото когато са изречени от герой и са в пряка реч. Иначе си го пишеш професионално и го следя с удоволствие
Предложения
: ??:??