,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - девета част

Таксито спря в един от крайните квартали на града. Около мен имаше голямо пространство от неподдържани тревни площи, а в средата на тях – ограждение със зелени дървени бараки  в него. Не ми се видя Шопа да беше толкова пиян снощи. Погледнах листа на който беше записан адреса и със съмнение попитах шофьора на таксито, дали е сигурен че това е мястото.

- Момче, от двайсет години съм на такси, мислиш ли, че няма да знам къде те карам? – отговори ми с преправена обида в гласа си.

Платих му и слязох от колата. Огледах се отново, но освен тези бараки, в близост нямаше други сгради. Прибрах листа и се запътих по нескопосано чакълирания път към металната врата на заграждението. Точно преди да влезна срещу мен изскочи едно куче и злобно започна да ме лае. Чу се глас.

- Цезаре, не бе! Млъкни бе, мастийо проклета!

Веднага след гласа се появи един човек в предпенсионна възраст. Замахна с крак към кучето и Цезар изчезна. Доближи се до мен.

- Кажи бе момче, какво търсиш?

- Ами дадоха ми един адрес тук, ама като гледам няма да е това. Търся една частна детективска агенция – и още докато кажа кой е детектива, човека ме изпревари.

- Аааа, Светльо ли, тук е как да не е тук?!

Бях сигурен, че адреса е сгрешен и сега погледнах с изненада.

- Ей сега от тук – започна да ми обяснява – ще вървиш само направо и веднага след онези винкели там, виждаш ли ги?

Виждах ги.

- А така. Ще завиеш на дясно. Не първата, а на втората барака отляво на теб ще видиш една табела. Е, там е.

Благодарих му и влезнах навътре, като се оглеждах Цезар да не ме дебне от някъде. Когато стигнах до бараката започнах да се оглеждам за табела, като си мислих, че ще е някаква голяма реклама поставена пред офиса. Табелата се оказа, една лепенка на вратата, залепена дори на криво, на която пишеше:

                                                        ЧАСТЕН  ДЕТЕКТИВ

                                                         Светлозар  Джилянов

За момент си помислих дали Шопа наистина знае къде ме праща. Очаквах офисът на агенцията да е в модерна офис-сграда, с големи витрини и асансьор. А то какво се оказа- барака на края на града и лошо куче в двора. Почуках на вратата. Нищо. Пак почуках, тогава от вътре се чу блъскане на врата и глас:

- Моля!

Отворих и влезнах в едно тясно коридорче, от едната страна беше тоалетната, познах я по миризмата, а до нея беше подпряна кофа с мръсна вода и накиснат парцал в нея. От дясно, малко по-надолу по коридора, имаше друга врата която беше отворена. Надникнах. Човекът зад бюрото ме видя и ме изгледа подозрително.

- Ако ще ми предлагаш книги за Господ и тем подобни светци, сгрешил си адреса. Аз съм атеист.

Стана ми малко смешно.

- Не, аз съм тук за да питам за услугите ви. Иван Шопов ме изпраща. Каза, че се познавате.

Лицето му се разведри и се усмихна.

- Аааа, Ванката ли? Как е тоя сладур, не съм го виждал от маса време? Разбрах, че е напуснал полицията, а?

- Ами не точно. Уволниха го – и набързо му разказах защо.

- Само така. То заради такива службари свестните полицай ще изчезнат. Няма да е за друго. Сядай, сядай. Давай да видим за какво си дошъл. Само, че преди да започнеш, ще отида до автомата да си взема кафе. Ти искаш ли?

- Не, не благодаря.

Той стана и излезе. Огледах се наоколо. В сравнение с този кабинет, ако мога така да го нарека изобщо, кабинетът на Стоев беше пълен лукс. Бюрото беше съвременник на Втората световна война, олющено до такава степен, че повече нямаше на къде. За лак въобще да не говорим. Отгоре му беше постлан балатум закован с пирони. Навсякъде върху него бяха нахвърлени папки, листове, химикалки, празна чаша от кафе със загасен фас вътре и изобщо пълна неразбория. Пода беше с мокет, пропит от миризмата на времето, поне беше тъмен на цвят и не си личеше колко е мръсен. На вехтата секцийка на стената бяха нахвърлени произволно други папки, писма от банки, рекламни листовки и какво ли не още. На земята поради нямане на място на секцията, имаше купчина наредени една върху друга още папки. С учудване забелязах, че кошчето за отпадъци до бюрото беше празно. Забелязах закачалка на която висеше един омачкан шлифер и чадър. Бяхме средата на юни, а на закачалката висеше шлифер. Изненадах се. ‘Айде за чадъра до него разбирам, но шлифер… На празната и олющена стена от дясно на мен имаше забит с кабърчета,  чисто нов плакат на  ПФК ,,Ботев,, - Пловдив с календар за две хиляди и втора година. Направи ми впечатление, че до него грижливо бяха наредени няколко удостоверения. Зачетох се по-внимателно и разбрах, че това са удостоверения за преминати различни психо – тренинги. Бяха поставени в рамка и подредени като по конец. До тях имаше диплома за изкарана магистратура по психология, рамкирана в по дебела и различна рамка. Точно над нея беше закачен и лиценза, с който му се даваше право да извършва частна детективска дейност. Светлината в това нещо, (не мога да го нарека стая) влизаше от прозореца зад мен, беше олющен до дърво от слънцето, пекло го през десетките години от когато беше монтиран. Пред него имаше ръждясала решетка направена от заварена арматура в далечното минало. Имах чувството, че съм герой от книга на Джеймс Хадли Чеийс.

Чух скърцане на външната врата и след секунда влезе детектив Джилянов, с кафе в ръката и петно от него на ризата.

- Ей, на това куче някой ден ще му тегля куршума. Виж к’во станах заради него.- остави чашата на бюрото и отиде до мивката в тоалетната да се почисти. След малко се върна с още по голямо петно на корема, но този път от вода. Настани се на стола и ме погледна. Беше наистина по голям от Шопа, някъде около трийсет и пет годишен, с набола поне двудневна брада, която не му отиваше защото не беше гъста а леко рехава, а иначе доста симпатичен и добре сложен мъж. Беше с червена риза, разкопчана до гърдите и дънки. Като излизаше за кафе, забелязах на колана му да виси пистолет, който сега остави пред себе си. Ясно видях надписа гравиран на него ,,BAIKAL – 442,,  Made in Russia. Ех тази Русия, ех тези братушки. Но поне в оръжията бяха номер едно.

- Така. Аз съм Светлозар Джилянов – протегна си ръката към мен.

- Емо – казах аз - Емил Стоянов.

- Добре, Емо. Казвай сега да видим, за какво толкова съм ти притрябвал?

Започнах разказа си от самото начало, прекарах го през всяка ситуация, дума и всеки жест, за който се сетих. Той беше отворил един тефтер пред себе си и внимателно записваше това което му се стори важно. От време на време ме връщаше назад с някой въпрос, и после отново слушаше и записваше. Оказа се че наистина познава Тонков. Видя ми се много спокоен и уравновесен човек. Все повече и повече се убеждавах, че Шопа наистина е знаел при кой ме изпраща. Когато приключих с разказа, той хвърли небрежно химикалката на бюрото, без да погледне къде ще се приземи и прелисти бележника си.

- Емиле… работата е много сериозна, моето момче! Знаеш ли или не знаеш?

- Ами да, знам, че е сериозна. То е ясно.

- А ясно ли ти е, когато се опиташ да вземеш от хляба на такива бандити като Боро, на какво са способни?

- Да, той Тонков ми обясни. Куршума и до там!

- А така. А сега кажи ми… да ти изглеждам на човек, на който му се мре? – погледна ме и ми намигна. Помислих, че се опитва да пресили нещата, за да ми обяви по-висока цена.

- Е, то на никой не му се мре, ако питате мен. Просто искам да знам, ще се наемете ли и колко ще ми струва?

Хвана с една ръка брадата си и започна да я гали, все едно имаше брадата на дядо Коледа. Прелисти отново страниците в бележника си и пак го затвори. Изгледа ме продължително със свити преценящи очи, като с пръстите на едната си ръка, барабанеше по балатума на бюрото. Много се надявах да се съгласи и с надежда стисках незабележимо палците на ръцете си.

- Да предположим, че се съглася – взе омачкания пакет цигари от масата и запали една цигара – ще трябва да знаеш, че ще играем само и единствено по моите правила.

- Да, да разбира се, както кажете.

- В момента, в който ти мине през акъла да се правиш на герой, прекратявам случая и не ти връщам една стотинка.

- Съгласен.

- В момента, в който, дори и за момент си помислиш, че си ми началник, също.

Поклатих глава в знак, че съм го разбрал. Той стана и започна да върви напред-назад по стаята. Изглеждаше умислен. Сигурно се чудеше дали да се заеме с това или да ми откаже. Спря, загледа се в удостоверенията закачени на стената, заобиколи бюрото и седна. Изглеждаше така сякаш е взел решение.

- Хиляда лева, за да започна, поемаш всичките ми разходи, гориво, спане, храна и т. н. Не се месиш, не задаваш въпроси и не казваш на никой, че си ме наел. При решаване на случая доплащаш още две хиляди лева. Ако случайно не успея да стигна до край, тези хиляда лева ми гарантират, че няма да работя за без пари. Съгласен ли си на тези условия?

- Да, напълно, но ако започнете работа и аз имам едно условие, само едно. – придърпах стола по-близо до него – да съм постоянно с вас. Обещавам да изпълнявам всичко, което ми кажете.

Изгледа ме отново с онзи изпитателен поглед, но този път доста по-продължително, след което наведе глава и се замисли. Попита ме без да я повдига:

- Наясно ли си, че тази игра е опасна за професионалисти, а за такива като теб като нищо може да е смъртоносна.

- Да, наясно съм. – казах твърдо аз.

- И не те е страх, така ли?

- Страх ме е, но все пак ще съм с вас. Шопа Ви описа като кораво ченге.

- Точната дума е полицай, ченгетата са по филмите и в бившето ДС.

- Така де…- сконфузено казах аз.- Ще ми помогнете ли? – искрено се надявах да приеме. Имах огромна нужда от човек, който знае какво прави и на който не могат да му попречат никакви ,,административни нещица,,  както се изрази Шопа.

- Добре – изпусна тежка въздишка – но през цялото време докато сме заедно, искам да си припомняш условията ми постоянно. Ще те изпитвам – и двамата се засмяхме – аз от облекчение, че прие, а той предполагам от това, че имаше добър случай и щеше да изкара добри пари.

- Благодаря, задължен съм Ви. Утре сутрин ще Ви донеса парите – казах и му подадох ръка. Той я пое и каза:

- Ако ще работим заедно, може да ме наричаш Светльо или детектив. Стига с тая учтива форма. Не я обичам много.

- Добре… детектив – и се усмихнах – До утре тогава.

- До утре.

- А, и един последен въпрос, ако може? – казах, когато се готвих да напусна бараката. – Колко са неразрешените Ви случай?

Запали втора цигара, подхвърли запалката  и пакета на масата и каза:

- Няма такъв.

Поех към къщи изпълнен с надежда. Единственият проблем беше, че нямах пари, но пък имах идея от къде да взема.

Дидо, мой много-много добър приятел, работеше  вече близо пет години в Испания. Имаше случаи да му поискам заем и той никога не ми отказа. Сега обаче малко се съмнявах. Ако преди му исках сто – двеста евро, сега ми трябваха хиляда. Надявах се, по-точно бях сигурен, че родителите на Нора ще ми възстановят някаква сума, но докато се разплетеше историята, Джилянов изрично ме предупреди, да не казвам на никой дума, че съм го наел. Затова дотогава трябваше да се оправям сам. Потърсих Янко, извиках го да пиеме по кафе и му поисках номера на Дидо.

- За какво ти е?– попита просто от любопитство, докато търсеше номера му в указателя на телефона си.

- А бе не сме се чували от половин година сигурно. Искам да му се обадя.

- Да знаеш, че е дебело. Доста кинти е на минута.

- Е, аз за една-две минути… няма страшно.

Намери го, продиктува ми го и продължихме да си пием кафето на ,,Бумеранг,,-а.

Нямах търпение да му се обадя, но не исках никой да знае. Когато привършихме с кафето, казах на Янко, че ще се разходя малко на центъра и тръгнах. Веднага си купих един ваучер за петнайсет лева и го заредих в телефона. Набрах номера. Доста време даваше свободно. И точно мислех да затварям когато чух гласа на Дидо:

- Да – рязко каза той.

- Дидо, Емо съм. Удобно ли е да говорим?

- Кажи, кажи, няма проблем.

- Много спешно ми трябват пари, не мога да ти кажа за какво, но трябва да ми се довериш. Работата е на живот и смърт.

- ‘Ай стига бе, чак толкова ли? Да не си болен нещо, а?

- Не, не е това, със здравето съм добре. Разбери ме, че не мога да ти кажа, но ти си единствения който може да ми помогне.

- За колко пари говорим?

- Малко повече от обичайното – чувствах голямо неудобство, но нямах избор.

- Колко?

- Хиляда… евро.

Направи малка пауза. Познавах го добре. В момента не се чудеше дали да ми помогне, а как да ми помогне и може ли реално да го направи.

- Доста пари са, Емо… но щом казваш, че е сериозна работата… няма проблем. За кога ти трябват.

Вдигнах очи към небето и благодарих на Господ, че имам такъв приятел.

- За вчера – отговорих му аз.

- О’кей, аз след работа ще отида да ги пратя и ще ти се обадя да запишеш един код. Утре отиваш в някоя банка която работи с ,,Мъни грам,, и с тоя код ги теглиш. Разбра ли?

- Да, приятелю, много ти благодаря, когато разбереш за какво си ми помогнал и ти ще се почувстваш добре.

Бях сигурен, че е така.

- Добре, Емо, по-късно ще се чуем.

- Ще чакам, брат. Чао за сега.

Затворих телефона. Толкова добър приятел ми беше това момче. Много сериозен и много стабилен човек, а в същото време много забавен. Добър разказвач на истории и то случили се с него. Все попадаше в интересни ситуации, като например да изяде изложената мостра на боб с наденица от преди два дни в една чорбаджийница без да се усети, да си разпори панталона на един пирон, стърчащ от шейната с която се е спускал на някаква писта на Пампорово и да се прибере до станцията с увито яке на кръста, правейки се, че му е топло и най-различни други комични истории. Много готин човек. Чаках с нетърпение обаждането му. Цял ден се шляех по града и наистина отидох да се разходя на центъра. Мразех да обикалям по магазините, но затова пък много обичах да посещавам книжарници. Влизах, разглеждах книгите, четях резюметата им и пак ги връщах обратно. Някъде към седем местно време ми се обади Дидо. Продиктува ми осем цифрен код, повторихме го за да сме сигурни, че съм го записал правилно и ми пожела успех. Разменихме си още някоя дума и затворихме. Вече се успокоих на пълно, оставаше само да отида утре сутринта до някоя банка и да ги изтегля. Нещата засега се нареждаха добре. Вече имах цифром и словом две хиляди лева. Правих си сметка, че като дам хиляда на Джилянов, останалите хиляда ще ми стигнат за разходи поне за седмица, даже и за повече.

*       *        *

Сряда сутрин, точно в девет и половина влезнах в една банка на входа на която имаше рекламна табела на ,,Мъни грам,,. Изчаках си реда, попълних един формуляр и поисках парите да ми се изплатят в лева. Броиха ми малко под две хиляди и аз се забързах към офиса на детектива.  На портала ме посрещна лошият Цезар, а веднага след него и същия човек. Репликите от вчера се повториха и аз с бърза крачка се отправих към бараката. Почуках, вратата се отвори и срещу мен се показа Джилянов.

- Аааа, сериозен излезна. Помислих, че ще се изплашиш и ще се откажеш, но май съм сгрешил. Влизай.

Последвах го в познатата стая и седнах на стола. Изкарах предварително преброените хиляда лева и ги оставих на бюрото.

- Точно хиляда са, както поискахте – сетих се, че не харесва учтивата фирма – Може да ги преброиш.

- То е ясно това – каза усмихнат – нали знаеш, че на улицата да ги намериш се броят.

- И какво следва от тук нататък? – попитах, с нетърпение да се залавяме за работа.

- Първо, отново искам да те попитам… ти абсолютно сигурен ли си, че искаш да си пряк участник в тази история?

- Да, напълно съм сигурен – казах без да се замисля аз.

- Отново те предупреждавам, че е много опасно и има реална опасност да пострадаш и то много сериозно. Ако ме разбираш за какво ти говоря?

- Да, разбирам те напълно, но няма да ме изплашиш!

- Не ми е това целта, но не искам да подценяваш ситуацията.

- Решил съм го детектив, няма да ме разубедите. – казах аз и до погледнах право в очите. Той също ме изгледа продължително след което махна с ръка и каза:

- Добре, така да е! Няма да повтарям условията при които се наемам и искам да спазваш безпрекословно.

- Да, запомних всичко.

- Така, тогава да започваме. Мисля да посетим този Явор, бившия на Нора. Все ми се струва, че ще има какво да ни каже.

Аз си мълчах, но си мислих дали не трябва да посетим Боро. Все пак бях сигурен, че Нора се е качила при него. Но той беше професионалиста, а аз трябваше само да изпълнявам това, което ми каже.

- Значи трябва да пътуваме до Хасково, нали? – попитах аз

- Да, затова си организирай нещата и да потегляме. Ще те чакам тук отново в три часа.

Запътих се към къщи. Казах на майка ми, че са ми се обадили от работата и трябва още днес да се върна в Харманли. Тя ми приготви  багажа и остави сака до входната врата на апартамента. Излезнах на терасата така, че да не ме чува и набрах номера на шефа си.

- Ало, Петьо, здравей. Емо се обажда.

- Кажи бе, почина ли си вече – явно Владо му беше казал, че съм си в Пловдив.

- Ами то не е до почивка. Имам си семейни проблеми тук и исках да те помоля за малко отпуска.

- Колко е т’ва малко? – с раздразнение в гласа си ме попита той.

- Ами около седмица сигурно.

- Много бе човек. Трябва да издаваме обекта, че доста се замотахме.

- Петьо, разбирам те, но наистина ситуацията е доста неприятна. Става въпрос за майка ми – излъгах аз.

- Оффф, хубаво, добре. – каза след кратка пауза -  Оправяй се по-бързо и идвай да работиш. Обади се на Владо и му кажи, че съм те освободил за няколко дни.

- О’кей, благодаря ти.

Линията прекъсна. Набрах Владо и му съобщих за какво става дума, той ми каза да бъда спокоен и затвори. Трябваше да се обадя на още един човек. Набрах номера.

- Ало, Вале, здрасти.

- Емо, къде си? Какво става? Да не се отказа да я търсиш? – притеснението в гласа и беше осезаемо.

- Не, не - напротив. Действам по случая, но засега нищо не мога да ти кажа. Затова и ти се обаждам. Не искам да се притесняваш, ще я намеря. Но не ми звъни ти, ако има нещо ми пиши съобщение и аз ще те потърся. Разбра ли?

- Да, добре, но кажи ми какво става. Защо си толкова потаен?

- Вале, довери ми се. Така е по-добре, повярвай.

- Ох, добре Емо. Прави каквото знаеш, но само я намери. Майка й ми звъни постоянно да пита къде си. Адски е притеснена.

- Като се обади пак, кажи и да си припомни обещанието което и дадох когато се видяхме… Кажи и, че ще го изпълня.

- Добре, ще и предам. И Емо…

- Да?

- Пази се – стана ми приятно да го чуя.

- Обещавам – отвърнах аз и затворих телефона.

                                                        *        *        *

Таксито ме остави пред познатия, побелял от чакъл път. Взех си сака от багажника метнах го през рамо и се запътих към Джилянов. Беше три без петнайсет. Той беше паркирал колата си - ,,Опел – Вектра,, пред офиса и тъкмо слагаше багажа си на задната седалка. Когато ме видя каза:

- Готов ли си? Дай тоя сак тук до моя. – и посегна да го вземе.

Дадох го. Той провери дали е заключил бараката, каза на човека с кучето, че ще отсъства за около седмица и потеглихме. За разлика от офиса му, колата беше чиста и добре изглеждаща. Не беше нито стара, нито нова, обикновена кола на около десет години. През целия път до Хасково ме разпитва подробно за всичко и аз разбира се, с огромно желание му разказвах.

- Значи, не знаеш къде живее този Явор, така ли?

- Не, за съжаление нямам идея, но Валя може да знае. – казах аз.

- Обади и се.

Потърсих я, но и тя не знаеше, обаче се сети за едно заведение в което ходи и за което Нора и била говорила. Каза ми къде да го потърсим. Казвало се ,,Оазис,,. Точно бяхме подминали табелата, която ни съобщаваше, че вече сме в Хасково. Трябваше да отидеме на центъра. Когато пристигнахме, паркирахме на един паркинг и излезнахме от колата. Часът беше малко преди пет, беше пълно с хора. Навсякъде се виждаха деца които щурееха и викаха с все сила, ядосани майки тичащи след тях, влюбени тийнейджъри, бавно разхождащи се възрастни и така на татък. Започнахме да се оглеждаме за заведението към което ни насочи Валя. Беше казала, че е едно от луксозните кафенета в града. Не след дълго погледа ни се спря на едно такова. Голямата реклама над него гласеше  Кафе-бар ,,ОАЗИС,,. Тръгнахме натам. Настанихме се на една маса отвън разположена върху дървен подиум, тя също беше от тъмно дърво, а столовете около нея- ниски и удобни. Меката им част беше от бяла кожа която им предаваше много тузарски вид. Над целия този подиум и над всички маси, върху красиво направена дървена конструкция бяха опънати дълги широки ленти от бял плат, които пазеха сянка а в същото време предаваха на заведението един наистина луксозен облик.

Почти веднага след като седнахме, при нас дойде сервитьорката. Поръчахме си по кафе и Джилянов попита:

- Извинявай, да познаваш един мъж, на име Явор? Казаха ни, че често идва тук. Висок с черна коса.

- Да, знам го. Редовен посетител ни е.

- А сега тук ли е? Искам да поговоря с него.

- Не, той идва по-късно, след осем часа – каза тя и се отдалечи за да изпълни поръчката ни.

Изпихме кафетата си, оставих пари за сметката и станахме. На път към колата Джилянов ми обясни, че трябва да намерим къде да пренощуваме. За предпочитане да е мотел около града. Не искаше да се набиваме на очи, а и регистрацията в добрите хотели го притесняваше. Започнахме да обикаляме най-различни по западнали хотелчета, но навсякъде ни искаха лична карта и въпреки обяснението му, че са ни обрали и нямаме документи никой не искаше да ни пусне да преспим. Най-накрая пътят ни отведе до една стара, но все още работеща бензиностанция в покрайнините на града, непосредствено до нея имаше едноетажна бяла сграда с наредени няколко стаи по протежението ù и  надпис ,,Мотел Афродита,,. Той спря пред едната от общо двете колонки, остави ме да напълня резервоара и се запъти към сградата. След малко дойде при мен доволен.

- Номера с откраднатите документи мина, но не без помощта на една двайсетачка. Така, че ми дължиш двайсет лева за човека на рецепцията и двайсет за стаята – каза и подхвърли даденият му ключ.

Изкарах от джоба си две банкноти и му ги подадох. Дръпнахме колата на паркинга (ако можеше да се нарече така) пред мотела и влезнахме в стая номер шест. Беше най-отдалечената от рецепцията и бензиностанцията. Обзавеждането беше семпло, две легла тип ,,русенски,, две нощни шкафчета и поставка с телевизор - четиринайсет инча. Важното беше че имаше баня и санитарен възел, които не бяха общи с останалите стаи. Оставихме саковете си до леглата и седнахме на матраците. Джилянов си погледна часовника и се опъна на леглото като сложи едната си ръка върху очите.

- Още е седем и петнайсет, рано е да ходим в заведението – обясни ми, усетил моето объркване – Мисля да отидем към девет, така че легни и си почини.

Послушах го, и не след дълго задрямах. Събуди ме той.

- Ставай, време е – каза и излезе от стаята. След минута аз го последвах.

Паркирахме на познатия паркинг на центъра и се отправихме към заведението. Почти всички маси бяха заети, но все пак намерихме една свободна и се настанихме на удобните столове. Обслужваше ни друга сервитьорка, аз си поръчах бира а Джилянов малко уиски със сода и много лед. Учудих се, че пие алкохол и кара, но си замълчах. Все пак едно малко не беше проблем. В един момент ме бутна по крака и с глава посочи  накъде да погледна. През няколко маси от нас, имаше компания от петима мъже и точно в този момент старата ни сервитьорка казваше нещо на единия от тях. Той извърна глава и погледна към масата ни, след това стана и се приближи.

- Аз съм Явор. Търсили сте ме. – погледа му беше подозрителен.

- Аааа, здравей – каза Джилянов – извинявай, че така те притесняваме, но искам да ти задам няколко въпроса. Може ли?

- Кои сте вие, познаваме ли се?

- Аз съм детектив Джилянов, а това е… мой помощник – каза като изкара легитимацията си. Явор се вгледа в ламинираната карта и каза:

- Тук пише, че си частен детектив. Не си от полицията, така ли?

- Да, точно така. Бивш полицай съм. Ще седнеш ли?

Той отново ни изгледа и без да сяда попита:

- За какво става дума?

- За едно изчезнало момиче което си познавал?

- Не познавам такова момиче! – каза той малко прибързано, като, че ли не очакваше някой да го пита за това.

- Казва се Нора и е от Харманли. Все още ли мислиш, че не я познаваш?

- Да, все още мисля така – каза с такава интонация на гласа, че беше явно, че лъже. Точно се готвеше да се върне при компанията си, когато Джилянов каза:

- Може би жена ти ще я познава? – не отделяше поглед от очите му. Онзи се вдърви, после кожата му взе да става бозава, а в погледа му се четеше объркване. Отпусна се на стола срещу нас и ни погледна умолително.

- Вижте, момчета, недейте така. Мъже сме все пак, нали? – и ни погледна последователно ту единия ту другия – Познавам тази Нора, но не сме се виждали от месеци – тук излъга, явно не ме беше забелязал в барчето когато дойде да и напомни, че по- късно ще я вземе – Имахме авантюра, но когато видях, че тя се влюбва не на шега в мен я зарязах.

,,Зарязал си я ти, дръжки си зарязал,, казах си на ума аз.

- Кога стана това – попита Джилянов.

- Ами преди около три месеца, към края на март беше.

- И от тогава не си я виждал, така ли?

- Да, да. Нито съм я виждал, нито съм я чувал.

- Аха – измърмори под носа си Джилянов докато разгръщаше бележника си – Каква кола караш?

- ,,Опел – Астра,,.

- Цвят и година?

- Червена, производство деветдесет и втора.

И в този момент последва въпросът, който ме накара  внимателно да следя реакцията на Явор.

- Познаваш ли някой, който кара черно БМВ с турска регистрация? – тоя гомнар започна да се прави, че мисли – Някой, който наричат Боро например?

При споменаването на името той рязко погледна към Джилянов. В погледа му се четеше страх примесен с ужас. Бах чел някаде, че първата, спонтанната реакция показва дали човека говори истината или не. Ако този отречеше, че познава Боро значи лъже. След като се поуспокои от първоначалния шок, каза:

- Е знам го кой е, но него го знае целия град. А иначе не се познаваме и не знам каква кола кара. Доколкото ми е известно, има няколко, така че… – лъжеше.

- Ами добре тогава, това е. Благодаря ви за информацията и извинявайте, че ви отделихме от компанията ви.

Явор въздъхна с облекчение дори се усмихна. Когато стана се обърна към нас:

- Вижте, съжалявам, че Нора е отвлечена. Дано я намерите, но моля ви не ме забърквайте в това. Имам семейство все пак.

- Няма да се стигне до там – каза Джилянов и му подаде ръка.

Явор се отдалечи и Светльо ми направи знак да ставаме. Платих и се отправихме към паркинга. Влезнахме в колата, но той не запали двигателя, само свали прозореца и запали цигара. Аз направих същото.

- Това ли е човека който си видял в барчето тогава? – попита ме той.

- Да, същия. И трябва да ти кажа, че лъже, не само, че не е виждал Нора толкова време а и, че не познава Боро. Сигурен съм.

- А аз съм сигурен, че дори е замесен в отвличането.

Тук се опулих.

- И от къде си сигурен?

- Нали каза, че съжалява, че Нора е отвлечена. Откъде ще го знае?

- Ами нали ти му каза в началото.

- Аз казах изчезнала, а не отвлечена. – погледна към мен и ме перна леко по врата – Не внимаваш, ей! Има голяма разлика от изчезнала до отвлечена.

- Ами може така да си е помислил. Като си му казал изчезнала, да е свързал с отвлечена. Близки думи са като значение ако се замислиш.

- Ако не знаеше, че е отвлечена щеше да използва думата която чу от мен – погледна ме и се усмихна -  Психология, моето момче, психология.

Тогава се сетих за окачените на стената в офиса му удостоверения за преминати психо тренинги и дипломата му за магистър – психолог. Май си разбираше от работата. Ставаше ми все по симпатичен и все повече започвах да му вярвам. Мислено благодарих на Шопа, че ме свърза с него. От колата се виждаше заведението където бяхме и Джилянов не откъсваше поглед от там или по-точно от масата на която стоеше Явор.

- Какво мислиш да правим от тук нататък? – попитах аз.

- Ще се въоръжим с търпение и ще чакаме, ако имаме късмет, този глупак ще ни отведе до Боро или най-малко до дома си. Все пак мисля, че ще е второто.

- А защо да чакаме да ни отведе до Боро? Не може ли ние да го потърсим?

- Хора като него се мислят за недосегаеми. Когато разбере от този малоумник, че сме го разпитвали, ще реши да ни потърси сам. Познавам психиката на такива бандитчета, ще иска да ни се покаже колко е силен и как не му пука от нищо. И аз точно на това се надявам. В такива моменти е напълно възможно да се изпусне с някоя дума или действие и точно това мисля, че ще се случи. Просто трябва да имаме търпение и да сме напълно спокойни. Ти сигурен ли си, че няма да се изплашиш от една такава евентуална среща с Боро?

- Сигурно ще се изплаша, но със сигурност няма да го покажа. Умея да се владея в такива ситуаций.

- Това е добре – погледна часовника си. Минаваше десет и половина, а Явор все още беше на масата. От това разстояние нямаше как да му видим лицето, но сигурно беше притеснен.

Някъде към единайсет той стана и се запъти на някъде като говореше по телефона. Джилянов запали мотора, започнахме бавно да излизаме от паркинга и подкарахме успоредно с него, като внимавахме да не ни забележи. Видяхме как влиза в колата си, която се оказа точно такава каквато ни описа. Изчакахме го да потегли и започнахме да го следваме от разстояние. Нямаше много движение в този час и беше лесно да не го изпуснем. След не повече от петнайсет минути каране Явор спря пред един блок, паркира и влезна във входа срещу паркинга.

- Както и предполагах – каза Джилянов.

- И сега какво?

- Сега като за начало ще чакаме, има вероятност да го посетят.

Загаси мотора и зачакахме. Никой от нас не проговори, бяхме се втренчили във входа, като, че ли чакахме от там да излезе Анджелина Джоли. Опитвах се да разсъждавам логично, по какъв начин тоя лайнар е замесен в отвличането на Нора?

Това, че излъга, че не познава Боро, беше ясно, но определено не ми изглеждаше на човек, който ще се забърка в такова нещо. Беше страхливец, личеше му. Колкото и да се опитваше да се прави на голяма работа, заешкото му сърце прозираше от всякъде. А и колата му, въпреки, че беше тунингована, не изглеждаше да е на човек, който се занимава с дрога и проституция, а по-скоро на градския надут гъзар, който ако убодеш  с игла, ще се спука като балон на хиляди парченца. Тогава как по дяволите се е замесил в това? Надявах се скоро да разбера отговора.

                                                                                                                          ( следва )