Ограбен живот - продължението

                                                вулгарен роман - 16-та част

   Когато пристигнах в Пловдив беше късния следобед или началото на вечерта може би. Емоционално бях смазан. До такава степен, че усещах физическа болка навсякъде по тялото си. Значи така боли душата. Бях празен отвътре, такова ми беше усещането тогава. Абсолютна празнота. Движих се по улиците като програмиран, без да забелязвам нищо. Просто вървях и всичко около мен ми се струваше някак нереално. И хората, и дърветата, и кучето, което пресече пътя ми тичешком. Дори клаксона на колата, която ми даваше път да мина от другата страна, ми се стори нереален. Като, че ли изплуваше някъде от дълбините.

   Очакваха ме много трудни дни, седмици, месеци…Знаех колко много ще страдам сега, а представа си нямах дали някога ще свърши. Аз съм изключително емоционален човек и приемам нещата много навътре . Дори, когато на друг се случи нещо неприятно, аз страдам наравно с него, а какво остава сега?! Ако през живота си съм имал моменти в които съм се двоумял дали ще се справя, то сега бях сигурен, че няма да успея. За първи път не подлагах на съмнение дали или не. Бях сигурен, че няма да мога. Прекалено много ме болеше. Тъгата беше непосилно тежка за мен. Този товар не беше за моите плещи. Има неща в живота, които никога не се преживяват и прежалват. Те винаги остават отворени рани в душата и кървят постоянно. Докато си жив. Да, има много по-ужасни неща, които могат да се случат на човек от това да загубиш голямата си и единствена любов завинаги. Много по-страшно е да загубиш дете, и знам, че хора които са го преживели, може би ще кажат, че не знам, какво  наистина е болка от загубата на най-милото. Аз съм напълно съгласен с тях разбира се, но тогава Нора беше най-милото и свидно същество, което обичах до лудост. И аз я загубих.

   Спомням си, как и бях обещал, никога да не се разделим, каквото и да се случи, а сега се оказа, че съм я излъгал. Бях и казал, че съм готов на всичко за нея, а се оказа, че не е така. Отново бях я излъгал. Вярно е, че когато й ги казвах тези неща, не съм предполагал, че по такъв начин ще се стекът обстоятелствата. Та, как да предположа такова нещо бе, хора? Не бях чак такъв фантазьор! Обещавах й  това, защото бях сигурен, че вече няма какво да ни попречи да бъдем заедно…защото го исках повече от всичко…Господи… беше толкова близо до мен…всичко беше прекрасно и изведнъж…БУМ!!! Яж му главата, Емиле! Яж шибаната, гнусна, сиренясала глава на перверзния си, самотен живот. Сигурно в такива моменти се самоубиват поетите. Няма да е за друго.

   Прибрах се пеша до къщи. Умишлено не минах през ,,Бумеранга,, и умишлено не се обадих на майка ми. Не исках да виждам никой. С никой не ми се говореше и на никой не ми се обясняваше, какво се е случило. Прибрах се в квартирата и като седнах на дивана в хола, съжалих, че не си изпълних първоначалното намерение, да си купя ракия и да се насвяткам като кирка. Но беше за добро. Един мой приятел преди време ми беше казал една приказка по този въпрос, която знаел от дядо си. А именно, че мъжете никога не трябва да пият от мъка, а жените от радост. Мъдри думи.

   Щях да прекарам един от последните си дни в квартирата. Утре щях да се обадя на хазяина и да му кажа, че до седмица напускам. С Норето се бяхме разбрали, да дойде и да си вземе нещата, при все, че аз й предложих, да й ги закарам. Тя не пожела, помоли ме дори, когато идва, да не се виждаме. Разбирах я напълно. Така наистина щеше да е по-добре и за двамата.

   Станах от дивана и отидох в спалнята. Отворих шкафчето на тоалетката, където тя си държеше парфюмите и започнах да пръскам с тях навсякъде. Като обезумял. Просто исках да ми ухае на нея. Исках поне в малка степен да я чувствам. Нея не можах, но почувствах още по-силна болка. Легнах на спалнята и затворих очи. Исках да заспя веднага и да я сънувам. Много да я сънувам. В това време телефона ми звънна. Беше Вичонти. И с него не ми се говореше, но се бяхме разбрали да се чуем като се прибера.

   - Да – глухо казах аз.

   - Прибра ли се?

   - Да

   - И?

   - Ами…всичко стана, както трябваше да стане – отговорих и въздъхнах тежко.

   - Добре ли си? – попита Вичонти със съчувствие.

   - Не Светльо. Не съм добре братко – гърлото ми беше стегнато като в менгеме.

   - Знам…знам, Емо и …много съжалявам.

   - Недей. Аз имах избор за разлика от теб, така, че…Но не ми се говори сега. Искам малко да остана сам.

   - Добре, разбира се – съгласи се детектива – Но утре трябва да се видим и то още сутринта.

   - Става. Ще можеш ли да дойдеш в квартирата? – попитах аз.

   - Да, преди да тръгна ще ти се обадя.

   - Хубаво Вичонти. Лека за сега – казах и затворих слушалката.

   Не искам да описвам каква нощ прекарах. Ако го направя, ще ми се наложи през дума или две да пиша тъга…мъка…болка…празнота. Не искам историята да се превръща в една сълзлива драма, продиктувана само от раздялата ми с Нора, защото тя не е такава. Историята от тук на сетне ще загуби любовния си привкус и ще се превърне в това, в което се превърнахме аз и Вичонти. Жестока, брутална, отмъстителна и безмилостна. В онзи момент разбрах, че когато, човек реши, че няма какво да губи, придобива нечовешка смелост и желание да отмъсти на тези, които са отнели, или по-точно ограбили живота му. В такъв момент разбираш, колко жесток може да станеш и каква радост може да ти носи болката на изродите, които са се осмелили да разрушат живота ти. Сега, през призмата на времето, когато се връщам назад в спомените си, виждам едно плахо и до някъде добро момче, изпълнено с мечти и желания. Момче, което, когато не е влюбено е тъжно и уязвимо. Един млад мъж с отворени към света сърце и душа, готов да погълне цялата любов на земята и да я предаде на хората. Виждам един щастлив човек…

    Сега, когато разказвам тази история са минали единадесет години от тогава. Единадесет години от както за първи път видях Нора и осем откакто я загубих до онази пейка в Нова Загора. Понякога заставам пред огледалото и дълго се вглеждам в отражението. Търся онова момче, защото ми липсва. Липсва ми много, но не го намирам. Вместо него, от там ме гледа един жесток човек с празен поглед. Един човек, който никога не съм искал да познавам. Ръцете на този човек са изцапани с кръв, а усмивката се появява на лицето му, само когато причинява болка. Този, който ме гледа от огледалото се храни с тази болка. Ужасявам се от него. Да, кръвта по ръцете му е тази на хора, които са причинявали ужасни неща - на отрепки, на сводници и убийци, но какво значение има това?... Вие сами ще си направите извода в края на историята, ако я дочетете разбира се.

   Но да се върнем на сутринта, след онази ужасна вечер, която прекарах сам в квартирата си. Почти не бях спал, само изпадах в просъница след което рязко се сепвах от нея. Пих няколко кафета, изпуших един вагон цигари, плаках и се смях истерично, но в никакъв случай не се чувствах по-добре. Когато Вичонти ми се обади, навън вече беше светло, а аз все така седях надвесен над масата и гледах на никъде. Каза ми, че тръгва към мен и аз пуснах още две кафета. След около двайсет минути вече седяхме един срещу друг и мълчахме.

   - Тежко, а? – наруши тишината той.

   - Тежко не ами…- казах без да поглеждам към него – Но…живот да го еба. Така е било писано, брат.

  - Да…писано – въздъхна той – Виж, Емо, знам, че ти е много трудно и съжалявам, но така или иначе трябва да започваме да действаме. Чувстваш ли се готов за това или?

   - Вичонти, вчера зарязах Нора на средата на пътя! Колко по-готов от това искаш да бъда?! – остро казах аз.

   - Да, да…прав си – надигна кафето и го изпи на екс – Щом е така, пий и да ставаме.

   Този път дори не го попитах къде ще ходим. Само отместих чашата с кафе на страни и станах. Излезнахме отпред пред блока и се качихме в колата. Детектива даде газ и ние потънахме в обляните от утринното слънце улици на града. Не след дълго, влезнахме в една тясна и затънтена уличка на квартал ,,Кичук Париж,, и спряхме пред зелената метална врата на една едноетажна къща. Вичонти изгаси мотора и слезе, аз го последвах. Вратата изскърца силно и ние минахме през нея. Заизкачвахме се по стъпалата срещу нас и след като Светльо отключи входната дървена врата, се оказахме в едно малко антре. Миришеше на старо. Личеше си, че тук отдавна не живее никой.

   - Каква е тая къща? – попитах аз.

   - Квартирата ни – отговори Вичонти и влезна в една от стаите.

   - Квартирата ни??? – изненадано попитах аз – Че тук ли ще живеем вече бе?

   - Не бе – усмихна се той – Тук ще ни е явката. Ако нещо се обърка и трябва да се спасяваме по единично, тук ще се търсим.

   - Че какво пречи да си се търсим по къщите? – все още недоумявах защо е всичко това.

   - Ами защото Емка, онези определено ще знаят къде са ни къщите – перна ме по врата по стар навик – Сега сещаш ли се?

   Бръкна в джоба на дънките си, извади един ключ и ми го подаде.

   - Ето, вземи – каза и ми го пъхна в ръката – Само аз и ти знаем за това място и така трябва да си остане. Внимавай да не се изпуснеш някъде.

   - Ти за малоумен ли ме взимаш бе пич?

   - Не, само казвам бе пич – и се усмихна – Така, седни сега и слушай за какво иде реч.

   Настаних се на едно от двете ъглови легла, а той седна на един стол срещу мен. Започна да разказва:

   - Преди да го пречукам оня палячо-Крумеца, както знаеш доста неща ми разказа, които до сега ти спестих, знаеш защо. Та цялата схема е такава. Когато е дошло времето онези да си разчистват сметките с нас, Дебелия е предложил именно него, като човек, който може да свърши работа. Трябвало е да ни следи и да проучва навиците ни. И ако ти кажа, колко време е продължило това, няма да повярваш.

   - Колко? - попитах аз.

   - Повече от осем месеца. По принцип толкова дълго време се проучват хора, които са на много високо ниво. Хора, които имат един вагон охрана със себе си. Хора, които нямат постоянни навици, не ходят на работа, не се знае, къде ще са утре и т.н. Изобщо сериозни фигури, до които много трудно може да се доближи човек, а не като нас.

   - И защо тогава им е отнело толкова време?

   - Не знам – отговори Вичонти – Но има заради какво. Сигурен съм! Както и да е. Та Крумчо е давал информация на един бандит от Пазарджик – Саръка му викали. По думите му бил сериозен тип, който приемал дори и мокри поръчки, но не той е трябвало да ни убие.

   - А кой тогава?

   - И той не знаеше. Каза, че не са го допускали много близо до тях и му давали само кокошкарска работа. Да пребие някой, да събира неплатени дългове от комарджии, да сплаши някой, който е искал да се обърне към полицията и разни подобни. Държали са го далеч от сериозния бизнес. Сигурен съм, че не ме излъга, защото мислеше, че това ще го спаси. Така и си остана с надеждите копелето.

   - И сега какво? Ще търсим този Саръка ли? – попитах аз.

   - Ами то вече почти сме го намерили. Крумчо ми каза къде ходи, описа ми го как изглежда и мисля, че лесно ще го открием. Точно сега, в този момент си е бил в Пазарджик, иначе често отскачал до морето за да наглежда някакви бардаци там. Така, че Емо, тази вечер те каня на бар – каза Вичонти и се усмихна.

   - И каква е гаранцията, че тоя Сарък ще е там?

   - Гаранция няма, но този бар се държи от групировката в която е той – обясни ми Светльо – Ходил там всяка вечер, за да контролира нещата. В бара се продава дрога, предлагат се момичета и трябва да има човек който да отговаря за това. Този човек е именно оня боклук. Когато отсъствал, го замествал някакъв друг тип с много смешен прякор. Викали му Мифунчо – и се засмя с глас – Ти представяш ли си…Мифунчо.

   Запалих цигара. Вичонти беше спокоен и по някакъв начин изглеждаше доволен от това което прави. Това, че щяхме да се намъкнем в гнездото на бандитите май не го вълнуваше много. Представи ми го така, все едно ще ходим да сваляме гаджета. Ами ако ни разпознаеха, тогава какво? В най-добрия случай щяхме да посрещнем утрото в гипсови корита, а в най-лошия изобщо нямаше да го видим. Попитах го.

   - Не се притеснявай – отговори ми той – Нали не мислиш, че ходят със снимките ни в джобовете си и се взират във всеки клиент. Това е нощен бар, в който хората отиват да се забавляват, да се напият, дрогират, ебат по кенефите и така. Ти мислиш ли, че оня знае как изглеждаме?! Знае дръжки. Освен Крумчо и убиеца ни, друг на дали ни познава визуално.

   Имаше логика в думите му. Нормално беше да е така. За тях бяхме поредните жертви, които щяха да влезна в криминалните хроники. Не е нужно всеки да ни е виждал. Наемат си хората човек да ни утрепе, дават му информация, предплата и снимки и забравят. Оня като си свърши работата, си взима втория транш мангизи и чао. Кой от къде е.  Да ама този път не! Този път жертвите няма да сме ние! Или поне така ми се искаше.

   Попитах Вичонти, как толкова бързо е организирал всичко, че за три-четири дни, успя да убие Крумеца, да наеме къща и изобщо да организира нещата. Тогава той ми отговори, че всичко това е решено по-рано и е бил наясно как ще постъпи. Целия този план го е сътворил докато е бил в болницата. Първоначалните му намерения били да действа сам, но като разбрал, че няма да се откажа от него, ме включил и мен. Още в болницата решил, че ще убие всеки, който е виновен за смъртта на Мимето и нероденото му дете.

   - Тогава се заклех Емо! Заклех се, че каквото и да ми струва, ще отмъстя за Мария…Само дето не исках и теб да намесвам, но…ти така пожела.

   - Да. И както и да ти звучи не съжалявам за това – той само се пресегна от стола и ме потупа по рамото.

   - Благодаря ти.

   Останалото време от деня мина в пазаруване на храна,( най-вече консерви) посуда, чаршафи и най-различни от сорта. На края минахме през един магазин за телефони втора употреба и Светльо купи два. Като се върнахме в къщата, ми подаде единия апарат заедно с една сим карта. Накара ме да я сложа и той направи същото.

   - От тук насетне ще ползваме само тези телефони и тези карти – той изкара стария си телефон, разглоби го и го пъхна в една найлонова торбичка заедно със старата си карта, направи ми знак аз да сторя същото. С нежелание го последвах.

   - Защо е всичко това? – попитах аз – Тук са всичките ми номера, на майка ми, на приятелите ми, на…- щях да кажа на Нора.

   - Емо – гледаше ме право в очите – Онзи живот от днес не съществува братле. Това не е игра. Нещата са сериозно като инфаркт приятелю. Сериозни като инфаркт! – сгъна торбичката и я постави на паянтовата маса – А сега да починем малко, че довечера ще бушуваме по баровете.

                                                 *          *          *

   Беше малко преди полунощ и бара се пръскаше по шевовете. Игла да хвърлиш, няма къде да падне. С много зор си проправихме път към бара и се облегнахме на него, наврени почти един в друг. След няколко неуспешни опита да викнем бармана, накрая успяхме да си поръчаме по една водка с портокалов сок. В заведението беше тъмно, а осветлението се състоеше от сини и червени светлини. По тавана бяха наредени няколко устройства, които разпръскваха снопове светлинни лъчи, а те се въртяха в най-различни посоки и бягаха по лицата на посетителите. Шума беше невъобразим. Зад една стъклена преграда в единия ъгъл на бара, стоеше диджея и се клатеше в ритъм с музиката, поставил слушалки на главата си.

   Огледахме се съвсем непринудено. Вичонти ме беше предупредил, че в никакъв случай не трябва да изглеждаме като хора, които търсят някой, а като двама леко подпийнали клиенти, които си търсят забавление. Предупреди ме също да не пия повече от едно питие.

   Така мина доста време, докато детектива не ми каза, че отива до тоалетната. Останах сам и се заоглеждах безцелно. Хората танцуваха, викаха, смееха се. Някой се натискаха по сепаретата без да се притесняват от нищо, самотни пичове се оглеждаха за гаджета, а аз си мислех, ако сега можеше да ме види Нора от някъде, как ли ще се почувства. Вчера се разделяме, а днес съм на бар. Голям лицемер е това живота ей, голям лъжец.

   Както си седях на бара облегнал лакти на него, до мен се доближи една девойка в доста оскъдно облекло.

   - Как си сладък? –закачливо се усмихна тя – Ще ми викнеш ли едно питие?

   Викнах й. Ясно ми беше, че е проститутка и ми стана тъжно за нея. Като си спомних за онези момичета във вилата на Боро…колко бяха изтормозени горките. Запитах се дали и това момиче е минало по този път и накрая се е предало. Може би не е имало кой да я спаси тогава.

   - Аз съм Вики – каза тя и ми подаде ръка.

   - Емо – поех ръката й.

   - И с кой си тук?

   - С приятел – отговорих аз.

   - А искаш ли да се позабавляваме заедно, а? – погледна ме с предизвикателен поглед и отпи от питието, като преди това облиза ръба на чашата с език – Може да си спретнем и една тройка отзад – и с поглед ми показа една врата отстрани на бара.

   Отказах й. Усетих как на секундата й станах безинтересен, тя се завъртя на токчетата си и потъна в тълпата на дансинга. Точно тогава видях да се приближава и Вичонти.

   - К’во иска мацето? – усмихна се той.

   - Питие и тройка. За първото позна – отговорих все още загледан в посоката, в която се отдалечи.

   В този момент Вичонти ме хвана рязко за врата и ме завъртя към бара.

   - Не поглеждай зад теб – беше превъзбуден – Слушай сега. Изнизваме се тихо покрай бара и минаваме през най-голямата тълпа към изхода. Разбра ли ме?

   - Ама к’во стана бе? – ошашавен попитах аз.

   - Чу ли какво ти казвам?! - беше изнервен.

   - Да, бе…добре…

   Минахме покрай бара, вмъкнахме се в една голяма група хора на дансинга и постепенно стигнахме до изхода. Излезнахме навън и забързано се насочихме към паркираната кола. Без да продума Вичонти запали и с газ потеглихме по осветената улица. Аз го гледах стреснат.

   - К’во стана бе човек? К’во беше това нещо?

   - Знаеш ли кой влезе в заведението?

   - Кой? – попитах напрегнато аз.

   - Дебелия!

                                                                                                                                     ( следва )