Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен роман - десета част

Отворих уста за да каза нещо, но се отказах. Какво да му кажа? Че не е правилно, че е престъпление, че ще влезе в затвора…това ли? Пълни глупости! Ако зависеше от мен, виновните за всичко това щяха да са мъртви на момента! Библията, казват някой, ни учи да прощаваме на враговете си. Учи ни  да обърнем и другата буза когато ни ударят. Да, ама да ме прощават! Няма как да стане! Може ли нормален човек да прости на някой това, че е убил негов близък или роднина или не дай се Боже дете. Как да го направи? На какво отгоре? Тези изроди убиха Шопа и Мима заедно с детето в нея, искат да убият и нас на всяка цена, а аз да седна да им прощавам. А баница да им изпека, не пише ли някъде?! Бях напълно съгласен с Вичонти, още повече, че и мен ме съмняваше полицията да си свърши работата докрай. Нямаше друг вариант. Така или иначе, щяха да ни трепят. Веднъж решено ли е, няма измъкване. Какво трябваше да направим? Да се крием като мишки и цял живот да се страхуваме от къде ще ни дойде! Как се живее така? Как от тук на сетне да кача някой в таксито и да съм спокоен, че ще се прибера жив? Ако не се направи това което детектива казваше, аз трябваше да си стоя само в къщи и никъде да не мърдам. Да треперя от страх при всяко позвъняване. А Нора? И с нея щеше да е същото. Как да допусна такова нещо? Спомних си, че някъде бях чел една сентенция, която гласеше:,, Страхливеца умира всеки ден по-малко, а смелия само веднъж,,. Точно и вярно! От тук нататък нямаше време за страх. Погледнах към Вичонти и го попитах:

   - И как смяташ да стане това?

   - Не знам – отговори ми той – Още не  съм го измислил, но ще реша в най-скоро време.

   - Ами то докато се бавим, да не се пробват пак ? – притеснено попитах аз.

   - Не, няма да е толкова скоро, но…знае ли човек

   - Именно де. ‘Щото не знае човек, трябва да действаме по-бързо!

   Светльо ме погледна изпитателно и учудено едновременно.

   - Да действаме ли? Ти пък къде се слагаш и ти? – поклати глава в знак отрицание.

   - Ами…как къде бе? С теб съм! – казах решително аз.

   - Аааа, не! Тук много се обърка – сключи пръстите на ръцете пред лицето си – Ти нямаш работа с мен.

   - Е как така, нали и двамата сме на прицел? Как да…

   - Ей така! – повиши тон – Ясно!

   Ядосано станах от стола и сложих цигара в устата си. Запалих и смукнах със злоба. Дима напълни дробовете ми и се закашлях.

   - Ти пък ще се удавиш бе!

   - Ще се удавя аз!...Слушай к’во бе господин детектив – бях див от ярост – Ти мен за к’ъв ме вземаш бе? А? – той се опита да ме прекъсне, но аз не му позволих – К’во ми вдигаш ръка?! Да не мислиш, че на нас ни е леко? От двайсет дни Нора плаче вкъщи, а и аз покрай нея. Не знаем на кой свят сме, а ти ,,Ясно,, ще ми викаш! Това, че Мима ти беше жена, не означава, че на нас ни е била по-малко близка! Нора я обичаше като сестра, и аз също. Обичахме я! А ти сега ще ми викаш, че без мен…Няма без мен! Няма! Ясно ли ти е?

   Вичонти седеше опулен срещу мен и не знаеше какво да каже. Никога, от както го познавах, не му бях повишавал тон. Никога. Дори аз бях учуден от себе се. Явно доста напрежение се беше събрало в мен и сега запалих и трябваше да го изпусна по някакъв начин.

   - Чакай, чакай – каза накрая той – Успокой топката малко.

   - Нищо няма да успокоя – продължавах да изливам гнева си аз – Или съм с теб, или сам ще тръгна, но няма да се крия. Когато бяхме тръгнали срещу онея боклуци от Хасково? Дадох ли на заден? Не, нали! К’во като ме беше страх?! Бях наравно с теб и с Шопа! Стрелях по тях! И куршум отнесох та за малко да си замина още тогава. А ти сега ми говориш така, все едно съм най-големия неграмотник на света. Не съм страхливец! Ясно ли ти е? Не съм!

   Нямаше какво повече да кажа. Поразходих се с нервна крачка по стаята още малко и седнах отново. Не го погледнах, а забих поглед в масата. Мина известно време в мълчание.

   - Емо – наруши тишината Вичонти, като видя, че малко се поуспокоих – Никога не съм те смятал за страхливец. Тогава се държа мъжки и знам, че може да се разчита на теб, но…

   - К’во но? – прекъснах го аз.

   - Но не искам – продължи той – да рискуваш отново

   Отворих си устата, но той ми направи знак да замълча. Послушах го.

   - Сега си имаш Нора. На път сте да създадете семейство и да се радвате на деца. Не искам да пропускаш тази възможност за нищо на света. Само мисълта, че ще имаш дете те кара да летиш. Само мисълта приятелю. Повярвай ми.

   Стана ми много тъжно.  Като знам, колко много искаха дете с Мимето, си представям, когато му е казала, че е бременна каква радост е било. Той забеляза тъгата в очите ми.

   - Затова не искам да си с мен, а не защото няма да ми помогнеш – запали нова цигара – Сега разбираш ли ме?

  - Да – тихо отвърнах аз – И какво предлагаш?

  - Скрийте се някъде с Нора. Отидете при някой, но не в Пловдив и не разбира се при баба и на село – почеса се по главата – Хубаво ще е да е някъде, където няма и да се предположи, че може да сте. При ня’кви по далечни роднини или още по-добре приятели с които не сте се виждали отдавна. Нещо такова.

   - Добре – казах аз – ще го измислим, но колкото и да се ядосваш, само Нора ще замине.

   -‘Айде пак…- видимо се ядоса – Ти досега не ме ли слуша бе?

   - Слушах те, но и ти ме чуй. Всеки сам кове съдбата си и взима решения за живота си. Аз моето го взех, пък ти както искаш така го разбирай. Или съм с теб, или съм сам! Ти избирай!

   Хвана челото си с ръка и започна да го търка. Погледна ме през пръсти и тежко въздъхна.

   - Ако не те познавах толкова добре, щяхме доста да поспорим, но знам, че няма смисъл – тропна леко по масата с ръка -  Като е така – така да е!

   Усмихнах се. Знаех, че искаше да ни предпази, но в крайна сметка нямаше как да го оставя сам. При мисълта, че можаха да го убият, а аз да се крия на майната си до полата на приятелката си…Никога! Преди време, когато трябваше да отвличаме оная свиня – Дебелия,    той ми каза, че най-добрата защита е нападението. Оказа се прав тогава и сега щеше да е същото. За страха не искам да говоря. Той преливаше от мен, но ясно разбирах, че друг начин няма. Когато му казах, че ще тръгна сам, разбира се блъфирах, а и Вичонти го разбра, но целта на тези думи беше, да покажа, че съм решен на всичко за да се защитя и няма да отстъпя.

   - И какво следва от тук нататък? – попитах аз.

   - Прибери се, подготви Нора за това и когато сте готови се обади. Тогава ще се срещнем и ще решим от къде да я захванем – стана от дивана и ме подкани да тръгвам – Не се бавете много.

   - Добре – последвах го по коридора – няма.

   Когато стигнах до входната врата се обърнах към него и казах:

   - Само искам да ми обещаеш, че когато те потърся ще те намеря.

   - Бъди спокоен. Ще ме намериш.

   Навън беше вече тъмно. Погледнах часовника на телефона. Показваше 23:09. Още малко и Нора щеше да приключи работа, но защо не ми се бе обадила като е видяла, че не отивам при нея? Тъкмо започнах да я набирам и тя звънна. Вдигнах слушалката към ухото си.

   - Норе идвам мила…До Светльо бях…Не бе, не съм спал, като се видим след малко ще ти обясня…Добре, ‘айде идвам - предстоеше ми да проведа доста сериозен разговор с нея и се притеснявах как ще приеме всичко това.

   Таксито спря пред ,,Бумеранг,, - а след не повече от петнайсет минути. Огледах се и се запътих към бара. Учуди ме, че масите бяха празни. Само на една от тях стоеше дежурния алкохолик от махалата и дремеше на нея. Приближих се до плота. Нора миеше чаши и  като ме видя се усмихна ( вече беше започнала да се усмихва по-малко).

   - Здравей слънце – казах аз. Тя се доближи до мен, от другата страна на бара и се целунахме.

   - Какво става, как е Светльо? – попита тя.

   - Ъ, как да е?! Поуспокоил се е малко, но… - не довърших изречението си аз.

   Изчаках я да доизмие каквото още има и след това и помогнах да прибере масите и столовете в залата. Когато стигнахме до последната маса, побутнах бат’ Ванко – Вечния (както се казваше спящия) и му казах, че затваряме. Той се сепна, погледна ме из под вежди, с несигурно движение прибра цигарите и запалката от масата в джоба си и залитайки започна да става. Аз го подхванах под мишницата и му помогнах. Той на свой ред, тегли майната на града, кмета, държавата, правителството и смело заяви, че никъде в света кръчмите не затваряли толкова рано. Залитайки тръгна към близката градинка, където, сигурен съм, щеше да се събуди сутринта, но нямаше да му е за първи път.

   Прибрахме се в къщи. Помолих Нора да седне и без заобикалки, започнах да й обяснявам ситуацията и какво сме решили с Вичонти. Знаех, че не е гледала новините и едва ли ще е чула, че Мария е убита. Тя както и аз, до днес си мислехме, че е нещастен случай, затова й казах. Тя реагира почти като мен т.е. изпадна в ужас. Тази новина не можех да и спестя, но и спестих това, че целта е бил Вичонти, а след това и аз. Не и споменах също, че той се съмнява в онези, които я отвлякоха навремето нито, че ще трепе някой.  Обясних й само, че Светльо иска да направи собствено разследване, защото не вярва в полицията и, че аз ще му помагам, но въпреки това, може да стане напечено и е хубаво нея да я няма. Тя разбира се реагира първосигнално и каза, че ще си остане тук, но след половин часови увещания, че така ще е по-добре, тя се съгласи да замине. Разбрахме се да отиде при нейната приятелка Юлия (за която аз само бях слушал ) в Нова Загора. Знаех, че това момиче е от Харманли, но след завършването на средното си образование е отишла там за да учи за ветеринарен лекар. Там се запознала с мъжа си и останала да живее при него. Създали семейство и така. С Нора били много близки приятелки, но отдавна не се били виждали с малки изключения, когато въпросната Юлия идвала на гости при родителите си. Въпреки това си поддържаха близки отношения и често се чуваха по телефона.  Това беше идеалния вариант, само оставаше и Юлия да се съгласи, а за да го направи, не трябваше да знае защо Нора отива при нея.

                                             *          *          *

   На сутринта, още щом станахме, Нора се обади на приятелката си. Разказа и някаква сълзлива история, за това как сме се скарали с нея, колко съм я нагрубил и колко голяма нужда има от нея сега. Не искала да се прибира в Харманли защото не желаела техните да разбират и я попита дали може да и погостува за малко. Разбира се Юлия с радост се съгласи да я посрещне. Аз се бях обадил на колегата още вечерта за да му кажа, че един приятел иска да му правя шпакловка на апартамента и, че няма да работя известно време. Той се съгласи, защото така ли иначе имах право на няколко дни почивка през лятото. Такава ни беше уговорката още като започвах работа при него. Малко по-трудно стана с това да  освободят Нора от работа, защото тя не искаше да напуска. След кратък спор вечерта, накрая решихме да се пробва за отпуска. Така или иначе и се полагаше. Мен лично ме съмняваше да и я дадат така изведнъж, но тя им каза, че баба й е много зле и непременно трябва да се прибере. Били и се обадили снощи и разни такива от сорта. В крайна сметка постигна целта си и шефовете с половин уста и казаха, че ще й дадат половината отпуска за годината. Проведоха един последен разговор с Юлия за да се разберат, кога ще пристигне и започна да си стяга багажа. Като казвам багажа, нямам предвид огромни сакове с дрехи, а една средно голяма чанта с най-важните неща за ежедневието.

   В ранния следобед я изпратих до автогарата и с едва скрита тъга я качих на автобуса за Нова Загора. Когато той потегли останах загледан след него. Сълзи блестяха в очите ми. Доста неща й бях спестил. Ако знаеше пълната истина. Ако знаеше какво се готвим да направи с Вичонти…просто не знам. Ами ако това ни беше последната среща? Тръснах глава, за да прогоня черните мисли и извадих телефона. Набрах номера на Вичонти. Още на второто позвъняване, той ми вдигна:

   - Какво стана?

   - Току що замина – отговорих аз.

   - Добре, тръгвай към апартамента ми, аз ще те чакам долу – и затвори.

   Качих се на едно от такситата, които бяха наредени пред входа на автогарата и се отправих към кв. ,,Изгрев,,. ,,От тук нататък – каквото става да става,, казах си на ум аз и се отпуснах назад към облегалката. Започна се. Лошото беше, че никой не знаеше как ще завърши!