„…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”

Думи на брат ми - Санчо.

Нямам сърце да му строша хатъра…

Б.

   Отварям  вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:

- Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…

Морско зелено. Синьо–зелено, което поглъща всичко... Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:

– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!

А синьо–зеленото прескача встрани - някъде натам - към резбите по дървото и стъпалата нагоре…

-Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näherzu sehen ... Kann ich das?

Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”

Продумах само:

- Но, разбира се! Моля! - И се сетих (Не знам как?!)

- Aber bitte! Wie Sie wollen!

Откъм кухнята - пълна тишина. Добре, че стрина Мария влезе, та разбуди отново компанията… Хлопна и се затвори вратата, а Дани, без да ми обърне каквото и да било внимание, сложи  ръка на парапета -  този, дето е от дясната страна и  го погали, а после се сведе, та го докосна с дясната, поруменяла от студа буза. Сигурен съм, че бе така, защото беше обърната насам - към мен… Обаче дали ме виждаше? Не знам!

 Косите ù се спуснаха надолу по пармаците - светъл водопад, отразил слабата светлина на едничката останала лампа в прашния полиелей на салона.

Миг след това, погалила се като котка, бавно, знаейки, че наблюдавам внимателно, тръгна нагоре по стъпалата така, че всеки би въздъхнал… И изчезна от погледа ми, останал на завоя към горния кат.

Не знаех какво да правя… Да я последвам ли? Или да я изчакам да разгледа сама къщата? Посегнах, та завъртях копчето на девиаторния ключ, за да светне и горният полиелей, а оттам се чу едно „ Уау!”

В същия този момент обаче, в кухнята писна родопска гайда, което моментално върна котката обратно…  Дори не усетих  как пристъпва! Долепи устни до моите:

- Аз, Дани, много желае остава! Моля?!

Не казах нищо. Просто кимнах с глава.

Влизаме в светлината на топлата кухня. Там вече звучи любимата песен на баща ми, на чичо Иван… На братовчедите  ми… И на мене, разбира се: „Девойко, мари хубава…”

Пуснати волно мъжки гласове. Гайдата на Лазо нарича думите, а морското зелено свети… Океан!

Как да не пие човек вино?!

През горните стъкла на близкия до мен прозорец наднича новата Месечина, насъбрала звездите около себе си - заедно да светят над заснежената Родопа, над селото, закътано в нея… И над двора със старата къща с разпаленото огнище.

Свят.

Следва…

Б.Калинов - Странник

19.12.2012 г.

Пловдив