„…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”
Думи на брат ми - Санчо.
Нямам сърце да му строша хатъра…
Б.
Отварям вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:
- Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…
Морско зелено. Синьо–зелено, което поглъща всичко... Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:
– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!
А синьо–зеленото прескача встрани - някъде натам - към резбите по дървото и стъпалата нагоре…
-Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näherzu sehen ... Kann ich das?
Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”
Продумах само: ...