Някъде във времето на запад...
1.
Прерията гореше от разпалените лъчи на слънцето, което не спираше да ги излива яростно срещу равнината. Земята покорно търпеше, само дето от време на време простенваше от болката, която я жулеше безмилостно цял ден.
По изгорялата ѝ снага се движеха кон и ездач. За тях жегата изглежда не съществуваше, конят стъпваше бодро, а мъжът стегнато стоеше на седлото. Прахта по телата им показваше, че вървят навярно от ранни зори. От двете страни на коня висяха нужните за пътя принадлежности и големи мехове за вода. Това позволяваше на пътуващите да не се плашат от гнева на слънцето. Ездачът знаеше, че прерията не е наистина безкрайна, както изглежда на пръв поглед на някой, изгубил се в нея. Все някъде щяха да намерят градче или ферма, в която да отпочинат от пътя.
Той беше придърпал ниско периферията на шапката, за да бъдат очите му възможно най-защитени. Лицето му бе приело цвета на прахта, вдигана от копитата на коня и разнасяна от вятъра. Тъмна кърпа покрива ...