Някъде във времето на запад...

         1.

         Прерията гореше от разпалените лъчи на слънцето, което не спираше да ги излива яростно срещу равнината. Земята покорно търпеше, само дето от време на време простенваше от болката, която я жулеше безмилостно цял ден.

         По изгорялата ѝ снага се движеха кон и ездач. За тях жегата изглежда не съществуваше, конят стъпваше бодро, а мъжът стегнато стоеше на седлото. Прахта по телата им показваше, че вървят навярно от ранни зори. От двете страни на коня висяха  нужните за пътя принадлежности и големи мехове за вода. Това позволяваше на пътуващите да не се плашат от гнева на слънцето. Ездачът знаеше, че прерията не е  наистина безкрайна, както изглежда на пръв поглед на някой, изгубил се в нея. Все някъде щяха да намерят градче или ферма, в която да отпочинат от пътя.

         Той беше придърпал ниско периферията на шапката, за да бъдат очите му възможно най-защитени. Лицето му бе приело цвета на прахта, вдигана от копитата на коня и разнасяна от вятъра. Тъмна кърпа покриваше долната част на брадичката му, над която в устните му играеше стръкче трева. Тялото му бе покрито от изтъркано кожено палто, с неузнаваем от времето цвят, но ботушите му бяха нови и здрави и имаха от онези шпори с колелце, приличащо на въртяща се звезда. Напреки седлото лежеше карабина, а леки издутини на хълбоците показваха, че палтото покрива два големи револвера.

         Ръцете на ездача бяха отпуснали юздите и животното само избираше накъде да върви. Вярваше в безпогрешните му инстинкти да намира правилния път и затова никога не мислеше за посоката, която следваха, и го оставаше да избира пътя им. И двамата не бързаха за никъде, техния живот беше да се скитат из прерият. Ако днес замръкнат тук, ще направи лагер и щяха да спят, а на следващия ден продължаваха все така безцелно нанякъде.

         В небето нещо се раздвижи и ездачът повдигна глава. Три лешояда се въртяха в голям въздушен обръч недалеч пред тях. Постепено свиваха кръга и това беше ясен знак, че скоро ще кацнат до някой труп, който да изкълват лакомо. Въпросът е дали е на животно или не - ако не е животински, оставаше само едно възможно решение.

         Без да излишно пришпорва коня си мъжът леко го стисна с крака и бързината му се увеличи. След десетина минути различи сред ниската трева на силуета на две големи товарни коли, но без теглещите ги животни. Птиците вече бяха станали пет и кръжаха съвсем ниско, като черни гробари, бързащи да свършат своята работа. Преди да стигне до колите една от тях се спусна и изпляска с криле на земята. Появата на човека на кон обаче я накара отново да литне с грозен крясък преди да е опитала от онова, което се разкри пред него.

         Няколко тела лежаха между стръковете. Ездача скочи от коня и без да изпуска пушката от ръце се надвеси над тях. Бяха двама мъже и две жени. Мъртви, без никакво съмнение. По телата им личаха прострелвания отблизо, сякаш са били екзекутирани. Той огледа наоколо. От каруците бяха извадени и разхвърляни всевъзможни вещи, като определено по-ценните са били задигнати.

         Имаше ясна следа накъде са се оттеглили убийците - множество отпечатъци от подкови бяха тъпкали около мястото на убийството, а след това поели на запад. Ездача прецени, че разбойническа банда е нападнала мирни пътници и ги е ограбила и убила. Съдба, която често застигаше идващите заселници из тези все още пусти райони. Те обикновено биваха хора свикнали с порядките на друг свят, където подобни престъпления не са толкова чести, затова съвсем неподозиращи за опасностите, се отправяха на пътешествие из пущинаците. Хората идваха за да бъдат фермери, а не стрелци, но мнозина никога не стигаха да своето парче земя, което да обработват цял живот с потта си - същата суха почва се напояваше отрано с кръвта им.

         Тих звук накара мъжът да приклекне светкавично и да насочи оръжието по посока на шума. Очите му ровеха из прерията, пръстът бе залепен на спусъка.

         Шумът се повтори и този път различи, че е човешки стон. Видя и раздвижване на върховете на тревите на около петдесетина крачки. С готовност да стреля тръгна натам.

         Ранена жена с мъка се обърна по гръб и повдигна окървавените си пръсти за помощ. След това ръката падна безсилна и като отсечена, а жената изгуби съзнание. Ездача приклекна бързо и улови окървавената ръка - откри все още мъждукащ пулс. Подсвирна и конят му дойде веднага. Откачи един от меховете с вода и намокри лицето на ранената. Дръпна коня така, че тялото му да направи широка сянка над тях и прегледа набързо жената. Видя две широки петна кръв. Едното на рамото ѝ, другото ниско в ханша. Ездача разкъса дрехите и откри кървящите ръбове на раните, които не прие като смъртоносни, тъй като и двата куршума не бяха останали в тялото. Но простреляната вече бе изгубила много кръв, което ставаше опасно за живота ѝ.

         От вида на раните прецени, че е стреляно от много близо, щом куршумите са имали силата да пронижат мускулите толкова силно, че да излязат през тях. Значи, че бе прав за преценката си, че са ги разстреляли хладнокръвно, вероятно за да няма живи свидетели за грабежа.

         Той стисна едрата си челюст. Беше свикнал със суровия живот в тези земи, но подобна подлост го раздразни и предизвика гнева му спрямо извършителите. Решението му дойде мигновено – ще ги намери и накаже!

         Отиде до едната от колите и накъса някакви дрехи на ивици за превръзки. След това извади от пътната си чанта кутия с мехлем, който сам често бе използвал и напои къс от дреха с вода и започна да чисти кръвта по нежната кожа на жената. Тя простена, когато докосна раните ѝ при нанасянето на мехлема, но не дойде в съзнание.

         Когато постави превръзките я вдигна на ръце и отнесе в сянката на една от каруците. С останалите вещи наоколо натъкми подобие на постеля, върху която постави ранената. Вече беше решил да остане тук до следващия ден, за да даде възможност на непознатата да се посъвземе. Надяваше се да не се получи инфекция и това да усложни нещата. А опасността от това бандите да се върнат нямаше, защото същите вероятно щяха да избягват този район за известно време. Ловната им зона е достатъчно голяма, за да се налага да дебнат отново на същото място, но все пак щеше да ги очаква.

         Лешоядите над главата му напомниха, че има и друго за вършене.

         До залез успя да изрови четири гроба, който затрупа не само с пръст, но и с купчини камънаци, заради дивите животни. Не знаеше каква е вярата на убитите, а и тъй като самият той не вярваше в нищо, остави могилите без обичайния кръст. Може би някой ден непознатата ще дойде да ги постави, но това не бе негова работа.

         Когато взе да се стъмва запали малък огън до постелята ѝ, защото както дните бяха прегарящи от слънцето, то така нощите ставаха студени като северните зими. Използва част от дъските на едната от каруците, за да направи лек параван край тялото на ранената, който да задръжа топлината край нея.

         Жената сякаш усети стоплянето и се размърда. Едва чуто поиска вода и я получи веднага. След това отново потъна в дълбокия си сън. Ездачът приседна и измъкна парче изсушено месо, което задъвка, гледайки лицето ѝ, по което отблясъците затрептяха игриво.

         Беше млада, на не повече от двадесет и пет-шест  години. Косата ѝ бе с онзи тъмен отенък, който огъня превръщаше в нюанс на неговите пламъци. Кожата ѝ, сега побеляла заради изтеклата кръв, нямаше следи от белези или лишения. Той я бе завил с неговото одеало, което очертаваше стройната ѝ фигура. На един от пръстите забеляза по-светло колелце, там е имала пръстен, който убийците са отмъкнали. Предположи, че навярно е била съпруга на някой от убитите или сестра на другите жени.

         С падането на нощта започна да я тресе от раните на прострелванията. Ездача остана буден и налагаше мокри кърпи върху побелялото ѝ чело, като още веднъж намаза раните с мехлема си и постави нови превръзки. Утрото го завари задрямал до огъня, но с първите лъчи, плъзнали по равнината, той се събуди и със задоволство видя равномерното дишане на спящата. Раните са останали чисти и усложнена инфекция нямаше да има. Мехлемът му отново бе проявил чудодейната си сила.

         Остави лагера и тръгна на лов за някоя птица или дребен дивеч. След около половин час пушката му изгърмя и той се върна с прериен заек в ръце. Набързо го приготви и аромата на печеното събуди жената. Тя отвори очи и дълго гледа към изгрева насреща. В мислите ѝ се завъртяха последните спомени, които я накараха да простене, но не заради болката от двете рани на тялото, а от осъзнаване на случилото се с нея и близките ѝ.

- По-добре ли си? - попита ездача, като ѝ подаде чаша с вода. Помогна ѝ да се надигне.

         Тя кимна и отпи. После още малко и отново се отпусна.

         - Искаш ли да ядеш?

         Този път получи отрицателен отговор. Заекът беше готов, но засега го остави настрани. След малко щеше да я накара да хапне малко, тялото ѝ имаше нужда от възстановителни сили.

         - Благодаря... – промълви с усилие жената. После се напъна още веднъж и отрони въпроса: - Другите?

         - Мъртви са – отвърна той. Прерията нямаше добрите обноски на салоните от градовете, в нея нещата е най-добре да се наричат с истинските им имена. - Кой ги уби?

         - Не зная... Бяха много... с оръжия. Искаха конете и парите ни...  

         Жената замълча. Няколко сълзи потекоха от очите ѝ, тя извърна глава и ги затвори. В душата ѝ зееше огромна бездна от болка, която нямаше с какво да запуши. Мислеше си дали не е било най-добре да загине с другите, защото бе нечестно тя да оцелее, а те не.

         - Ще тръгнем след малко, има град някъде наблизо и трябва да те заведа при доктор – каза ездача и започна да приготвя едната от колите за път.

         Свали всичко от нея, за да може тежестта ѝ да бъде поносима за неговият кон, който впрегна да я тегли. Огледа разпиляните вързопи и отворени сандъци. Навърви няколко рокли и ги метна под покривалото. Другото определи като ненужно. След това се върна при огъня.

         - Ето, трябва да ядеш – той накъса няколко малки парченца месо и го поднесе към устните ѝ. Тя се забави секунда-две, но все пак пое храната. Мълчаливо изяде всичко предложено и изпи още една чаша вода. - Сега ще сменя превръзките ти и ще те намажа с този мехлем отново. Надявам се до довечера да стигнем до града.

         Жената кимна в съгласие и се остави в ръцете на своя спасител, който сръчно смени превръзките и отбеляза, че раните се затварят.

         Когато я отнесе в каруца, тя отново заспа. Мъжът старателно загаси огъня, качи се и погледна към редицата безимени гробове и дръпна юздите на коня.

         Със скрибуцане и поклащане потеглиха на запад по следите на убийците.

         2.

         Слънцето отново жулеше долината, но покривалото пазеше от лъчите му пътуващите.

         - Как се казваш? - попита жената, събудила се бе преди няколко минути след поредния унес.

         - Бул – каза той без да се обръща. Сети се, че тя няма как да е чувала за него и затова не каза цялото си име, което доста хора знаеха.

         - Аз съм Джесика - представи се и тя, после отново потъна в мълчание.

         Целият ден бе преминал почти в подобно мълчание. Бул оглеждаше внимателно пътя им и пушката неизменно бе до него. Освен да пита за състоянието и нуждите на ранената, той не каза нищо друго. Накара я да яде още веднъж, бе намерил някакво шише с вино сред останалото от ограбеното, и ѝ даде да пие. Цветът се бе позавърнал по лицето ѝ, макар това да не значеше все още нищо.

         Джесика гледаше през задната част на покривалото оставащата зад тях прерия. Проклинаше я и плачеше тихичко. Бяха две млади семейства, тя беше сестра на една от жените и брадовчедка на другата. Заедно с мъжете им бяха поели с усмивка към своето бъдеще и сега можеше единствено да си спомня за тях, а дори нямаше да знае къде са погребани от спасителя ѝ. Искаше ѝ се да е благодарна на този непознат, но все още мислите ѝ бяха прекалено изтощени, за да се благодарят за спасеният ѝ живот.

         Бул също размишляваше. Ако срещне убийците, дали да ги остави в ръцете на закона, който в равнината практически е една безсилна институция, или да ги накаже самият той? Защото наказание за извършеното трябва да има и то най-вероятно ще дойде от неговите ръце. Може и да няма право да го прави, но никой не бе дал правото и на онези да убиват невинните пътници. А и съдбата бе срещнала пътя му с този на ранената жена, така че щом така е преценила, той щеше да вземе нещата в свои ръце. Това поне можеше да прави най-добре - да търси и намира... и наказва.

         Късния следобед ги доведе до очаквания от него град Канон сити. Бул бе идвал и преди, но преди доста години. Оказа се, че градчето се е разраснало - имаше някаква мина в близките планини, която бе събрала много нови хора, заети с добива от рудниците ѝ. Това бе добре дошло за него, защото искаше да се смесят с тълпата и да не се разчува за оцелялата от нападението. Ако бандитите бяха наоколо, а предполагаше, че са, то те биха я простреляли отново, за да не ги разпознае и разкаже за злодеянието им, макар че едва ли ще бъде само то приписано към техния черен списък.

         Влязоха в града, но без да минават по главната му улица, която го разполовяваше на две. Пансионът, който избра, бе в една от крайните задни улички. Когато видя обявата „Стаи“ да се поклаща от топлия вятър, Бул спря колата пред него.  

         - Изчакай тук – каза на Джесика, а след като се огледа я предупреди: - Не се показвай.

         Тя даде знак, че е разбрала и Бул изтропа по дъсчения под на къщата. Влезе и бе посрещнат от възрастен мъж с телени очила, който с един поглед разбра, че пред него стои истински стрелец. Не бе свикнал такива да посещават пансиона му, прекалено скромен и тих за този вид хора, които обичайни избираха модерните хотели на главната улица. Обикновено там отсядаха тази порода синове на прерията, обичащи стрелбата по хора. Хотелите имаха своите салони, в които се разливаха щедро напитки, играеше се на карти и жените бяха в изобилие.

         - Какво ще обичате, господине? - миролюбиво рече стопанина.

         - Задна стая има ли? – с глас, стържещ като пясък, каза Бул.

         - Ами... - опита се да измисли някакво оправдание, с което да се измъкне от неочаквания посетител стопанина.

         - Взимам я – прекъсна го стрелеца и заби очи като ками във воднистия поглед зад очилата. Той бръкна под палтото си и извади кожена кесия, с два пръста щипна нещо в нея и поднесе едно приятно парче злато към притеснения съдържател. То оказа магично въздействие върху мислите му. Бул знаеше да чете в душите на хората, затова и нямаше как да сгреши в преценката си за този мъж.

         - Да, разбира се, уважаеми господине, ето, стаята е съвсем тиха – забърбори човечеца, стискайки в шепа съкровището, което щедро му дадоха. На мига забрави всички опасения - златото бе достатъчно стрелеца да наеме целият пансион за една седмица, а не само една стая.

         Извади голям ключ и го подаде на клиента.

         - Иди там и ме чакай, ще докарам коня си. Нали има вход отзад?

         - Разбира се, господине – услужливо се съгласи съдържателя, поглеждайки през предния прозорец към покритата каруца. - Точно там е и коневръза.

         Бул излезе и я подкара. След няколко минути беше вече зад голямата къща. Уверен, че е подкупил цялото внимание на очакащия го на вратата, той отново пое на ръце ранената жена и я внесе в поисканата стая. Сложи я на леглото и затвори вратата за любопините погледи.

         - Слушай – дръпна съдържателя, като уж случайно разтърси кожената си кесия, - искам да докараш някой свестен доктор, но без да се разчува.

         Мекото удряне на едрите късчета от скъпият метал, накараха собственика на тихия пансион да примлясне от вълнение.

         - Доктор Уилсън е мой добър приятел, много почтен човек. Веднага ще го доведа, господине. Жена ли ви е? - осмели се да попита, повече от любезност.

         - Да – отсече Бул. - Хайде, води го и без много приказки. Ясно, нали?!

         Съдържателя изчезна, а ездача отиде да разпрегне коня, като преди това заряза каруцата в някакъв изоставен двор. Сваляйки покривалото ѝ я остави го като подарък на който я намери и се върна в стаята.

         Джесика беше будна.

         - Доктора ще дойде след малко – каза той.

         - Да, чух – прошепна тя. После с болка го попита: - Защо му каза, че съм ти жена?

         Бул я погледна в очите.

         - Защото така е по-добре за всички, най-вече за теб. Онези може да са тук, а ако се разчуе, че си жива...

         Той млъкна. Вълна на гняв се надигна отново в него и поиска да тръгне за главите на убийците на пътниците веднага, но можеше да изчака още малко.

         - Нека първо да те види доктора, след това всичко друго.

         Чу шум на приближаващи стъпки към стаята, Бул извади един от револверите си и отвори вратата. Бяха съдържателя и сериозен човек на неговите години, носещ голяма медицинска чанта. Бул благодари на съдържателя и му кимна да изчезва. После подаде на доктора подбно на предното късче злато. Видя, че в очите му не пламнаха искрите на треската по жълтия метал, дори не го взе и прецени, че е честен човек. Разказа му набързо каквото знаеше и описа раните на оцелялата.

         - Трябва да са Роевите хора. Те ги вършат тези работи – съобщи доктор Уилсън. - Държат целия град в страх, а Рой Сендър е онзи, който прикрива делата им. Въпреки че работят при него като пастири, те правят и подобни набези в прерията, а той си затваря очите, и тъй като държи властта в града, няма кой да ги осъди.

         - Кой е Рой Сендър?

         - Най-богатия ни съгражданин. Дойде преди около пет-шест години. Собственик на мината, на два хотела, на голяма ферма и кой знае още на какво. Шерифът си е направо на заплата към него, кмета също той си го избра. Затова и добре сте сторили като сте дошли без много шум. Нека сега да видя ранената – предложи доктора. Бул му кимна да влиза и остана да чака отвън.

         След около половин час изпрати почтения доктор, който даде наставления и обеща да дойде на следващия ден рано за преглед. Според думите му Джесика е имала късмет и няма да има опасност за живота ѝ. Раните зарастваха, нямаше инфектиране и се поинтересува за състава на мехлема, с който Бул я беше намазал.

         - Не зная, стара билкарска рецепта, просто ми попадна отнякъде – пресече любопитството му.

         - Каквато и да е, свършила е чудесна работа.

         - Ползвам го винаги при нараняване. До утре, докторе.

         Бул влезе в стаята. Остави до леглото вързопа с дрехите, които бе заделил от разграбеното в прерията. Джесика ги погледна и очите ѝ се насълзиха.

         - Не са моите – обясни тя. Гласът ѝ бе поукрепнал, но все така звучеше тихо. - На сестра ми са и на нашата брадовчедка.

         Бул не каза нищо. Не мислеше да я утешава. Знаеше, че никой не би могъл, затова и не опитваше. Ако можеше с времето тя щеше да забрави този кошмар, отнел ѝ невинността.

         - Бяха две млади семейства. Имаме закупена земя край Котън валей и те отиваха там, за да се заселят, а аз реших да тръгна с тях, защото търсеха учителка за местното училище – разказа тя тихо историята си, без да гледа към спасителя си. - Сестра ми Линда, нейният Хари, брадовчедка ми Иси и нейният Самюел...

         Джесика изреди имената им и зарида неудържимо. Бул приближи, докосна я с ръка, поиска да каже нещо, но се отказа. Обърна се и хвана дръжката на вратата. Секунда преди да излезе го спря въпроса:

         - Защо ме спаси? Защо правиш всичко това за мен?

         Той се извърна, върна се до леглото, придърпа един стол и седна, като отметна полите на старото си палто. Беше мръсен, пътувал с дни в прерията, но очите му имаха онова излъчване на човек, видял и преживял много, заради което в тях рядко можеше да се види искрата на веселие или усмивка на лицето.

         - Защото преди седем години и аз бях жертва на подобно нападение. Но мен никой не ме спаси и само по някакво чудо успях да оживея. Не вярвам, че подобно чудо би помогнало и на теб, Джесика. Съдбата те постави в моите ръце, затова ще съм до теб, докато оздравееш - казал това той взе пушката си и тръгна да излиза. – Ще изпратя жената на съдържателя да ти помогне да се преоблечеш и ще бъда в другата стая.

         3.

         Вечерта Бул направи обиколка из Канон сити. Главната улица бе осеяна с всевъзможни магазини. Хотелите бяха поне десетина, имаше и няколко пансиона като този, в който бе отседнал. Значи града се радваше на постоянен поток от идващи и отиващи си хора. За това и видът му не предизвика особен интерес, като него имаше десетки скитащи се из пътищата, така че немалко прашни палта се развяваха на улицата под светлините на фенерите.

         Видя фирмата на хотел, който чу че е на този Сендър и реши да влезе и да поогледа. Мразеше подобни вертепи, но ако искаше да разбере нещо за убийците на фамилията на Джесика, то нямаше как – трябваше да изтърпи шума, който от салона му плискаше чак на улицата.

         Вътре страстите вече се бяха разгорещили. Димът се смесваше с олелията на мъчещия да надсвири виковете на тълпата оркестър. В единия ъгъл бяха поставени няколко маси за игра на карти и край тях имаше доста любопини. Бул се отправи натам, като се облегна на края на дългия бар. Даде знак да му сипят нещо и наостри уши и очи. Познаваше тази паплач добре, затова знаеше как да разпознае силните в нея.

         Откри ги почти веднага, бяха четирима играчи, открояващи се с новите си дрехи и купищата пари на масата, които не се притесняваха, че могат да им бъдат откраднати. Дръжаха се господарски, а и никой от пияниците в бара не смееше да доближи до тях. Личеше, че здравеняка с крив белег на лицето е водача им. Край тях имаше няколо момичета, кикотещи се глупаво на почти всяка дума, но очите им неизменно следяха разменяните банкноти между мъжете. Кокошите им мозъци мислеха само как да се докопат до някое зърно от купчината и да нахранят гладната си алчност за пари.

         Бул незабележимо изсипа чашата си на дъсчения под и тракна демонстративно за още. Бармана бе изпотен човечец, който разливаше възможно най-бързо поръчките. Работата му беше наистина много, за разнасянето му помагаха две или три момичета, носещи се с таблите си сред морето от беснеещи тела. Името на собственика на хотела го пазеше от по-груби посегателства, но тълпата все пак доста го навикваше.

         Бул отблъсна някакъв пиянка, който поиска да бъде почерпен. В този момент летящите врати към салона се отвориха и двама стрелци с каменни лица ги задържаха. Други двама разчистиха пътя на елегантно облечен мъж, който всички поздравяваха с робско подчинение.

         Несъмнено беше Рой Сендър.

         Картоиграчите, които бяха от неговите хора, побързаха да скрият фукливата част от парите си и оставиха само шепа монети и две-три дребни банкноти. Станаха на крака за да изчакат своят господар. Той им кимна пренебрежително и седна на съседната маса, заобиколен от стрелците си. Явно играещите бяха втори ешалон наемници, а тези с дългите тъмни палта сериозните в организацията на Сендър, истинските пръсти на спусъка на неговото оръжие.

         Бул ги огледа, един или двама му се сториха бегло познати, за всеки случай се извърна леко към бара, така че лицето му да остане скрито от погледите им. Не можа да си спомни къде ги е виждал, но може би са се засичали на някое състезание по стрелба или ги е виждал в обявите за издирвани. Най-вероятно да е било на надпреварите, там  идваха стрелци от целият запад, за да покажат уменията си. С тях не вярваше да има проблеми, защото те не бяха тези, които са окрали и убили заселниците. Но другите, които скриха богатството си, навярно отнето от фамилията на Джесика, тях трябваше да проучи. И едва ли ще са само тези четиримата. Тя беше споменала, че са били много. Обикновено бандитите се събираха по десетина-петнадесет, за да ограбят неколцина мирни пътника. Също като лешояди, нахвърлящи се към беззащитна жертва.

         А този Рой Сендър владееше града, това вече бе ясно за Бул. Не само този хотел, а почти всичката търговия на улицата. Навярно повечето от присъстващите работят за него - в мината или в някое от стопанствата му.

         Бул не искаше да се занимава с него. Лош господар или не, това не е негова работа. Планът му бе да накаже убийците, да възвърне част от парите на Джесика и да си продължи по пътя. Това криеше рискове, защото няма господар, който да остави на непознат ловец да избие кучетата му безнаказано, но Бул не мислеше дори и да чака Сендър да търси отговорност за делата му. Свършваше си работата и заминаваше - Канон сити повече нямаше с какво да го заинтересува.

         Хвърли две монети на бара и се измъкна навън. Чистия въздух го посрещна като спасение за запушените му дробове от дима. Преди да се прибере в стаята си, се ослуша пред вратата на ранената. Навярно спи, помисли си той, надявайки се Джесика да се възстановява успешно. Свали палтото, шапката, но не и оръжието. Златото би трябвало да купи мълчанието на съдържателя и доктор Уилсън, който все пак прие късчето скъп  метал, но лично Бул не вярваше на никой, докато не се увереше, че може да му се вярва. Затова остана в готовност за неприятна изненада с пушка в ръце и револвери на кръста.

         Така легна и се опита да поспи, като сетивата му бяха готови да реагират при най-малката опасност.

         4.

         Утринта дойде тиха и спокойна. Пансиона наистина бе за хора, търсещи спокойствие. Тук отсядаха предимно по-възрастни преминаващи пътници или гостуващи по някаква работа на града. Бул поръча да отнесат закуска на болната си жена, след това отиде да се погрижи за коня си. Остана в дворчето и зачака идването на доктора. Мислеше как да постъпи с бандата на белязания.

         Прегледа мина бързо и д-р Уилсън излезе с усмивка.

         - Всичко е наред, учудващо добре се възстановява. Няма какво друго, освен да почива и да продължите да налагате този ваш вълшебен крем.

         Бул кимна с разбиране и привика доктора да седне до него. Описа му четиримата картоиграчи от миналата нощ и Уилсън потвърди, че са от хората на Сендър, но подчерта, че са сбирщина от възможно най-лошата пасмина, която тормози града от негово име. За другата група каза, че не е чувал да се замесват в обири или грабежи, но бяха добри стрелци, убили достатъчно мъже в престрелки, така говореха всички.

         - Добре, докторе, това е всичко. Очаквам тази вечер също да наминеш – подхърли той на изпращане.

         Време беше да действа. Отиде при Джесика. Тя лежеше видимо посъвзела се от загубата на кръв. От кръв да, но не и от спомена за пролятата такава.

         - Как си?

         - По-добре.

         Бул седна на края на леглото. Тя го гледаше с много по-жив поглед от предните дни. Вече се беше нахранила и с помощта на жената на съдържателя се бе измила и преоблякла. Значи желанието за живот е надделяло над тъгата.

         - Искам да те попитам някои неща, които трябва да си спомниш – започна той. Описа ѝ характерните белези в дрехите и лицата на набелязаните картоиграчи. Джесика затвори очи и се върна в онзи кошмарен миг на нападението. Потвърди, че са те. Особено онзи с белега, който добре бе запомнила, защото точно той я беше прострелял.

         - Добре – каза Бул, - значи са те. Имахте ли пари с вас?

         - Имахме достатъчно спестявания. А и доста скъпи вещи носехме с нас. Те взеха всичко.

         - Слушай тогава – започна да излага плана си той, - в този град няма смисъл да се оплакваш на властта. Държи я онзи, който е и шеф на нападателите. Със сигурност и той получава по някой дял от грабежите, така че само ще си усложнение за него.

         Джесика не отговори веднага, но очите ѝ се насълзиха отново.

         - Значи те ще бъдат просто така заровени? – промълви съкрушена.

         Бул поклати глава, знаеше, че тя няма да разбере законите по тези места. Случаи като нейния имаше ежедневно и нямаше как да ѝ каже, че всички те потъваха с прахта в  мълчанието на прерията.

         - Ще ти върна парите, след това ще те отведа където поискаш. Нищо друго не може да се направи – каза твърдо той, давайки да се разбере, че това е единственото, което може да стори за нея. – Джесика, това е прерията, не е същото както на изток. Тук хората и правилата са други. Закона е различен за всеки един.

         Джесика със здравата си ръка избърса влагата от погледа си и повтори въпроса от вчера:

         - Защо го правиш?

         - Защото аз те намерих на пътя си – отвърна Бул и стана. - Почивай си, може би скоро ще трябва да тръгваме. Няма да е разумно да оставаме тук, ако се спречкам с онези.

         Тя не отвърна, а просто затвори очи, като страните ѝ блестяха от сълзите. Бул я изгледа, като че искаше да запамети образа на лицето ѝ, за в случай, че е последната чиста душа, която е видял.

                5.

         През деня Канон сити се превръщаше в делови работнически град. Хората идваха и си отиваха от него, други се мотаеха по прашните му улици, а магазините гостоприемно бяха отворили врати за върволицата от фермери и търговски закупчици. Бул се намъкна в някаква бръснарница, където възрастен човек вежливо го поздрави и се проготви за работа. Освен тях двамата в помещението нямаше никой друг. Докато чакаше да го избръснат, Бул попита уж случайно дали е виждал някой от хората на Сендър.

         - Те не идват при мен, господине – рече бръснаря. - Обикновено през деня са на коневръза при пивницата в края на улицата по-нагоре. Там има и друга бръснарница, на която господата ползват услугите.

         Бул изръмжа нещо в отговор и остави човека да работи.

         Когато бе готов плати и тръгна по указаната му посока. Вървеше под навесите на магазините и постройките. Канон сити беше оживен и търговията вървеше добре. Имаше и доста ферми в района, на които голямото езеро малко по-нататък от града щедро предлагаше водите си. Затова и идваха много хора да се възползват да изкарат прехраната си с честен труд. А и мината на Сендър, Бул вече беше чул достатъчно за нея, работеше с пълна пара.

         Тази сутрин съдържателя на пансиона бе споменал, че отскоро имаха железопътна линия, която за момента беше само до града и обслужваше предимно рудниците, но се очакваше да се разтегли още по-нагоре. В такива условия неизменно се появяваха и лешоядите, които кълвяха наготово от труда на хората и с оръжие в ръце и нервни пръсти на спусъците те взимаха своя пай, живеейки на гърба на другите. И всичко това ставаше с благословията на най-силния човек в района – Рой Сендър.

         Бул не обичаше подобен тип мъже. Нечестни, използващи страха в обикновените жители, вманиачени да увеличават богатството си с робството им. Но знаеше добре и това, че няма човек, който да може да се справи с всичката неправда по света, колкото и да го желае. Въпреки че той бе решил да направи точно това, за да настигне поне някакво възмездие онази глутница от убийци.

         Пивницата бе окупирана от цяла дузина лентяи. Бул отдалече видя белязания  главатар, който високо обсъждаше качествата на някакъв червеникав кон. Той застана в сянката между две сгради и зачака. Спуснал ниско шапката си над очите, даваше вид на дремещ в безделие човек, но следеше всичко ставащо пред него. Умееше да чака и щеше да дочака момента да действа.

         Той настъпи само след петнадесетина минути, когато един от бандата тръгна нанякъде. Бул веднага го последва, като заобиколи другарите му, смесвайки се с другите хора. Мъжът вървеше наперено и се радваше на страхопочитанието, с което тълпата го избягваше.

         Слънцето напичаше наближавайки пладне. Набелязания се мушна в една съборетина, която навярно използваше за жилище. Бул бързо влезе след него. Онзи точно отключваше стаята си. Безшумен като невестулка стрелеца се приближи и с един удар го приспа. Вмъкна тялото в стаята и побърза да го завърже. Напъха собствената му кърпа в устата и се огледа. Дъсчения под бе постлан с протъркан килим, който беше точно онова, което Бул искаше. Нави спящия на руло и овърза краищата. Надяваше да не се задуши преди да го е развил. Конят му бе отвън, недалеч от мястото, така че Бул побърза да го доведе, като се увери, че не идва някой друг от приятелите на заловения.

         Само след пет минути яздеше към прерията. Когато Канон сити остана далеч зад тях, в едно усамотено място Бул развърза товара си. Мъжът се беше събудил и гледаше с уплашени очи към скрития от кърпата си похитител.

         Измуча нещо, но думите останаха неясни. Бул го освободи от натиканата между зъбите му кърпа и онзи започна да го кълне и псува. Един добре премерен ритник му затвори устата. Извади голям нож изпод палтото си и блесна с него в очите на възрания.

         - Слушай – изръмжа той застрашително и бодна с ножа пленения, - ще те попитам само веднъж нещо и искам да ми отговориш. Ако ме излъжеш, ще те изкормя и ще те оставя да пукнеш тук.

         Онзи разбра, че заплахата е истинска, след като усети ръгването и побърза да кимне.

         - Преди няколко дни, ти и приятелчетата ти ли обрахте две коли със заселници?

         Мъжът завъртя очи в търсене на отговора, а Бул небрежно натисна под брадичката му с върха на ножа си.

         - Лудия Били ни накара – измънка пленника.

         - Кой е той, онзи с белега ли?

         - Същия... Аз не исках, но нали съм с тях – забърбори той. - Били уби всички, даже един цент на ни даде, раздели парите между него и тримата му най-близки. Ние просто сме длъжни да ги следваме във всичко...

         - Колко убихте от тях?

         - Бяха от едно семейство, казаха, че отивали да живееят на стотина мили от тук. Закупили си земя и...

         Бул чу достатъчно. Наказанието му започваше от този нещастник, който със сигурност го излъга за незначителното си участие в убийствата. В джобовете му откри повече пари, отколкото е нормално да се носят от обикновен пастир, работещ при богат земевладелец. Значи е участвал по равно в делбата заедно с другите.

         Без да мисли повече за него скочи на седлото и пое обратно към града. Сега трябваше да спипа бандата на едно място и да вземе останалата сума, която да върне на Джесика.

         Когато стигна вече беше следобед. Канон сити бавно отпускаше ритъма си, за да може отново да задумка отново със залеза. Бул се отби в пансиона и почука на вратата на Джесика. Отчетливо чу, че може да влиза.

         - Доктора беше тук преди малко – каза Джесика. Вече седеше, макар и неудобно заради превързаната си ръка и стегнат кръст.

         Той я огледа. Беше силна жена, много по-силна отколкото изглеждаше. Косите ѝ бяха прибрани, което откриваше красивите ѝ черти. Тя го гледаше с очакване, разбрала че има някакво решение.

         - Джесика – започна Бул, - убийците са тук. Ето и част от парите ви, но ще опитам да ги събера всичките. Те са силна банда, но...

         - Остави това – прекъсна го тя. - Каквото и да направим, то няма да върне загубеното. Нека просто забравим, аз няма да мога да се боря с тях, затова реших да се върна у дома при родителите си.

         Бул мълча дълго. Гледаха се в очите. Нейните със златисти отблясъци от светлината, меко влизаща през прозореца, а неговите като две тъмни петна, скрити от сенките в дъното на стаята.

         - Започнах вече. Ще взема каквото мога, а след това ще те заведа където искаш. Утре или още тази нощ.

         - Значи и ти си като тях – стреляш и убиваш.

         Той подмина думите ѝ, само добави:

         - Ще приготвя коня си, вече спазарих една лека пътна кола. - Преди да излезе се обърна и каза: - Близките ти не трябва да остават неотмъстени. Не и в този свят.

         След което остави сама ранената.

         Отиде в своята стая, почисти пушката, след това двата револвера и ги зареди. Напълни меховете с вода от външната чешма, вече бе купил малко храна. Докараната каручка в двора на малката конюшня на пансиона бе готова да потегли веднага, щом приключи с отмъщението.

         6.

         Слънцето за последно надникна в този ден към Канон сити и след това се скри окончателно. Фенерите по улиците грейнаха. Бул дебнеше в една пресечка пред хотела на Сендър. Нямаше смисъл да влиза, щеше да изчака бандитите да си тръгнат и тогава да действа. Не се плашеше от неизвестността на сблъсъка, същата вече неведнъж го бе изпитвала и досега успяваше да се измъква жив.

         Нощта пълзеше бавно. Сновенето по улицата постепенно замря и само от вътрешността на салона все още долитаха викове и музика. Тази нощ Рой Сендър не се появи, което бе добър знак за чакащия. Големият часовник на площада отчете час и половина преди полунощ и малко след това посочения като Лудия Били се появи с олюляване на входа. Беше с повечето от неговите хора. Тръгнаха пеш, навярно живееха всички в онази къща. Бул ги проследи и пресрещна пред нея и застана на пътя им пред входа.

         - Ей – ревна някой, - изчезвай от там, глупако!

         Бяха шестима и достатъчно пияни, което бързо подлюти яростта им. Стори им се забавно това, че някой се осмелява да ги спира и неколцина се захилиха противно, предвкусвайки как ще го накажат.

         - Искам парите, които онзи ден задигнахте в прерията – тихо, но ясно каза Бул, гледайки право в белязания им главатар Били. - Тогава може би ще живеете.

         Един от бандитите се опита да посегне към оръжието си, но блеснало за миг острие се заби в ръката му, преди дори да хване дръжката.

         Това накара тишината на нощта да се сгъсти.

         Лудия Били се изтъпани пред другите и се опита да разпознае мъжа насреща.

         - Кой си ти? Знаеш ли с кой си имаш работа?! - заплашително изръмжа той и плю в краката му.

         - Знам – все така тих дойде и отговора. - Лешоядите на прерията.

         Другите заобградиха смелчагата, ръцете започна да ги сърбят да посегнат към револверите си, но бързата реакция на непознатия им направи впечетление. Той се озова в полукръга от настръхналите бандити, застанал точно под светлото петно от един уличен фенер. Лицето му бе замръзнало в безизразно изражение, но очите му следяха движенията на бандата.

         - Казвам се Кървавия бик – каза с леден глас и така спечели поне чифт дула на своя страна, защото знаеше ефекта от произнасянето на името си. - И твърдя, че преди няколко дни сте нападнали, ограбили и убили невинни хора на пътя.

         Прерията, колкото и да бе голяма, се оказваше тясна за легендите, разнасяни от вятъра за някои от нейните герои. Особено в точно такива градчета, по улиците на които често се стреляше, имената на добрите стрелци бяха изковани с куршумни надписи по табелите им. А това на чакащия решението на убийците бе станало едно от най-прочутите за последните години.

         - Парите – повтори кратко той, видял как страх плъзва по лицата им. Алкохолът бързо се изпари и двама несъзнателно бръкнаха в джововете си, изваждайки смачкани топки банкноти. Бяха млади, затова и по-изплашени от другите. Онзи с ножа в ръката се оглеждаше, търсейки накъде да избяга.

         - Не ме интересува дали си наистина Кървавия бик или не – грубо започна Лудия Бил, давайки вид, че е ядосан от несправедливо обвинение, - но си сам, а ние шест, така че изчезвай с глупавите си обвинения. Ние нямаме нищо общо с каквото и да е напа...

         С последните си думи обаче той понечи да извади револвера си, но Бул очакваше това и го простреля. След това без да се бави свали и още неколцина, а двамата младоци панически хвърлиха парите и хукнаха в нощта. Остави ги да избягат.

         Трима на земята бяха мъртви, един тежко ранен. Бул ги претърси и взе парите им. Не намери бижута, но прецени, че навярно са ги продали вече. После изрита оръжието на ранения и тръгна към пансиона. Дори и да бе взел повече от откраднатата сума, това щеше да е компенсация заради убитите близки на Джесика.

         Кървавия бик беше прочут из прерията като ловец на глави и може би най-бързия стрелец в нея, но от година беше изчезнал от лицето на белия свят, макар името му все още да стряскаше онзи, който го чуе. Спечелил бе славата си с кръвта на десетки опитали се да го убият и сами паднали от куршумите му, които рядко пропускаха целта. Той не обичаше да използва огнената сила на оръжията, но когато се налагаше не се бавеше с празни приказки, а и простреляните винаги бяха извършили нещо, заради което властите определяха с цената на задържането им. Бул търсеше онези, които закона обикновено не можеше да залови заради този все още полудив начин на живот в прерията, който определяше и съдбата на живеещите в градове като Канон сити. Също така се случваше понякога да издирва някой при частна поръчка, но и такива биваха крадци, измамници или останали скрити от закона по-тежки престъпления, като това с нападението на близките на Джесика.

         Бул работеше сам, нямаше на кой да се довери в този опасен свят. Преди известно време реши, че е време да спре играта си със смъртта, защото гонитбата на престъпници беше точно това. Бе разбрал, че няма да може да спечели. Нито хората биха станали по-добри, нито разбойниците между тях щяха да свършат. Затова предпочете да се скита безименен из прерията в обмисляне на бъдещето си. И така минаха вече толкова месеци.

         В стаята на Джесика светеше. Той почука леко и отвори. Тя беше будна и го чакаше. Беше напълно облечена, полулегнала в мекото легло.

         - Чух изстрели – каза тя и огледа набързо спасителя си.

         - Тръгваме сега – прошепна той. - Тихо, не вдигай шум. Всичко е готово за път.

         Помогна ѝ да се изправи, после я поведе към конюшнята. Помогна ѝ да се качи и се ослуша. Преди малко бе впрегнал коня си и сега просто посочи на спътничката си къде да легне и да мълчи.

         Без да бърза той поведе за юздата животното, като дясната му ръка лежеше на револвера. Очакваше възможна засада, макар избягалите едва ли щяха да реагират толкова бързо, че да съберат подкрепления. Познаваше подобен тип младоци, повече им отиваше да се поперчат сред по-старшите от бандата, а при усложняване на ситуацията се сковаваха от паника.

         Луната осветяваше пътя им докато напускаха Канон сити. Бе полунощ, когато Бул се метна на мястото зад коня и го подкара в по-бърз ход - не искаше повече разправии с местните. Каквото можеше в името на справедливостта бе сторено

         Прерията ги погълна, обгръщайки ги с тъмният си плащ.

7.

         Джесика поиска да седне до него. Слънцето се издигаше над далечните хълмове на скалистите планини и съвсем скоро щеше да започне да бъде непоносимо жарко. Бул остави коня сам да върви и се обърна, за да ѝ помогне. Тя с известно усилие успя да се настани на седалката, която беше постелена с някаква дреха. Преди малко ѝ бе дал всички събрани пари, въпреки повтореното твърдение, че не са ѝ нужни. Когато той настоя намери, че са малко повече отколкото са носели, но Бул просто ѝ каза да ги задържи всичките.

         - Къде отиваме?

         - Все още никъде. Не ми каза къде точно искаш да те отведа. Обратно към родните места ли?

         Тя се загледа в еднообразния пейзаж. Къде да отиде сега, си мислеше ранената. Ако се върне трябва да започва всичко отначало, а земята, която бяха закупили с двете семейства, щеше да бъде изгубена. Опита си да си представи друга картина, която едва ли щеше да се сбъдне, но...

         - Бул, а ти от къде си? Къде живееш? - рече, когато мислите ѝ оформиха една възможност.

         - От никъде. - Погледна я и допълни: - Нямам дом.

         - А не ти ли се иска да имаш?

         - Какво искаш да кажеш?

         Джесика се изчерви, но побърза да заговори.

         - Ами ние имахме толкова много земя, а аз останах сама. Сега е моя цялата. Не искаш ли да ти дам половината?

         - Половината?!

         - Нямам с какво да ти се отблагодаря за всичко сторено – каза тя притеснено. - Може би ще искаш да имаш някъде свой си дом, нужно ли е да скиташ из прерията... цял живот?

         Бул не отвърна нищо, ако бе искал да има дом, той имаше достатъчно злато за да си купи земя за цял град. Но имаше нещо друго, което се мерна през мислите му вече на няколко пъти. Нима и тя е усетила онова, което и той - че не бе само онова чувство на състрадание, което почувства, а и друго, когато гледаше или мислеше за Джесика.

         Не, едва ли е това, каза си той - може би иска само да му се отблагодари, а имаше ли право да я обрича на още опасности, след като вече бе преживяла почти смъртоносно една такава. И можеше ли Кървавия бик да сведе рогата си и да спре да рови из прерията, за да се превърне в кротък земеделец?

         Но пък тази идея неочаквано му допадна. И без това искаше да скъса със стария си занаят. Какво по-хубаво от това, да започне някъде отначало нов живот. А и усещането за близост на спасената от него го караше да чувства едно стоплящо мислите му присъствие, което бе и странно, но и приятно.

         - Ще помисля – кратко каза и потънаха в мълчание. Щеше да заплати за предложената му земя, ако все пак реши да се засели там където и да се намираше.

         Пътят се разгъваше пред тях, слънцето изпичаше прахът му. Вятъра леко побутваше сухите стръкове и раздвижваше горещия въздух.

         Джесика заспа, а Бул продължи да размишлява над предложението ѝ. Искаше му се от доста време да спре своето препускане по света. Може би точно това е нужното му, за да го направи. А тази жена, към която вече изпитваше нещо различно от съжаление, го спря сякаш отведнъж/ Бе я наблюдавал през тези няколко дни – как се справяше с болката, с мъката. Харесваше му силата ѝ.

         - Джесика! – повика я, когато погледна назад и видя облак прах, който вдигаха приближаващи се ездачи.

         - Знаеш ли кои са? – тя се събуди и също видя идващите.

         - Предполгам – опъна юздите Бул. Колата спря, а той приготви пушката си.

         Както и очакваше ездачите идваха за тях. Бяха хората на Сендър, не лентяите и грабежлиите около него, а истински му стрелци.

         Бяха шестима. Сурови лица и нетрепкащи очи. Вече бе видял неколцина онази нощ в бара, един му се стори, че дори е срещал някога, а другите съвсем непознати.  Спряха на няколко крачки пред колата. Не бързаха, не се страхуваха. Жертвата вече бе в ръцете им. Бул разпозна кой е онзи стрелец - казваше се Айс, също един от най-добрите по тези места. Двамата се гледаха дълго, ясно бе, че останалите чакат заповедите точно на Айс, който преценяше в момента какви да са те.

         - Виждам, че ме позна – каза Айс.

         - Да.

         - Не вярвах, че някога ще се срещнем на такъв път, но времето лети и променя дните ни. Можеш да се върнеш с нас и жив.

         - А жената?

         - Ние не сме лешояди като бандата на Били и не нападаме беззащитни хора. Но работим за един и същи господар, на чийто кучета си посегнал. Жената е свободна да върви по пътя си. Сендър иска теб – обяви Айс и повтори: - Може и жив.

         - Бул... – започна Джесика, но той ѝ даде знак да мълчи. Остави пушката до нея. Подаде ѝ юздите и стисна ръката ѝ.

         - Беше хубава мечта – прошепна ѝ и слезе от колата. Плясна задницата на коня и стрелците го оставиха да мине край тях.

         След няколко мига останаха само той и шестимата стрелци. Някъде над главите им започна да кръжи лешояд, който вече предвкусваше пиршество. Колата с Джесика се изгуби от погледа му.

         - Е, какво реши? – обади се Айс. – Жив или...

         Думите бяха прекъснати от изстрелите на револвера на Бул, който се хвърли в храсталаците край пътя. Седмината мъже започнаха престрелка, в която броят им намаляваше в хаоса от прикриващи се тела, прелитащи коне и свистящи куршуми. Бул успя да свали двамина с първите си изстрели, но и получи рана от успелият да се имъкне Айс, който организира останалите да го заобградят и поставят в неудобна позиция да се защитава. Стрелците имаха защита от телата на конете си, но Бул започна да стреля в тях и така успя да свали още двама, който бяха заклещени под тях. След още минута-две отстрани и петия стрелец. Така останаха само той и Айс.

         Те излязоха на пътя и застанаха един срещу друг. Кървяха и двамата. Айс се усмихна криво.

         - Знаех си, че не ми е дошло времето да излизам срещу Кървавия Бик.

         - Но все някога щяхме да се срещнем.

         Те се гледаха право в очите, всеки очаквайки другия да трепне, за да го изпревари. Когато мигът дойде прозвучаха два изстрела, които се сляха в един. После настана тишина. Тялото на Айс се олюля и се свлече бездиханно, тъмно петно растеше на гърдите му от пронизаното му сърце. Бул се опита да се задържи на крака, но и той се отпусна на прашната земя.

         Докато потъваше в смъртния унес, следейки как лешояда в небето прави все по-стесняващи се кръгове на телата на убитите, чу приближаващ се тропот.

         8.

         Джесика внимателно проми раните и ги намаза с вече добре познатия ѝ мехлем. Слънцето докосна хребета на скалите и тъмна сянка се плъзна из долината. Тя постави още дърва в огъня, който пое дъх и увеличи силата на топлината си.

         Бул все така не мърдаше, бе изгубил доста кръв и лицето му бледнееше мъртвешки. Джесика често проверяваше дали все още диша и се молеше да оцелее. Знаеше, че раните му са много по тежки от нейните и този мехлем едва ли щеше да помогне, затова ѝ оставаха единствено молитвите към небето.

         Чувстваше се безсилна пред натисналата с ледените си пръсти гърдите на Бул смърт. Затова когато звездите набодоха безкрайността над лагеруващите насред нищото, тя заговори на умиращия. Разказа му за това колко много са звездите на небето - безбройни. Как под тях се е разгънал пътят на дните им, потънал в пустинен прах от неизвестността на бъдещето.

         - А ти си минал по него, за да ме намериш, но не и да умреш заради мен – прошепна тя, опряла устни до лицето му .

         Тя се надвеси над него, сълза се откъсна и опари една от побелелите му страни, които дори и пламъците на огъня не съживяваха с цвета си.

         - Бул – промълви, – ние можем и ще сме заедно. Не се оставяй на смъртта.

         Ярка звезда разсече небето над тях. Бул пое дъх и отвори очи. Джесика видя в тях пламъчета на живота, които се раздвижиха отново.

         - Ще сме – отрони се от устните му и той се усмихна. Студената ръка, която го натискаше се отдръпна и той задиша много по-леко.

         Беше разбрал, че пътят му го беше  отвел при нея, но не за да се разминат, а за да останат заедно.

         И още една звезда разпали с огнената си диря небето над тях.