21.12.2016 г., 21:18 ч.

Орис (Сафина) 17 

  Проза » Повести и романи
446 1 0
11 мин за четене

 

Почувствах как бавно, постепенно се събуждам и клепачите ми се вдигат. Стаята бе обляна в млечна, перлена светлина, прозореца над мен показваше сребърно-стоманен правоъгълник небе. Обърнах се по гръб и се протегнах, докато почувствах как костите ми изпукват. Опипом намерих телефона си и видях, че е едва осем и половина.

Затворих очи и със сънени, боцкащи тръпки си припомних какво се случи снощи между мен и Римън. Прегърнах завивката и спотаих в нея широката си усмивка. В мен се надигна желание да скоча от леглото, да изтичам навън, да намеря Римън и да му кажа, че...

Станах почти болезнено развълнувана. След като си измих зъбите, седнах вече облечена пред огледалото. Оправих си косата, сложих малко грим и нетърпеливо тръгнах надолу по стълбите. Някъде между третия и втория етаж усетих странно напрежение в гърдите. Намръщих се и спрях, за миг парализирана от тъпата болка, която се надигна в тях. Хванах се през корема и едва се сдържах да не простена. Чувствах се сякаш нещо се вмъкваше във вените ми, прокрадваше се в душата ми и ме изпълваше с пълно безволие.

Седнах на стъпалото и стиснах очи, като се питах дали няма да повърна или да изкрещя и точно тогава изтръпналата болка отмина. Вдъхнах внимателно глътка въздух и предпазливо се изправих. Краката ми трепереха, гърлото ми бе свито. Забързах по стълбите, обзета от копнеж да открия Римън. Само около него не се страхувах и се чувствах добре.

Къщата беше празна. Побързах да изляза навън, без да си правя труда да търся нещо за закуска. Небето висеше над Планините на Забравата лятно-стоманено, тежко, наситено с дъжд. Отсрещните върхове тънеха в мъгла, своеобразният кратер, на който стояхме снощи бе изгубил мрачно-красивата си сила и приличаше на обикновена червена поляна.

-Амара!

Завъртях се и видях Дотъм, който тъкмо прекосяваше двора. Носеше светли дънки и бяла тениска.  

-Добро утро – усмихнах се.

-Добро утро. Как си днес?

-По-добре – свих рамене – Откъде идваш?

-Разходихме се наоколо – обясни Дотъм и тютюневите му очи помръкнаха – Няма и следа от жителите. Най-вероятно спят дълбоко, изморени от снощната си „лунна игра” – цитира той и сви устни.

-Не предполагах, че си имат крал и кралица – избърборих преди да се усетя. Дотъм се обърна, като да скрие лицето си и промърмори:

-И то кои...

-Е, няма да е все така – наруших мълчанието – Едва ли всяка вечер имат сили за подобно нещо. Ще можем да виждаме сестра ми и денем.

Свеж ветрец полъхна и повдигна къдриците ми. Дотъм се обърна към мен. Примигваше усилено, а очите му изглеждаха зачервени.

-О, да. Стига да не е заета с краля – изсумтя той подигравателно – Изобщо не разбирам как ще я върнем към нормалния живот... Може би всичко е напразно...

-Не, не е! – възкликнах и пристъпих към него – Вярвам,че всеки тук може да бъде спасен, стига да няма отчаяние.

-Дано си права. Е, аз ще вляза да хапна нещо с повечко сол. Ако търсиш Римън, последно го оставих да се вдъхновява до някаква голяма скала от розов гранит. А пък Ливър се разхожда сам към върховете.

-Добре, благодаря – кимнах и го потупах по рамото – Стегни се, Дотъм. Не сме стигнали до тук да се отказваме. Нали?

-Разбира се – въздъхна момчето – Ще се видим по-късно.

И се отдалечи с изправен гръб и вдигната глава. Проследих го с поглед, изпълнен със съжаление и мъничко гняв.

Намерих Римън до скалата, за която ми бе споменал Дотъм. Стоеше прав и пушеше, облегнат на розовия камък. Самотно Елмазено дърво растеше в близост, а тревата под краката ни бе тъмнозелена като шлифован изумруд. Римън носеше черна риза с дълги ръкави, вкарана в колана на бледите дънки. От него висеше верига, която хвърляше мътни, металически отблясъци.

Очите ни се срещнаха и тогава то се надигна. Изправи се в цял ръст, изсъска като отровна змия и в този миг разбрах всичко. Тъпата, тръпнеща болка, връхлетяла ме изневиделица на стълбите е била предизвикана от раждането на едно друго, съвсем различно Аз, което отсега нататък щеше да живее в душата ми и да се бори с мен. Усетих как безсилно свеждам глава пред него, унизена от слабостта си.

-Добро утро, Римън – поздравих, когато го приближих. Почувствах смъртно желание да се притисна в него, да сложа устни върху неговите и да му кажа толкова много неща. Но другото Аз не ми позволи. То насила вирна брадичката ми нагоре и заключи влюбения поглед дълбоко зад очите ми. Стори ми се, че Римън прави движение към мен, сякаш да ме прегърне, но краката ми равнодушно понечиха да го отминат. Жълтите очи с вертикални зеници изведнъж помътняха.

-Амара? Къде отиваш? – ниският му глас звучеше като от сън, като долитащ от друга реалност.

-На разходка – отговори то вместо мен – Времето днес е супер.

-Добре – бавно отговори той. Явно беше учуден от поведението ми – А не искаш ли да се разходим заедно?

-Предпочитам да бъда сама – отново се раздвижиха устните ми, докато разумът ми безпомощно се гърчеше в шизофреничен ужас. Магьосникът изглеждаше все по-объркан. Загаси цигарата в камъка и отпусна ръце край тялото си.

-Не смяташ ли, че трябва да поговорим? – попита. Почувствах как веждите ми се вдигат нагоре и устата ми изрича:

-За какво?

Красивото му лице пребледня. Изписаните устни се отвориха за миг, затвориха се и пак се разтвориха. Вдигна мускулестата си ръка и я прокара през черната коса. Умът ми сякаш се бе разделил на две, непонятно помрачение сковаваше цялото ми същество.

-За това, което стана между нас снощи – ниският тембър достигна до мен като съблазнително ехо и в главата ми се заизреждаха сладки спомени. Но другото аз, силно, черпещо мощ от Мрачното същество, надигнало глава, ме зашлеви с всичка сила и ме изпрати безпомощна в дълбините на душата ми и се изправи в цял ръст пред Римън, решено да го унищожи.

-Защо трябва да говорим за това? Какво толкова се е случило? – изрече то. Потискащата тишина донесе ветровито ухание на цветя, блъсна косата ми назад и довя повей от парфюма на мъжа срещу мен.

-Не помниш ли какво ми каза? – струваше ли ми се или Римън звучеше все по-отчаяно? Вече не ме гледаше с нежен пламък в жълтите ириси. Изглеждаше тъжен, смутен, невярващ.

-Доколкото си спомням, снощи не сме говорили много. Ако си забравил, правихме нещо, за което не е необходимо да приказваш изобщо – студът в гласа на другото Аз бе ясно доловим. Ефектът му върху Римън беше миговен. Писателят трепна болезнено, като че нещо ледено го прободе в гърдите, лицето му се сгърчи сякаш от остра болка и той отстъпи назад.

-Какво искаш от мен? – внезапно се обади то през устните ми – Какво си очаквал? Да ти кажа, че вече сме заедно? Разбери, че да спя с теб и да те обичам са две съвсем различни неща. Това, че съм ти позволила подобно нещо, не означава, че искам да имаме връзка.  

-Позволила? – прошепна той, пребленял като платно.

-Да, позволила – тросна се то – Какво си си въобразил? Че като си лягам с теб, това показва, че означаваш  нещо за мен?

Ръцете ми се скръстиха пред гърдите и брадичката ми се вдигна още малко. Почувствах как от тялото ми лъха студ, безразличие или дори присмех. Това бяха съвсем чужди емоции, от устните ми се сипеха чужди думи, в главата ми имаше чужди мисли. Безволево се подчинявах на новороденото сбъркано Аз, любовта, нежността и красивите фрази, които исках да му кажа, се оказаха забравени.

Мъката в котешките очи на Римън беше ясно доловима. Дори алените му устни бяха пребледнели, тялото му се бе свило като под влиянието на непоносима болка. Кой знае как съм изглеждала отстрани. Може да съм била красива, грозна, може да съм изглеждала зла или гневна, но в никакъв случай не съм приличала на себе си. Чуждите ми очи хвърлиха последен презрителен поглед на страдащия мъж. С грациозна, непривична походка краката ми продължиха напред, отнесоха ме неестествено бързо до подножието на един хълм, обрасъл със сини цветя и се подкосиха, оставяйки ме да лежа и невиждащо да се взирам в перленото небе.

 

Следва продължение...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Teddy Daniel K. Всички права запазени

Или когато Краят е Начало

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??