∞

                        

     

- И как ще стигнем до там? – попитах, докато наливах кафе на Дотъм – Аз съм ужасна туристка. Изобщо не мога да се катеря по зъберите.

- Ее – ухили се момчето и прокара пръсти върху тютюневите си очи – Стига бе. Аз щях да ти кажа да нарамваш туристическата раница.

- Сериозно – смръщих се. Приятелят ми надигна чашата и я изпи до половината на един дъх.

- Разбира се, че няма да се катерим като някакви планински елени. Римън ми каза, че на едно място имало проход, който води директно от другата страна.

Седнах срещу него, когато при нас се появи и Ливър. Почти две седмици бяха изминали от идването ни в Планините на Забравата. Още не бяхме имали никакъв досег с обитателите им, но на няколко пъти забелязвахме красивите Орисани да се разхождат по планинската верига. Понякога бяха придружавани от мъже, друг път бяха сами или на групички. Ясно беше, че живеят от другата страна, точно както бе казал Дотъм. Напоследък в сънищата ми изникваше все по-често образът на Малена, последван от безумни сцени, в които я разкъсвам на парчета и я превръщам в спомен. Мразех я повече от всякога и плачех всяка вечер преди да заспя.

- Абе, приятели, къде се е запилял Римън? – Ливър напълни устата си с овесени ядки и погледна към мен – Няма го от толкова дни. Какво прави в Земята на Книгите, преместил се е там ли? Нали щяхме заедно да сме тук?

- Не знам – сведох очи. Римън липсваше от две седмици. Не го бях виждала от онази вечер, в която се опитах да говоря с него. На другата сутрин Дотъм ми съобщи, че магьосникът е отишъл в Земята по работа.

- Зает е – каза червенокосото момче – Но преди да тръгне, ми обясни как да стигнем до Малена. Можем да отидем още днес, искате ли?

Аз не исках. И исках. За Дотъм цялата ситуация се концентрираше в Малена, в любовта му към нея и копнежът, с който чакаше да я види.

- Ще отидем, нали, Амара? – пак се обърна Ливър към мен.

- Разбира се - кимнах – Изяжте си мюслито и ще тръгваме.

Мъката по Римън ме измъчваше като напрекъснат, горещ пожар, разпростираше изгарящите си езици в душата ми и изпепеляваше сърцето ми. Съзнавах, че той бяга от мен, че не иска да ме вижда и в мен нямаше и капка гняв, нямаше желание да го предизвикам или да му правя номера. Единствено черна, отровна скръб се лееше във вените ми и бавно ме разяждаше.

След закуската се качих в стаята си и се преоблякох в бяла тениска и тъмносини дънки. Избрах равни, затворени обувки, сложих малко продукт на буклите си, малко грим на лицето си и отидох при момчетата. Ливър носеше небесносиня тениска и почти бели дънки, а Дотъм беше по къси панталони в ярък, слънчев цвят и черна тениска.

- Добре ли си? – попита Ливър и се приближи до мен.

- Да – кимнах – Добре съм.

Напоследък прекарвах все повече време с него. Всеки ден се разхождахме в околностите, смеехме се заедно и си приказвахме. Понякога и Дотъм излизаше с нас, но предпочиташе да обикаля насаме с мислите за сестра ми.

- Брей, тук е много красиво! – възкликна Ливър – Погледнете!

Бяхме стигнали в подножието на планинската верига, зад която живееха те. До средата зъберите бяха покрити с гъсти Елмазени гори, проблясващи и многоцветни, безмълвни и наистина красиви. Скалите, издигащи се над тях, оформяха остри М-образни форми в лилаво-синьото небе и бяха обагрени в кафеникаво-сиви нюанси.

- Страхотно е – признах усмихната – Не мога да си представя как това хубаво място има толкова силна отрицателна енергия.

- Трябва да намерим прохода – обади се Дотъм – Според Римън щом прекосим гората и излезем на голите скали, започваме да търсим каменна скулптура на седнала на трон жена. Тя е пазителката на прохода и трябва да я умилостивим с някакъв подарък.

- Подарък ли? – тревожно попитах – Какъв подарък? Ами ако поиска живота на някого от нас, ами ако поиска кръв?

Спогледахме се. Ливър изглеждаше объркан, а в очите на Дотъм гореше притеснителния пламък на умопомрачението. Стояхме в началото на гората и се вслушвахме в тишината.

- Нее – провлачи Дотъм – Съмнявам се. Все пак те не са кръвожадни убийци, а най-обикновени секс-маниаци.

Ливър се разсмя кратко, аз също, а Дотъм продължаваше да се взира напред.

- Може това да поиска от нас – ухили се Ливър и белите му очи просветнаха – Може да ù се гледа как си правим тройка.

-Не, по дяволите! – сопнах се ядно – Хайде да вървим, не мога да стоя повече на едно място.

Елмазената гора бързо ни погълна с глъхнещата си тишина. Не се чуваше нито звук, нито дори стъпките ни по нападалите листа и дишането ни. Виждах как лъскавите листа потрепват от вятъра, виждах птички да прелитат през черните дънери, но тишината се стелеше около нас като неестествена, невидима мъгла, изсмукала всеки звук, всяка нотка шум. Чувствах, че сме чужди тук, чужди на безмълвието, чужди на енергията, излъчваща се от цялото място, чужди на живота в Планините на Забравата.

Вървях пред двете момчета и смътно дочувах разговорите им. Думите кънтяха, като че се отразяваха в стени, струваха ми се високи, странно изкривени, нереални. На няколко пъти се обърнах към тях, за да се уверя, че наистина това са моите приятели, а не променени образи, породени в съзнанието ми.

- Искаш ли сандвич, Амара?

Седяхме върху одеяло за пикник и пиехме студен чай от пластмасови чашки.

- Благодаря – взех сандвича от ръцете на Дотъм и отхапах голяма хапка. На Умбра правехме хляба и хлебните изделия от едно цвете, което растеше на сухи, песъчливи места и се гледаше изключително лесно. Просто го посяваш и чакаш красивите розово-кобалтови цветове да разцъфнат и да изпълнят въздуха с уханието на дъждовен ден. После венчелистчетата се преработват и се превръщат в лека, светлосиня пудра, от която се правят всички тестени изделия.

Откъснах се от мислите за хлебопроизводството и погледнах двамата си приятели. Ливър лежеше, положил смарагдената си къдрава глава на ръцете и рееше премрежен блед поглед към елмазените корони на дърветата.

- Според GPS-а само след километър ще излезем от гората – каза Дотъм и остави сандвича на коляното си – Ще вървим само направо и ще излезем на скалите.

- Добре – отговорих и отпих от чая – А какво ще направим, когато стигнем до статуята?

- Ще видим какво ще поиска – отвърна момчето – Ако е непосилно, ще се върнем обратно и ще обсъдим ситуацията.

- Да вървим – подкани Ливър – Ако се наложи, ще счупим статуята на тази секс-богиня.

Засмях се от немай-къде и тръгнах след момчетата.

- Ето, там е, виж! – посочи Дотъм с ръка – Бялата статуя.

- Леле, бива си я – отсъди Ливър.

Излязохме на кафеникавите гладки скали и пред нас се разкри нещо като издълбана в тях полусфера, а в средата й седеше мраморна жена в естествена големина.

- Дотъм... – прошепнах – Дотъм? Това не е ли...?

- Сестра ти – довърши той и ахна. През мен премина шок като приливна вълна. Буклите, овала на лицето, стойката и примамливите устни бяха същите като при Малена.

- Не е възможно – поклатих глава – Това е някакво съвпадение.

- Или сбъдване на съдбата – обади се Ливър и се приближи към мраморната жена – Може би сестра ти е станала кралицата на Орисаните, защото статуята прилича на нея.

- Стига ми – избърборих – Стигат ми всички глупости!

И се обърнах с гръб към мраморната кралица. Над нас слънцето се издигаше в небето и ни обливаше в платинени отблясъци.

- Очите ù се движат – чух Дотъм да шепне – Амара, погледни.

Завъртях се пряко волята си и попаднах право на белите очи на статуята. Тя бавно ги премести от мен към Ливър и оттам към Дотъм.

- Супер – измърморих – А дали говори?

- Би трябвало, нали ще иска подаръци – каза Ливър и аз почувствах как се приближава до мен така, че ръцете ни почти се докоснаха. Не се дръпнах.

- Ние, хм... искаме да минем от другата страна – обърна се към жената Дотъм. За моя огромна изненада (и ужас), статуята раздвижи каменните си устни и каза:

- Не мога да ви пусна – гласът ù звучеше като ромон на пролетен дъжд насред цветна градина. Без да се замислям, стиснах пръстите на Ливър и усетих как той ме дръпва към себе си.

- Какво искаш от нас, за ни позволиш да минем? – попита момчето.

Мраморните ù очи бавно и високомерно се плъзнаха по нас, обходиха лицата ни. Почувствах дълбока, ненаситна омраза.

- Искам изумруденокосия мъж.

Думите ù бяха толкова абсурдни, нереални, така отекнали в мъртвата тишина, толкова влудяващо спокойни, че в началото не ги разбрах. После осъзнах, че крещя.

- Няма да стане, гадна мраморна кучко! Откакто се помня, живея в сянката ти, откакто се помня, всички гледат мен и си казват „Де да можеше тя да понесе Ориста на сестра си”, откакто се помня, мама обожава само теб! Няма дори да докоснеш Ливър, защото аз казвам така! Ти никога не би дошла тук, не би се подложила на отровното влияние на тъпите Планини заради мен! Ти ще си стоиш вкъщи и ще си повтаряш „Най-после, най-после, най-после”! Но какво си мислиш, че го правя заради теб? Не ми пука за теб! Тук съм заради мама, заради Дотъм, който те обича, а ти се въргаляш с всякакви мъже, докато той мисли само за това как ще те открие! Мразя те, винаги съм те мразила! И ще продължавам да те мразя докато съм жива!

Гърдите ме боляха, а гърлото ми бе съвършено сухо. Наведох се, подпрях се на коленете си и задишах бавно и дълбоко, докато сърцето ми биеше до пръсване, а ума ми се проясняваше.

- Мисля, че изобщо не говореше на статуята – гласът на Ливър прозвуча странно нежно след крясъците ми.

- И аз съм на това мнение – почти прошепна Дотъм – Това парче мрамор няма нищо общо с гнева ù.

- Не говорете сякаш ме няма – избърборих тихо.

- Няма да ви пусна да минете, докато не получа Изумрудения мъж – красиво прозвъня гласа на статуята пред нас – Колкото и да крещите, на каквито и слабости да се поддавате, аз няма да отстъпя.

- Не – поклати глава Дотъм – Не можем да ти отстъпим приятеля си.

- Да, няма го пипнеш и с пръст! – троснах се ядно, както се бях навела.

- Глупачке – обърна се красивата скулптура директно към мен – Нима мислиш, че искам живота му?

Вдигнах лице и я погледнах. Дотъм изглеждаше не по-малко учуден от мен.

- А какво? – тихо попита той.

- Искам да остане при мен, докато вие сте в Града на Ориста. Не виждате ли, че освен очите и устните, не мога да помръдна нищо друго?

- Да остана при теб? – повтори Ливър – Защо аз?

- Красив си – нежно, със съвсем различен тон отвърна мраморната жена – Ти си най-красивият мъж, който съм срещала досега. И затова те избрах като условие за преминаване. А и чувствам, че ти имаш най-малко работа при Орисаните.

- Значи, ако Ливър остане и ти прави компания, ще ни пуснеш? – попитах аз не толкова войнствено.

- Да – обърна тя белия си взор към мен – Можете да преминете през прохода, ако сте съгласни.

- Ще остана – кимна Ливър – Спокойно, Амара, тя е неподвижна.

- Добре – казахме с Дотъм в един глас, а той добави – Няма да се бавим.

- До скоро, Ливър – казах и погледнах изчаквателно статуята. Тя се завъртя, обърна се и зад нея се разкри проход, от който лъхна ужасен студ и гъст, някак мъглив мрак.

- Успех – пожела приятелят ни и ни изпрати с усмивка.

Тунелът нямаше таван. Над нас в тесен правоъгълник се простираше ясното небе, а по стените растяха разноцветни мъхове и лишеи.

- Дотъм – започнах притеснена – Аз... искам да ти се извиня за изблика преди малко. Не беше тактично, беше направо грозно да говоря така за Малена пред теб.

- Не ти се сърдя – махна с ръка момчето – Мога да те разбера донякъде. Предполагах как се чувстваш, но не съм се замислял колко си гневна всъщност. А и, поправи ме, ако греша, но ти до известна степен обвиняваш Малена за случката с Римън.

Въздъхнах.

- Вярно е – промълвих – Чувал ли си го, откакто замина?

- Не, поговорихме сутринта преди да слезе в Земята на Книгите – отвърна Дотъм и ме потупа по рамото – Наистина не се сърдя за Малена.

- Благодаря ти – казах признателна – Мислиш ли, че той ще ми прости?

- Да – кимна Дотъм – Римън е луд по теб и именно затова е толкова наранен. Но ще ти прости. Той е зрял мъж и разбира, че всичко е било под влияние на Планините.

- Не всичко – поправих го едва чуто, безкрайно смутена – Само лошата част.

- Това имах предвид – усмихна се Дотъм и прокара пръсти през алената си коса – Когато се върне, отново пробвай да говориш него. Ще видиш, че няма дълго да издържи на липсата ти.

Само стиснах ръката му, несигурна в гласа си и изпълнена с признателност.

- Е, готов ли си? – попитах, застанала пред плътната завеса растителност, която закриваше изхода на прохода. Приятелят ми си пое дълбоко дъх и кимна.

- Ще направя всичко за нея.

- Тогава да разбулим тайната – уверено казах и посегнах да отместя пелената бисерни планински лиани, която най-накрая щеше да ни даде отговорите.

Прекрачихме заедно в Града на Ориста и погледнахме истината право в лицето – неочаквана, вековна и скрита точно пред очите ни.

 

Следва продължение...