∞

 

- Значи всичко е било лъжа! – прокара пръсти през къдриците си Ливър – Лъжа, повтаряна, разпространявана навсякъде с векове, с хилядолетия!

- Да – отговори Дотъм – Дори старите ръкописи, дори древните книги, преданията, които описват спасяване на Орисани... всички повтарят една и съща лъжа.

- И какво ще правим сега?

- Нищо различно – чух Дотъм да казва – Не сме стигнали дотук, за да се връщаме и да забравяме.

- Според мен точно това трябва да направим – изпуснах се и се завъртях към двете момчета. Стояхме пред къщата в притъмняващата вечер и чакахме Римън да се върне от Земята. Кръстосах ръце на гърдите си и ги изгледах почти предизвикателно.

Когато отметнахме бисерната лиана и прекрачихме в света на Орисаните, веднага усетихме острото несъответствие между това, което беше и което очаквахме.

Никога не бях виждала по-слънчево и красиво градче. Приличаше на китно селце. На площ, малко по-голяма от два-три футболни стадиона, бяха разположени малки бели къщички с разноцветни покриви. Навсякъде растяха Елмазени дървета и хвърляха весели шарени отблясъци.

Най-поразителното беше обаче пълното отсъствие на лепкавата, потискаща тишина от другата страна на планината. До слуха ми стигнаха птичи песни, фучене на вятър, звънливи като кристал смехове и високи разговори. Красивите гласове на Орисаните се чуваха чак до тук, пленителни и ясни.

- Какво говориш? – прекъсна спомените ми Дотъм – Какво искаш да кажеш?

- Не се преструвай, че не разбираш – поклатих глава – Не видя ли колко е хубаво там? Не видя ли колко са щастливи и в тях няма и капчица болка? Всичко това са лъжи, измислици! Превръщали се в зомбита, вечни мъки до края на вечността! Нали и уж бяха само Орисани?

- Не те разбирам, признавам – опита се да се усмихне Дотъм. Залезът огряваше яркочервената му коса и хвърляше медени отблясъци по зелените къдрици на Ливър. И двамата изглеждаха призрачно привлекателни в последните часове на светлината. Единият се взираше в мен, а другият рееше тютюнев поглед във върховете срещу нас.

-Разбираш, Дотъм – тихо казах и седнах до него – И ти сам го мислиш. Просто не искаш да признаеш.

- И какво? – рязко се завъртя той към мен – След всичко това, след цялото това време, да зарежем всичко, да зарежем Малена и да си тръгнем, само защото тя изглежда щастлива?

Момчето се изтреля на крака и застана пред нас. Очите му блестяха, подобно на фанатични пламъчета в здрача.

- Това ли да направим? Искаш от мен да я забравя, искаш майка ти да я забрави? Ти беше тази, която започна цялото нещо! Как можеш да говориш така? Разбирам, че я мразиш, но защо тогава тръгна срещу Ориста?

И Дотъм се обърна и почти побягна към залеза.

- Не трябваше да го правя – разкаях се и се хванах за главата – Не трябваше да приказвам такива неща!

- Ами, не беше много добре – меко отвърна Ливър – Представи си как са прозвучали думите ти в ушите му. Той е толкова влюбен в сестра ти. Мисля, че мога да си представя какво изпитва.

Погледите ни се засякоха в лятната вечер и ръката му намери бузата ми. Понечих да се дръпна, но не можах. Пръстите му бяха прекалено нежни, прекалено търсещи, за да устоя на изкушението да ги оставя върху кожата си. Бледите му ириси блестяха почти в кървавочервено от нюансите на залеза. Усетих дъха му съвсем близо до устните си и почти затворих очи, чакайки целувката му.

- А, извинявайте...

Дръпнах се като опарена от Ливър, който се прокашля и потърка брадичката си. Погледнах към току-що присигналия Римън и изпитах болезнено желание да потъна в земята от срам.

- Здрасти, Римън. Появи се най-накрая, а? – весело се обади Ливър, а на мен ми се прииска да му ударя шамар и да избухна в сълзи.

- Да, край на командировката – разговорливо каза мъжът и като се приближи до нас, погледна право в мен – Тук нещата май са се променили.

- Да – отговорих спокойно – Открихме Града на Орисаните и разбрахме...

- А, Ливър, срещнах Дотъм като идвах насам. Изглеждаше много разстроен.

Атмосферата се промени. Римън ме бе прекъснал, сякаш изобщо не бях заговорила и Ливър беше забелязал.

- Ъмм... – поколеба се той, усетил напрежението в обстановката – Да, малко излезе от строя. Както Амара каза – наблегна момчето – Намерихме Града на Ориста и всичко се оказа доста по-различно от това, което сте знаели.

- Веднага искам да ми разкажеш. Само да си подредя нещата и слизам – каза писателят, упорито загледан в мен.

- Отивам да доведа Дотъм – обадих се и се изправих – Той ще ти разкаже, защото беше там, а с мен очевидно не разговаряш.

И без да изчакам отговора му, който можеше и да не последва, аз се отправих към посоката, в която бе избягал Дотъм. Намерих го съвсем близо, стоеше под едно Елмазено дърво и съзерцаваше залеза.

- Дотъм? – повиках го, като не успях да залича умолителните нотки в тембъра си – Римън иска да знае какво сме видяли в Града на Ориста, но отказва да говори с мен. Моля те, ела да му разкажеш. Съжалявам за това, което ти казах. Беше грубо и грозно, обидих те, съжалявам.

Той се обърна бавно към мен и ме погледна в полумрака. Не можех да видя добре лицето му, но май не изглеждаше бесен. Предпазливо се приближих.

- Знам, че не го мислиш – потупа ме той по рамото – Просто си изнервена и объркана както всички нас. Разбирам те.

- Благодаря ти – въздъхнах – За втори път се държа гадно с теб. Не мога да се позная.

- Моля те – усмихна се Дотъм – Аз не ти се сърдя. Не си виновна, не си искала да ме нараниш. Отивам сега при тях, пред къщата ли са?

- Да, чакат те – кимнах – Аз ще поостана малко навън. Римън не желае да разговаря с мен и нямам намерение да стоя и да търпя подмятания. Ще дойда по-късно.

- Добре – съгласи се Дотъм – Но трябва да опиташ да се сдобриш с него. Ако мислиш, че мога да помогна, ще се опитам да го насърча да ти прости. Все пак не си направила нещо непростимо. Смятам, че той малко преиграва.

- Благодаря ти – повторих и прехапах устна, за да не се разплача.

- За нищо. Е, отивам.

Загледах как се отдалечава в глухата вечер, а сълзите се застичаха по лицето ми. През изминалите дни почти всеки ден се чувах с майка ми, но не й казвах нищо от това, което ме измъчваше. Разказвах й само общите неща и тези, свързани с Малена. Седнах на един объл, плосък камък в небесносиньо и подрях глава на ръцете си. Не че не исках да й споделя. Но чувствах, че не мога да говоря за това по телефона.

Избърсах си очите и станах. Нощта бе спуснала кадифения си плащ над Планините на Забравата и тишината кънтеше по-силно от всякога. Започваше да ме боли глава. Имах чувството, че ще се разпадна на парчета. Изражението на лицето на Римън, когато ме видя почти да целувам Ливър, прогаряше мозъка ми като нажежено късче метал. Гърлото ми отново се сви и очите ми се наляха. Припряно избързах сълзите и тръгнах да се поразходя в прохладния мрак. Бях само по тениска и ръцете ми настръхнаха от полъха на безшумния вятър.

- Ти ли си? – мъжки глас се прокрадна от тъмнината към мен и един едър силует изплува на фона на ониксовия нюанс на нощта.

- Ливър?

- Аз съм – отговори той и когато се приближи, видях лъскавите къдрици и белите ириси – Какво правиш тук?

- Проветрявам се – свих рамене – А ти?

Ливър се ухили в мрака и тръгна заедно с мен.

- Звучиш странно – обади се момчето – Какво ти е?

- Нищо – казах – Защо не си при Римън и Дотъм?

- Защото искам да съм при теб – Ливър улови пръстите ми в мрака и не обърна внимание на опита ми да се дръпна – Римън изобщо не ме интересува.

По тялото ми премина тръпка. Римън ли?

- Какво?

- Е, не съм сляп – продължи той – Видях как реагира, когато ни видя на пейката. Ревнува, сигурен съм. Усетих, ядоса се, направо побесня.

- Ливър – започнах, когато излязохме на една равна полянка – Не искам да те лъжа. Той е този, заради когото не мога да бъда с теб.

- Има ли нещо между вас? – попита той, но не пусна ръката ми.

- Малко е сложно – ядосах се от баналната фраза, която се изплъзна от устата ми – Не знам какво има и какво няма. Помниш ли онзи път, когато ме намери разплакана?

- Да.

-Ами това беше заради него – въздъхнах – И ти казах, че Планините са ужасно място, защото...

Разказах му накратко какво се бе случило тогава.

-Но не си безразлична и към мен, нали? – попита момчето, когато приключих.

-Харесвам те – признах – Много ми е приятна компанията ти, харесва ми, когато ми правиш комплименти или се появяваш при мен. Но обичам него, Ливър. Влюбена съм в него и не искам да бъда с друг.

Потискащата, тегнеща тишина сякаш се вплътни още повече след последните ми думи. Ръката му се беше изплъзнала от моята.

- Добре – каза той – Но аз няма да се откажа от теб. Може пък и да избереш мен. Сама призна, че ме харесваш.

Не знаех какво да отговоря. Честно казано, винаги съм обичала да си се представям като главна героиня в подобни ситуации. Но сега, когато фантазиите ми се бяха сбъднали, разбрах че не е чак толкова приятно и лесно.

- Хайде да се връщаме – предложи Ливър.

- Добре.

Двамата мъже вече не бяха на двора пред къщата. С Ливър влязохме заедно във всекидневната, боядисана в същото бордо, което насищаше и стените в стята ми. Дотъм правеше нещо на компютъра си, а Римън не се виждаше никакъв.

- А, вие ли сте – усмихна се момчето и ни махна – Гладни ли сте? Има още от бобената салата.

Докато вечеряхме, Ливър не продума повече. Изглеждаше някак потиснат и аз започнах да се чувствам неловко. Когато се нахранихме, аз с радост скочих от масата и с облекчение събрах чиниите, за да ги измия. Дотъм и Ливър отидоха в стаята си да играят на някаква компютърна игра и ме оставиха сама.

Къде ли беше Римън, какво ли се въртеше в главата му? Щях ли да го видя преди да си легна? Щях ли да успея да поговоря с него? Стиснах няколко пъти гъбата и в купата се надигна плътна бяла пяна. Мислех за Римън, лицето му плуваше пред мен през цялото време, докато миех чиниите. Часовникът показваше девет и половина, а клепачите ми вече натежаваха. Оставих и последната лъжица на сушилката и се отправих към стаята си.

Отворих прозореца и вдъхнах вечерния въздух. Той ухаеше на нещо свежо, нещо тъмно и чисто, но ако човек си поемеше дълбоко дъх, можеше да усети някакви мрачни, лепкави, тегнещи нотки, тежки като тишината, която се стелеше като невидимо покривало над Планините.

В този момент звънецът на входната врата иззвъня рязко и ме сепна. Тръгнах надолу по стълбите с нелепо разтуптяно сърце.

- Ще отворя – казах на показалия се от стаята си Дотъм.

Момчето кимна и се усмихна.

Вече си представях как на фона на нощта пред мен изниква високата фигура на Римън и устните му изричат, че ми прощава, че ме обича и...

- Малена?

Сестра ми стоеше на вратата и се усмихваше. Носеше слънчевожълтата рокля от първата ни вечер тук и обувки на ток. Без да се замисля, се запитах как е дошла дотук на десет сантиметрови токчета като игли.

- Здрасти, сестричке – весело каза тя и се облегна на рамката – Дойдох да те видя.

- Заповядай – смаяно казах и я пуснах да влезе в къщата. Когато Малена мина покрай мен, усетих повей на сладък, някак натрапчив аромат.

Дочул тропота на токчетата й, Дотъм се показа на стълбите и застина, притихна, когато я видя. Тя вдигна поглед към него и устните й се накъдриха в съблазнителна, ослепителна усмивка.

 

Следва продължение...