∞

Още две седмици изминаха откакто бяхме дошли в Планините на Забравата. Гледах да се застоявам колкото се може по-малко в къщата. Римън още го нямаше, а Дотъм и Ливър ми идваха в повече.

Днес се събудих от бесния тропот на проливния летен дъжд и най-накрая взех решението, което трябваше да взема много по-рано. Докато плътните струи гореща вода от душа ме обливаха, започнах да си припомням какво се случи в деня след дискотеката в Града на Ориста...

Пиех късното си кафе в ужасно настроение и със силно главоболие. Дотъм се разхождаше, за да прогони лекия махмурлук, а Ливър, облечен само в къси, неоновожълти панталони, тъкмо бе излязъл при мен на терасата. Снощи се върнах първа вкъщи под предлог, че не се чувствам добре. Дотъм се прибра след мен, а Ливър прекара цялата нощ в Града на Ориста в обятията на Октавия. Сега той седеше до мен и кротко пушеше, а лицето му бе одухотворено, спокойно и ведро. Денят беше топъл, свеж, синьото небе бе обсипано с пухкави, бели облачета и слънцето почти не се виждаше.

-Много си мълчалива, Амара – отбеляза Ливър и отметна тъмнозелените си къдрици – Какво ти е?

-Нищо – казах и стиснах очи. Главата ми пулсираше, въпреки че бях взела вече едно хапче – Боли ме глава.

-Сутринта не ми каза „добро утро” – отвърна той – Гледаш ме злобно, не говориш с мен.

-Защо реши, че е специално към теб? – сопнах се ядно. От снощи кръвта ми кипеше от гняв към него, към Октавия, към самата мен.

-Ами, не знам... – бледите му ириси обходиха лицето ми – Снощи като ни видя с Октавия май не ти стана много приятно.

-Просто се притесних – излъгах – Ако ти ме беше заварил да се натискам с някого, щеше да разбереш.

-Стига, виждам, че има нещо друго – Ливър посегна с дългата си ръка, хвана брадичката ми и почти целувайки ме, промълви – Чак сега ли се сети да ревнуваш?

В гърдите ми сякаш лумна задушаващ, лютив пламък. Дръпнах се рязко и се изправих, като оставих ръката му да се удари в стола и да се люшне надолу.

-Не ме пипай – бях буквално извън кожата си от ярост, но дори не повиших тон.

Ливър се засмя неподобаващо весело и ме погледна закачливо с белите си, хипнотични очи.

-Какво става с теб, това ревност ли е?

-Ревност ли... – забърборих – Каква ревност? Остави ме намира, Ливър. Вече си имаш гадже, можем да прекратим театъра, който разигравахме!

Прекрасно разбирах, че съм се издала, че съм се унижила, но не успях да се сдържа. Самоконтролът ми рухна напълно, когато почувствах устните му съвсем близо до своите и ревността, която не подозирах, че изпитвам към него, изби като отровна пяна по повърхността на душата ми.

-Разбирам те – миролюбиво каза той – Но ние с теб никога не сме...

-Да, никога не сме били заедно – довърших вместо него и махнах с ръка – Защо ми го казваш това на мен?

-Разбирам те много добре – повтори Ливър и запали цигара – Предполагам как се чувстваш. Но ела, седни при мен да си поговорим.

-Добре.

Безмълвен вятър подухна и повдигна косата ми. Главоболието се поуталожваше, отслабваше. Седнах до Ливър, разкъсвана от странни, смесени чувства.

„Как си позволяваш да го ревнуваш и да му правиш сцени? Как си позволяваш да го правиш, след като му плачеше на рамото за Римън, след като го отблъскваше и му даваше напразни надежди? Какво искаш? Да тича след теб и да те моли за благоволението ти ли?”

-Смятах, че разбирам какво чувства Дотъм – Ливър изпусна пушека от цигарата и ме погледна – Преди да срещна Октавия, мислех, че знам какво е любов. Но не е било така. Мислех, че с теб разбирам Дотъм, но се оказа, че изобщо не съм те обичал.

-Аха – изправих се на крака, цялата изтръпнала – Всичко ми е ясно.

Той дори не ми отговори. Само се усмихна, като празно плъзна бледите си ириси по мен и ме остави да вляза в къщата. Още когато очите му се срещнаха с тези на Октавия осъзнах, че Ливър вече не ме вижда. И никога повече няма да ме види. Втурнах се към стаята си, само за да не го виждам повече.

Черна, дълбока, разяждаща омраза се разгаряше в мен, нещо в чувствата ми към Ливър се беше прекършило. Затворих вратата на стаята си и се облегнах на нея. Безкрайно съжаление ме заливаше, примесено с отвращение.  

Гадеше ми се. Съжалявах за всичко, което се беше случило между мен и Ливър, съжалявах, че бях изпитвала удоволствие от флиртовете с него, съжалявах, че се бях натискала с него, съжалявах, че бях изневерявала с него на Римън.

Чувствах се толкова мръсна, изцапана и отвратена. Нещо в гърдите ми се беше скъсало, не толкова от факта, че Ливър беше влюбен в Октавия, а от безразличието, с което се бе обърнал към мен снощи. От празния, стъклен поглед, с който ме посрещна, от глупавата усмивка, с която ме изпрати сега.

Не се разплаках, в гърлото ми бе твърде горчиво, за да плача. Бях изумена, обидена. Погледнах през прозореца към свежия, къснолетен ден, посипан със златисто-виолетова светлина. Ливър беше мъж, млад мъж. Ливър беше красив млад мъж, който вече обичаше друга. Не жените, чиито дни отброяваше пълнолунието бяха Орисани. Ориста изобщо не беше Проклятие. И изобщо не засягаше тях. Ориста се промъкваше в живота на мъжете и привличаше душите им към Планините, променяше ги, теглеше ги, смесваше съдбите им с тези, които винаги съм смятала за Орисани...

-Мрачното създание ли? Ръкописи ли? Книги? Проучвания? Така ли?! – изпищях и свалих рязко халата – Господи, прости ми! Какво правя тук?

Затворих си куфара и тръгнах надолу по стълбите. На дивана във всекидневната се бяха разположили Октавия и Ливър. Тя седеше в скута му, увила ръце около шията му и грееше като слънце. Очевидно той й разказваше нещо много интересно, защото Октавия не изпускаше устите му от поглед и кимаше. Беше облечена в дълга зелена рокля с гол гръб, дантелени ръкави и цепка до средата на бедрото. Ливър отново беше гол до кръста, само по избелели, скъсани на коленете дънки с черен колан. Телевизорът работеше на някаква музикална програма, прозорците бяха отворени и пердетата се развяваха ефирно като дългата коса на красавица.

За момент замръзнах на първото стъпало, скована, някак зашеметена.

-О, Амара – усмихна се Ливър като ме забеляза – Здрасти.

-Здрасти – обърна се и Октавия към мен.

-Здравейте – казах приветливо – Виждали ли сте Дотъм?

-Да, на терасата е. Пуши – отговори Ливър. Минах покрай тях без да ги поглеждам и отворих вратата на терасата. Не можех да стоя повече от няколко минути в помещение, където Ливър и Октавия бяха заедно. Чувствах как омраза, ревност и гняв ме заливат на вълни и не можех да си поема въздух. Устоях на изкушението да трясна вратата и отидох да седна до Дотъм. Червената му коса беше пригладена назад, дима от цигарата се виеше покрай него и в комбинация с тъмносините дънки и черната риза, Дотъм изглеждаше като герой от някакъв филм.

-Здрасти – седнах на стола до приятеля си – Дойдох да си поговорим.

-Добре ли си? – извърна се той към мен – Защо си толкова разстроена?

-Тръгвам си – казах, като кръстосах крака и се обърнах към Дотъм. Момчето бавно свали цигарата от устните си и ме погледна по-внимателно.

-Какво да правя тук? – попитах спокойно – Не мога повече да стоя и да гледам Ливър с Октавия. Мога да чакам Римън и в Земята на Книгите.

-Но... – понечи да възрази Дотъм, после се отказа и поклати глава – Може би така ще е по-добре. Права си. Ливър наистина е непоносим напоследък. А и как ти е говорил... нямам думи.

-Той каза истината – свих рамене – Не съм била нищо особено за него. Няма значение – махнах с ръка – Мисля да тръгвам още сега. Не мога да остана повече.

-Сега ли? – сепна се Дотъм – Как сега?

-Веднага – потвърдих – Куфарът ми е готов, Дотъм. Съжалявам. Ще ми липсваш, наистина, но просто не мога да издържам повече в тези Планини. Аз нямам работа тук. Ти ще останеш при Малена, Ливър ще остане с Октавия...

-Амара... – въздъхна той и смачка цигарата – Всичко така се промени... искаш ли да те изпратя?

-Да – усмихнах се – И изобщо не си мисли, че няма да се видим повече. Ще идвам, но само на гости.

-Какво ще правиш?

-Ще уча – отвърнах – Ще кандидатствам някъде.

-Чудесно. Само да се връща Римън по-скоро – усмихна се Дотъм.

-Да – тихо казах – Когато се върне, най-накрая ще съм щастлива – признах с неудобство.

-Наистина ли искаш да си тръгнеш веднага? – някак умолително попита Дотъм – Не може ли да тръгнеш довечера?

-Е, добре - усмихнах се на меката светлина в очите му – Ще тръгна след вечеря.

Октавия и Ливър се натискаха страстно на дивана, очевидно с всякаква липса на неудобство. Застанах пред тях с ръце, скръстени на гърдите и зачаках да се пуснат. Дотъм въздъхна тежко и тръгна към кухнята, за да си сипе още кафе.

-Може ли? – попитах, почти обезумяла от гняв. Ливър се отскубна от знойните обятия на Октавия и се обърна към мен.

-А, извинявай – усмихна се чаровно момчето, но сексапилът му вече не ми действаше. Изпитвах само заслепяваща ярост – Какво има?

-Довечера си тръгвам – казах равно, загледана някъде над рамото на Ливър.

-Тръгваш ли? – попита той объркано – Къде тръгваш?

-Амара? – звънко и тихо попита Октавия. Преместих очи върху нея. Опитах се да се усмихна, но подозирах, че се е получила трагикомична гримаса.

-Прибирам се – обясних кратко – Отивам си вкъщи и ще започна да уча. А сега ще си оправя багажа – излъгах, обърнах се и тръгнах към стаята си.

Вместо да приготвя вече нагласения куфар, аз седнах на леглото и невиждащо се загледах към сребристото небе навън. Срещу мен нещо помръдна, потрепна и привлече вниманието ми. На бюрото лежеше късче хартия. Изправих се и го взех.

„Любов моя...

 Тази сутрин се събудих и в началото ми се стори, че си до мен. Реших, че ще мога да те докосна, да те целуна...

Аз съм добре. Все по-близо до целта съм. Съвсем скоро ще достигна до Сафина и ще донеса вечната любов при теб.

Обичам те”

Сълзите се стичаха по лицето ми, докато четях писмото. „Какво правиш още там?” – помислих и сгънах листчето. Сладка болка течеше по вените ми и обвиваше сърцето ми с кадифените си, опасни ръце. Прибрах листа в джоба на дънките и си избърсах очите. Тихо почукване по вратата ме извади от унеса.

-Амара, може ли да вляза?

Настръхнах само от гласа му. Прииска ми се да изкрещя „не” и да заключа вратата, но казах само:

-Да.

Ливър влезе плавно в стаята ми и затвори вратата. Още беше гол до кръста, кожата му беше и гладка, и стегната, а дънките му стояха прекрасно. Но въпреки тази физическа красота, в мен не бе останала и искрица от вълнението, което изпитвах към него. Имах желание единствено той да си тръгне.

-Искам да поговоря с теб – каза момчето – Може ли?

-Разбира се – безизразно отвърнах и се обърнах с гръб.

-Страх ме е, че си тръгваш заради мен.

Завъртях се и го погледнах право в бледите ириси. Не очаквах и не видях страстта, която струеше от тях преди.

-Как ти хрумна?

-Ами тогава заради Октавия – сви рамене Ливър.

-Искаш ли да ти кажа истината? – попитах ядосана – Тръгвам си, защото нямам работа тук. Аз съм единствената глупачка на това място.

-Защо глупачка? – недоумяваше Ливър. Освен досаден беше станал и тъп. Не отговорих, само продължих да го гледам – Не се ядосвай. Откакто съм с Октавия, постоянно ми се сърдиш, все си ядосана и не искаш да говориш с мен. А аз просто се влюбих в нея. Съжалявам, Амара, не съм направил нищо нарочно. Не разбирам защо се сърдиш. Не мога да разбера защо се държиш сякаш ревнуваш. Нали си влюбена в Римън, нали обичаш него, нали затова ме отблъсна, когато исках да имаме връзка?

-Прав си – побързах да се тросна, за да не покажа колко навътре в душата ми са навлезли думите му – Наистина нищо не разбираш. Ще ти кажа само, че нямаш основание да се тревожиш, че си тръгвам заради вас. Искам да уча, нямам какво да правя тук. Ясно е, че и ти, и Дотъм ще останете в Планините, заради Октавия и Малена. Вие вече сте част от този свят, но не и аз.

Ливър ме погледна със странна мъка, като че понечи да тръгне към мен, да се приближи. Но тези пориви вече бяха в миналото. Бяха изчезнали от момента, в който белите му ириси бяха срещнали зелените на Октавия. Ориста се беше изпълнила и те бяха влюбени за остатъка от вечността.

Майка ми подскочи от радост, когато разбра, че се връщам при нея. Водех й и една изненада, която със сигурност щеше да я разплаче.

-Защо изглеждаш така? – попитах Малена, когато се качихме в таксито и помахахме на Дотъм за довиждане. Момчето изглеждаше доста потиснато и затова му обещах, че скоро пак ще дойда при тях. Ливър отиде на дискотека с Октавия и дори не благоволи да ме изпрати. Не че ми липсваше. Не исках дори да го виждам.

-Вълнувам се – призна сестра ми – Не съм виждала мама от години, дори не съм я чувала.

-Ще видиш колко ще се зарадва – прикрих горчивината в себе си и се усмихнах – Сигурна съм, че страшно много й липсваш.

Шофьорът на таксито веднага фиксира красивата ми сестра. Виждах как очите му жадно шарят по малката част от нея, която виждаше в огледалото. Дори не се подразних.

-Мамо, виж кого ти водя! – извиках щом слязох от таксито. Тя се спусна към мен с развята портокалова коса и ме прегърна.

-Амара, милата ми, колко се радвам да те видя! Крайно време беше да се върнеш при мен – тя ме целуна по челото – Кого водиш?

-Здравей, мамо.

Малена беше навлязла в кръга светлина, хвърляна от градинските лампи. Сапфиреносините й букли блестяха, спускаха се по гърдите й като лъскави спирали. Носеше жълтата рокля, с която я видях в първата вечер в Планините на Забравата и съвършеното й лице без грам грим изглеждаше пребледняло, но и зарадвано.

-Малена – изуми се майка ми. Тъмночервените й очи се разшириха от изненада – Детето ми, какво правиш тук?

Сестра ми се втурна към нея и я притисна към себе си.

-Дойдох да те видя, мамо. Да те видя след толкова години, в които си мислела, че съм нещастна – гласът ѝ потрепна. Малена не плачеше, вероятно не можеше, но сълзите се отронваха с думите ѝ – Много съм добре в Планините, мамо. Всичко е лъжа. Градът на Орисаните е най-хубавото място на света. Там има само любов и щастие...

Оставих ги навън и си внесох куфара вътре. Макар вечерта да беше топла, с копринени нюанси на бездънното небе, почувствах внезапен студ и отчуждение. Есента наближаваше, но това нямаше нищо общо с хладните тръпки по кожата ми. Влязох в стаята си и вдъхнах дълбоко познатия въздух. Почувствах се доста по-добре. Далеч от Планините, далеч от тишината и далеч от Ливър.

-Амара, гладна ли си?

-Не, мамо. Преди да дойда вечерях.

-Колко време ще останеш? – попита мама. Сестра ми отпи от коктейла и се усмихна.

-Не по-дълго от четири дни. Повече няма да мога. Ако стоя прекалено дълго далеч от Града на Орисаните, ще умра. Просто физически няма да мога да съществувам.

-Много интересно – майка ми се обърна към мен – Ти обаче си оставаш, нали?

-Да – ухилих се – Няма да се отървеш от мен.

-Не се оплаквам – засмя се и тя – А, искам нещо да ви кажа.

Изглеждаше много доволна. Едва сега забелязах колко е нагласена. Въпреки късния час беше гримирана и облечена като за излизане. Присвих очи дяволито.

-Слушам те.

-Намерих си нов приятел – обяви мама и се усмихна от ухо до ухо.

-Супер! – възкликнах заедно със сестра си. Двете се спогледахме.

-Кога ще ни запознаеш? – попита Малена – Искаме да го видим, нали Амара?

-Естествено. Изглеждаш страхотно, мамо. Явно работата е сериозна – смигнах.

-Мога още утре да го поканя на вечеря – отговори мама – Какво ще кажете?       

Вече си бях легнала, когато мама отвори вратата на стаята ми и застана в светлия правоъгълник, очертан от лампата в коридора.

-Амара, спиш ли?

-Не – отговорих, светнах нощната лампа и се надигнах – Какво има?

-Аз идвам, за да те питам същото нещо – тя приседна на леглото и ме погледна – Искаш ли да ми кажеш нещо? Искаш ли да си поговорим? Цяла вечер си потисната, разбрах, въпреки че успешно се прикриваше. Защо не ми разкажеш?

-Да, крайно време е – съгласих се – Тежи ми от месеци, вече трябва да ти споделя.

-Добре – подкани ме тя и кръстоса крака – Хайде, слушам те.

Разказах на майка си абсолютно всичко, което бях скрила от нея. Раздвоението, скандалите, обидите, целувките, Ливър, Сафина... когато приключих, бяха минали два часа, в които мама нито веднъж не се обади.

-И сега ми остава само да чакам – свих рамене.

-Ще дочакаш – каза тя – Защо ме гледаш така? Мислиш, че ще ти се карам ли?

-Не знам – усмихнах се – Има и такъв момент.

-Няма за какво да ти се карам. Много се радвам, че ми разказа всичко. Сега искам да се наспиш хубаво и да се успокоиш. Ливър не заслужава да се измъчваш заради него, а Римън наистина те обича. Съвсем скоро ще се върне и ще бъдете заедно.

-Значи вече нямаш нищо против? – попитах през сълзи. Мама се наведе и ме погали по косата.

-Виждам колко го обичаш – отвърна простичко тя – А сега поспи, детето ми.

-Благодаря ти, мамо – прегърнах я – Лека нощ.

Дълго не можах да заспя. Плаках безшумно във възглавницата, плаках от облекчение, от гняв, плаках от мъка и копнеж по Римън.

После очите ми сами се затвориха и писателят тихо като котка се вмъкна в съня ми, все така красив под сребърната лунна светлина и се превърна в мъжа от първата вечер в Планините на Забравата, в мъжа който беше нежен като повей на летен вятър, силен като приливна вълна и само мой завинаги.
 

Следва продължение...