∞

– Амара, имаш ли много работа?

Сестра ми току-що се бе появила в библиотеката и бе застанала до бюрото ми. Дългите ѝ тънки пръсти нервно дърпаха и усукваха дръжката на чантата, устните ѝ потръпваха.

– Какво има? Добре ли си? – вдигнала очи от древния ръкопис на лински, който трябваше да преведа, аз се опитах да разбера какво се случва с Малена.

Преди два дни се бяхме върнали от Страната на Слънцето и бях затрупана с древни текстове. Въпреки това, очевидно съспипаният вид на сестра ми, ме накара да се разтревожа и да зарежа преводите за малко. Олепителното лилаво-златно слънце нахлуваше през високите прозорци и хвърляше отчетлива, разкриваща светлина върху красивото ѝ лице. Сапфирените букли, обикновено огледално лъскави, днес бяха пухкави и неподредени, сякаш е стояла с часове на ветровита тераса. Беше ужасно пребледняла и ако не беше кристално ясно, че е Орисана, щях да реша, че ще припадне. Малена пусна чантата си на бюрото и отмаляла, направо се свлече на стола срещу мен.

– Не съм добре – проговори тя – Изобщо не съм добре.

– Какво се е случило? – затворих екрана на лаптопа и я погледнах над него. Потрепваше в черно-бялата си рокля и като че не знаеше къде да си дене ръцете.

–Трябва да ти кажа нещо – изстреля сестра ми – Не искам да знаеш, но не издържам повече.

Библиотеката беше пълна с умбрианци. Никой не ни обръщаше внимание, нито даже ни поглеждаше. Предпочитах да превеждам ръкописите тук, отколкото у дома, защото многообразието на тълпата ме успокояваше и вдъхновяваше.

– Добре, поеми си въздух, Малена. Какво ти става? Само допреди два дни всичко беше наред.

– Не... – гласът ѝ заглъхна и сълзите, които не можеха да се излеят от очите й, заплакаха в него – Не беше наред. Исках да мълча вечно, смятах, че мога да скрия, но не е така. Толкова се срамувам...

– Защо? – подканих я спокойно – Казвай, ще се почувстваш по-добре.

– Спах с Римън.

Думите се откъснаха от устните й и се удариха в разума ми като капки дъжд в метален предмет. Стори ми се, че не съм чула добре.

– Какво? – прошепнах. Малена не можеше да ме погледне. Яростно дърпаше пръстите на ръцете си, а гърдите ѝ се вдигаха и спускаха отсечено, бързо, истерично.

– Случи се още преди да се оженят с мама – изрече тя – Вечерта, след като ходихме на гости у тях.

– Как...? – избърборих стъписана. Сякаш около нас вече нямаше никого. Ходилата ми изстинаха.

– Първичния инстинкт на Ориста се обади в мен. Не съм го направила нарочно. Вярно е, че го намирах за привлекателен и красив, но никога не бих спала с него, ако имах избор. Обаче тази нощ двете луни бяха в Пълнолуние и Новолуние, имаше нещо във въздуха, Планините на Забравата като че властваха над мен, подчиняваха ме, полудях... докато се усетя, вече бях пред дома на Римън и звънях на вратата. О, никога не съм се предлагала така долно на някого... – тя захлупи лице в шепите си и се сгърби до бюрото – Беше само веднъж...

– Някой освен мен знае ли? – попитах сковано.

– Не – поклати глава Малена, още скрила лице в ръцете си – Не...

– Мимолетно беше, нали? Просто за една вечер?

– Да – потвърди сестра ми – Не се повтори, няма и да се повтори.

– Добре, никой не трябва да разбира – казах равно – Най-малко мама. Ако и Римън премълчи, тайната ще се остане тайна.

– Той няма да ѝ каже. Обича я и не иска да я наранява.  

– Това е много добре – бързо разсъдих – Ще мълчиш и ти. Нито Дотъм, нито Велвет, нито някоя приятелка не трябва да узнават. Разбираш ли?

– Да – повтори Малена – Много правилно. Няма нужда, няма смисъл да казвам на още някого.

– Така е – отвърнах – Сега по-добре ли си? –  Май да – сестра ми вдигна предпазливо зачервените си очи към мен и се опита да се усмихне – Не искам и да предполагам какво си мислиш за мен. Нямаше да ти споделя, ако можех да понеса сама факта, че съм предала майка си.

– Успокой се – сковано се протегнах и я потупах по ръката – Успокой се.  

Умът ми беше изключил. Можех само да повтарям стандартни фрази и да гледам невиждащо в пространството. Малена ми предложи да обядваме заедно, но на мен ми се гадеше. Казах ѝ, че имам страшно много работа и тя си тръгна донякъде облекчена.

Останах сама и се опитах да се концентрирам върху сложните символи на древния език, които трябваше да преведа. Пръстите ми обаче трепереха, значенията на думите бягаха от мозъка ми. Чувствах се отвратително, сякаш всеки миг ще повърна. Крехката симпатия, неустойчивата топлина към сестра ми, която се бе породила през последните години в мен, като че изведнъж потъна, изгуби се, повлечена от черните глъбини на омразата. Силно прехапах устна, за да не се разплача. Сълзите напираха в очите ми, изгаряха гърлото ми, но успях да ги потисна, благодарение на гнева. Майка ми и Римън бяха женени повече от девет години и всичките ѝ приятелки тайно ѝ завиждаха. И двамата изглеждаха подчертано, но ненатрапчиво щастливи. На сватбата им не пророних и сълза, не се издадох дори с мимика, даже с жест не показах изпепляващата болка в душата си.

Облегнах глава на ръката си и се загледах напред. Този път връщане назад нямаше. Този път нямаше да простя на Малена. Никога. И да изглеждах дружелюбна и добронамерена, вътрешно щях да я мразя със същата онази омраза, която чувствах в Планините на Забравата, същата неутолима омраза, която се подхранваше от дъха ми. Тя бе прехвърлила границата, беше прекрачила невидимата нишка на поносимостта ми към нея и бе унищожила всички топли чувства, които тлееха в гърдите ми. Край.

Днес останах до по-късно в библиотеката, защото исках да приключа с преводите и след това да имам няколко свободни дни. Работех като преводач на свободна практика и не всеки ден получавах текстове и ръкописи. Въпреки това вземах доста добри пари, защото няколко университета и колежи ме търсеха редовно за превод на надписи върху археологически находки или древни текстове. Обожавах работата си. Точно когато изпращах превода на един особено сложен ръкопис от единайсти век, съдържащ точни указания за лекуване на чума чрез магии, енергични и някак потайни стъпки ме сепнаха. Седях на последната маса в читалнята до прозореца. От мястото си не виждах нито входа, нито пътеките между лавиците с книги. Припряно излязох от електронната си поща, хлопнах екрана на лаптопа и се изправих.

В този момент иззад един висок шкаф изникна Сънсет.

– Ох, мечо, защо се промъкваш така? – вече се усмихвах – Направо се изплаших.

– Да не би да си очаквала друг?

Гаджето ми се приближи към мен и ме прегърна. Дългите му ръце се плъзнаха по гърба към дупето ми и устните му намериха моите.

– Да, чаках любовника си – пошегувах се – Трябваше да ми се обадиш, сега ми развали срещата с него.

Сънсет се разсмя гърлено и започна да целува шията ми.

– Голям съм гадняр, признавам – измърмори той в кожата ми – Страшно съм лош.

– Такъв си – усмихнах се и прокарах ръце по тялото му. Беше облечен в кремава тениска и тъмносини дънки, в които изглеждаше още по-дългокрак. Сънсет се дръпна и ме погледна с блеснали червени очи.

– Решил съм да те заведа на вечеря – каза и пак се наведе да ме целуне. Ранновечерното слънце хвърляше кехлибарни отблясъци по преливащата му коса и я превръщаше в огнен пожар. Тишината меко звънеше в ушите ми, а шокът от признанията на Малена се притъпяваше в страстните обятия на приятеля ми.

– Добре – казах, когато устата му позволи на моята да говори – Много съм гладна.

– Хайде да тръгваме – пусна ме той и зачака да си събера нещата. Оправих си ризата пред огледалото, сложих си още червило и го последвах към изхода на библиотеката.

– Къде отиваме? – попитах, когато седнахме в колата.

– Ще видиш – засмя се Сънсет и запали – Ти добре ли си? Видя ми се някак потисната.

– Изморена съм – вдигнах рамене – Днес не съм се спирала.

– Утре ще си починеш – нежно докосна той бузата ми – Взел съм си почивен ден, можем да отидем някъде.

Приятелят ми изнасяше беседи на исторически теми всеки вторник и четвъртък в Клуба по литература в центъра на Земята на Книгите, а през останалото време работеше също като преводач към една частна фирма.

– Супер – кимнах – А след вечерята може да се приберем пеша или да отидем на кино.

– Да – промълви Сънсет – Предпочитам да се разходим.

Ресторантът беше съвсем близо до бар „Кампари”. Когато очите ми се плъзнаха по неоновите букви на името, в мен се пробуди полузабравения спомен за онази вечер, в която излязох с Дотъм и приятелите му. Вечерта, в която се запознах с Ливър.

– „Тихият кът”? – застанах пред входната врата – Звучи доста уютно.

– Не си ли идвала? – попита приятелят ми и ме придърпа към себе си – Страхотно е. Правят всякакви вкусотии, да не говорим колко са големи порциите.

Изглеждаше въодушевен... и гладен. Разсмях се.

Когато приключихме с вечерята, нощта се спускаше над Земята на Книгите бавно и тихо и нежно обгръщаше с копринен шал всичко наоколо. Със Сънсет бавно тръгнахме, хванати за ръка. Уличните лампи хвърляха мътнооранжевееща светлина по асфалта, размити и някак мъгливи. Крачех до приятеля си, полуунесена от допира му, от нежността на вечерта и приятния, глъхнещ шум около нас...

– Утре ти предлагам да се разходим до някое усамотено, романтично място, някъде, където никой няма да ни приказва, да ни притеснява и да ни занимава с личния си живот. Съгласна ли си?

Понечих да отговоря утвърдително и в този миг образът на Римън ме връхлетя неочаквано, неискано и болезнено като кънтеж от безброй камбани. За миг въздухът в гърдите ми се втвърди, полепна по устните ми и ме задуши. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми, как ръката ми се изплъзва от тази на Сънсет.

–  Амара? Какво става, ягодке?

Ниският му глас достигна до мен от далеч, полезрението ми се бе свило до тесен, черен тунел.

– Скъпа!

Люшнах се назад и не успях да се задържа на крака. „Римън. Римън. Римън”. Случваше ми се за пръв път... а писателят се усмихваше към мен през годините... Сънсет ме прегърна... не можех да дишам... висях в обятията на приятеля си... Римън беше на майка ми... а в Планините бе по друг начин... така и не разбрах какво стана... така и не разбрах къде е МОЯТ Римън...

– Вие ми се свят... – чух се да изричам спаднало – Трябва да седна, ще припадна...

– Добре, добре, любов моя, чакай... ох няма пейки...! По дяволите! Давай, ще седнем на паважа!

Почувствах студена, твърда настилка под себе си и стиснах очи. Цялата треперех, езикът ми беше сух като есенно листо.

– Ще умра... – изстенах тихо. Не виждах нищо от черните точки, трептящи пред очите ми – Ще умра, Сънсет.

– Не! – викна той и силно ме притисна – Няма. Трябва да повикам бърза помощ. Къде е проклетият телефон?!

– Недей – изломотих – Няма... нужда...

Струваше ми се, че тялото ми е някъде далеч от мен, натежало и олекнало едновременно, изтръпнало. Очните ми кухини боляха ужасно, костите ми сякаш се разпадаха.

– Обичам те... – промълвих, без да съм сигурна на кого говоря. Дали на младия мъж, който ме държеше в ръцете си или на зрелия, изчезнал преди години  като прашинка в пластовете на времето.

– Господи, Амара – чух Сънсет, вече сериозно уплашен, почти разплакан – Скъпа, недей така. Веднага се обаждам на бърза помощ!

Нощната улица, мътния фенер, звездното небе. Всичко изчезна и се превърна в размазана картина мрак, в която бавно проблясваха силуети и недовършени изречения.

Следва продължение...