Още малко за Антигона

Има една пейка близо до нас, на която често сядам, когато се връщам от пазара с пълните торби. Трябва първо да изкача нанагорнището по улицата, после ме чакат още стълби и накрая – петият етаж на блок без асансьор. Пейката е междинната ми спирка преди предпоследните стълби. Явно блокът е построен на бивш хълм, спускащ се към реката, та затова на връщане е зор голям. На отиване, с празните торби – песен!

Пейката е сложена на една тераса пред едни друг блок, малко по-надолу от нашия. До нея има едно заведение и едни стълбички, които слизат до асфалтирана улица с тесен тротоар, отвъд нея има малка градинка с шадраванче и още едно заведение. До шадраванчето расте елхичка, от двете ѝ страни са посадени розови храсти, а под нея – есенни минзухари. После следват столчетата и масичките на заведението, още една тераса, завой – и улицата към пазара, стръмна, с почти липсващ ляв тротоар и обширен десен, превърнат в паркинг.

Сядам на пейката аз и започвам да зяпам. Есен е и листата на кайсията до стълбичките са окапали, наметнали са клоните на елхичката и пространството около нея с дебело покривало от есенни листа. Те всъщност са навсякъде. По-нататък по улицата растат липи, кестени и разни други широколистни дървета, тъй че листа – Бог дал!

Хората в заведенията и по улицата не са много за зяпане – с уморени есенни лица, заприказвани за нещо, което въобще не ме засяга, откъслеци от разговори на самотни телефонни комуникатори със слушалки в ушите, минаващи транзит покрай пейката, деца с колела, майки с бебета в колички, циганки от долната махала, турци от пазара, служители от близките учреждения – всякакви типажи!

И Антигона, разбира се! Тя е българка. Не знам как се казва, пък и не ме интересува. Досадна е. Мете улицата и си говори сама. Изразява на висок глас мнението си за политиката, културата, спорта и бездушието на хората – унило и същевременно леко екзалтирано, пропито с някаква отдалечена меланхолия – сякаш я чувам под дълбока вода или изпод купчина жълти, шумолящи листа. Може би не искам да я чуя. Тя спира минувачите по улицата, застава до масите на хората в заведението и им говори. Споделя това, което я вълнува – прочетено, видяно, почувствано. А аз седя на пейката и я гледам.

Не мисля, че има интернет вкъщи, но сигурно има телевизор. Има и хора по улиците и те всички са ѝ приятели. Дотолкова, че да сподели с тях най-интимните си преживявания. Тази самотница не разбира самотата си. Говори с нея, споделя я с другите, но не я осъзнава. Сякаш има перде на очите си и тапи в ушите. Сляпа и глуха, реди своите монолози на импровизираната си сцена. И има огромна аудитория – цяла една улица, два-три блока и две заведения.

Така тя слиза по стълбичките, нарамила партакешите си, минава през градинката и се насочва към долното заведение. Пътьом взема една изоставена отворена бутилка с минерална вода от една от празните маси, отпива глътка, връща я на масата и хлътва в заведението. След малко излиза оттам – без партакеши, помъкнала проскубана метла с дълга дръжка.

Антигона е стара, но не чак толкова, че да не може да работи. В студ и в пек. Мете тротоара пред заведението, тръска клоните на кривата кайсия и събира листата. Има голям кашон, в който тъпче събраната на купчинки шума. Няма маска на лицето или ръкавици. Загребва всичко с ръце и посяга за още. И още, и още! Тази жена явно знае тайната на безкрайността, защото в бездънния ѝ кашон винаги остава място за още малко листа. Хората в заведението не ѝ обръщат внимание. Вече не им говори и се е заела с важната си работа. Нека! Не всяка персона от женски пол с метла е вещица.

Ех, опак свят, несправедлив! Няма ли кой да ѝ даде една лопата на тая жена бе?!

А след време да ѝ направи паметник – там, до елхичката, с лопатата и с метлата. Няма само разни интелектуалци да се мъдрят с паметници, я!

4.11.2025

*Антигона е персонаж от Хрониките ми от Нейдеград.