Особености на българския национален лов Глава пета продължение

         ІІ

         Дружината навлезе в малкото смълчано селце строена и в ритъм като окупационна войска. Отпред, разбира се, вървеше оркестърът и свиреше „Месечина” – любимата песен на Грег.  Аврамов от време на време гърмеше с пушката, след което надаваше бойния възглас „Ой, ой”, за да е в тон с песента. Борсата ентусиазирано като телевизионен водещ обясняваше на цялата компания, без претенция някой да го слуша:

- Що сега не ми излезе един глиган насреща, мама му стара? Ще го гръмна, като опълченец турски аскер, а? Що не ми излезе? Шубелии са, мамка им. Не останаха истински глигани в тази държава. Всичко е менте работа.  И глиганите станаха менте пичове.

- В Сърбия сме, пич. – вметна Боян.

- Сърбия, България все тая. Всичко е менте. – не се предаде Борсата – И жените са менте, силикон менте. Искам да пипна естествени гърди бе, пичове! Омръзна ми от силикон. Все едно барам гума „Вида спорт” от соцвреме. Имаше такива, ама вече и тях ги няма, но пък си имаме силикон.

- Стига с този силикон бе, бате! – скастри го Боян. – Пак зацикли. Споко. След малко ще пийнем водка и нещата  ще придобият безпощадна яснота.

- Не бе, Боби! Омръзна ми от силикон чалгата. Накъдето и да се обърнеш - силикон. А стига, мамка му!

- И аз това викам. Сопри се бе, бате!  На твоята нали не са със силикон. Барай си ги тях и мълчи.

- А бе, моята! Остави е моята! Тях като ги пипам, все едно разтягам суров кашкавал, преди да е втасал. Нали го знаеш как се разтяга като дъвка, те така е и с моята?   Искам нещо натурално и да не е с изтекъл срок на годност или амортизирано от прекалена употреба.

- Много искаш. – отсече Боян.- И аз искам да си пия сутрешното кафе с Джоли, но си го пия с барманката на близкото кафене. Идеален свят няма. Какво да се прави?

- Нема, нема и у склада нема. – съгласи се Борсата.

         Дружината продължи да върви с бодра крачка към крайната цел – къщата на Милош. Пътят бе кален и криволичещ като планинска река, но това не смущаваше ни най–малко душите техни.  Местното население обаче се бе смутило и взе да наднича плахо зад оградите на къщите си, като подплашени зайци. При всеки изстрел на Аврамов се хвърляха на земята като добре тренирани войници и после пак показваха недоумяващите си физиономии зад оградите. Най–смелият измежду тях издебна един момент, в който Аврамов презареждаше и извика:

- А бе, Милоше, каква е ова войска? Ща ради о нашо село?

- Па ние ово войска люде! Ово са мои другови. Не моите се секирате!

- Па тако реци, човече. Ми сме се върло много секирали. Децу са се уплашили.

- Па све е у реду, човече. Отпусни се!

         След като Милош успокои местното население, продължиха да вървят и скоро стигнаха крайната цел на мероприятието.

- Ово е моя кучу. – каза Милош гордо и отвори портата.

         Къщата бе двуетажна. Личеше си, че е построена преди не повече от пет години. Бе прясно боядисана с бяла боя и приличаше на болница. Цялата бе опасана с големи тераси, от които спокойно можеше да се наблюдава близката планина. Гледаше гордо към голям двор, в който се разхождаха кокошки, авторитетно като санитарни инспектори, а в кошарата квичаха прасета.  На централно място имаше голям сайвант с дълга дървена маса и барбекю зад нея.

- Това е нашето място. – обяви Аврамов и се запъти към масата.

- Не е ли малко хладно за отвън? – запита Борката.

- Хладно на душманите. Сега ще вкараме по няколко водки и ще избегнем студената смърт. Не искам никой да се притеснява! Отпуснете се бе, хора! Гледайте какъв дивеч има в двора. – каза Аврамов и се обърна към Милош – Бай Милоше, може ли да гръмнем една кокошка? Ще си я платя. Колко кажеш, но все пак ловджии сме, а това пернатото ми подскача под носа. Не мога повече да се удържам. Цял ден обикаляме горите, а нищо не сме ударили.

- Па може, друже. Све е у реду. Пуцай!

- После ке я опечеме. – мина на македонски диалект Аврамов. – И ке я изядем. А бе, с една дума, като истински мъже ще си набавим храната сами. Омръзнало ми е от тия супермаркети, дето ти режат главата като на роялист по време на Френската революция.

- Па добро, друже.

Аврамов вдигна пушката. Избра си най–пъргавата кокошка и стреля.  Прасето в кошарата изквича и падна като покосено от снаряд. Кокошката вирна глава и се скри зад къщата с бавна и авторитетна стъпка.

- Мамка му, утрепа прасето! – констатира Гангстера с глас на съдебен лекар.

         Оркестърът  спря внезапно музиката, а последния акорд на цигулката прозвуча като отчаян писък.

- Е, значи ще ядем прасе. – каза Аврамов невъзмутимо като съдебен експерт.

         В този момент от къщата излезе мъж с военна униформа и нашивки на сержант.  Бе малко по–висок от Гангстера и два пъти по–едър. На лицето си бе запасал също такива огромни мустаци. Ръцете му висяха спокойно отстрани на тялото като два огромни парни чука. Погледите на компанията се разфокусираха между Милош и военния.

- Казах ви аз, че нямам вяра на сърбите. – обади се Борсата – Хубави хора са, но има нещо в тях, което ме притеснява. Сега сериозно загазихме.

- Момци, ово е мой син. – обяви Милош – Бора се зове.

- Що пуцат ови? – викна Бора. Гласът му бе мощен и плътен като рев на лъв и накара едно листо, ударено от гласовата вълна, да потрепери и кротко да се спусне към земята.

- Па я сам им дозволил, али уместо пиле са утепали прасе.

-  Оооо, браво! Таку се ради. – одобри военният – Каква скара може да се средити от пиле? Сад чу средим върло лепа скара с прасе. Ово си плаче за по една ракия. Що стоиш таку? Дай ракията да почерпим момците. Здраво момци!

- Здраво, здраво. – отговориха всички с облекчение.

- Бре, тия били хубави хора.- каза Борсата с облекчение и добави – Вече си четях молитвата.

         Милош донесе ракията и всички се настаниха около голямата дървена маса. Наля по чашите. Бора вдигна чаша и запита:

- Кой утепа прасето?

- Я го утепах. – отвърна гордо Аврамов и изпъчи корем, като генерал на парад.

- Браво, друже. Да пием за точния ти мерник.

- А бе, точен. – прошепна Борсата – Целеше кокошката, а удари прасе.

- Ти мълчи! – сгълча го Аврамов – Не са ти ясни някои работи. Винаги се целиш в по–малкото, за да удариш нещо по–голямо. Омръзна ми да те уча.

- Тако е! – отсече Бора.

Всички се засмяха и надигнаха чаши.

- Първото прасе за деня падна. – съобщи Аврамов добрата вест.

- Не трябваше ли да е диво? – поинтересува се Гангстера.

- Що бе? Това да не е завършило колеж. – каза Аврамов – Гледай в к'во диво село живее. Диво си е отвсякъде. Покажи ми едно питомно прасе в този пущинак.

- Другарю Аврамов, ти даваш нови, неподозирани измерения на лова. – отбеляза Грег – Да тръгваме по селата и да трепем прасета.

- Е, не трябва да се увличаме. – спря го Аврамов. – Както винаги съм казвал, всичко трябва да е умерено и в рамките на закона.  Само пиенето трябва да е без граници, защото то не търпи ограничения. Поезията е непредвидима и необятна.

         Грег се обърна към строения оркестър и каза:

- Майсторе, к'во сте се умълчали, като учени пред откритие? Я свирете, музиканти! Оная моята „Буба Мара”. Все пак сме в Сърбия. Трябва да уважим домакините. – обясни той.

- Ова е върло лепа песен. Давай, брате! – одобри Бора.

         Оркестърът засвири.  Музиката вдигна градуса на компанията в тясно съдействие с ракията. Борсата и Бора се качиха на масата и заиграха добрия стар кючек. Аврамов отново пое озвучаването и специалните ефекти и гръмна с пушката.  Няколко изплашени птици излетяха на пожар от близкото дърво. Аврамов се ентусиазира и взе да гърми по тях. Успя да уцели една. Тя падна върху масата. Аврамов вдигна гордо ръце и прие овациите на компанията. Борсата обяви, че прасето трябва да се напълни с пернати, за да е по–вкусно. Всички одобриха идеята и Аврамов се зае с тежката отговорна задача, като взе да стреля по всяко дърво в близката околност.

- Ще победим! – викаше при всеки свален гълъб.