ІІ
Гангстера и Грег се спотайваха в тъмната нощ, скрити зад една редица от дървета. Държаха средата на периметъра и малко се притесняваха да не заместят някой глиган. Мястото беше кофти. Пияните глави от двете им страни можеха да ги запукат, без да се замислят. Споходени от тези тежки мисли, дръпнаха в синхрон от пурите, за да се обозначат в непрогледната нощ.
- Така, както дърпаме едновременно от пурите, спокойно могат да ни объркат с очите на глиган. – отбеляза невъзмутимо Гангстера, колкото да обърне внимание върху факта.
- Тогава, да дърпаме един след друг, мамка му! - предложи стреснато Грег. Нямаше усещането, че му е дошло времето да гледа масите от небето. Височините го плашеха и избягваше да се катери на нещо по–високо от жена. В краен случай на маса, но и това правеше рядко и поне на бутилка водка.
- К'во ти пука бе, пич? – репликира го Гангстера – К'вото му е писано на човек, това ще стане. Ако ти е писано да се удавиш, няма да те гръмнат.
Звучеше като индийски философ, влюбен в Будизма. Грег не споделяше теорията за предопределеността, но не му се влизаше във философски дебати точно сега, затова се задоволи само да отбележи:
- Ами ако ми е писано да ме гръмнат?
- Е, тогава имаш сериозен проблем, пич. – съгласи се Гангстера все така невъзмутимо – Аз обаче с нищо не мога да ти помогна, но ти обещавам по най–бързия начин да те хвърля до болницата. Оттам насетне - божа работа.
- Ей затова те харесвам! Никога не обещаваш невъзможното.
- Така си е, пич. Ти пък никога не искаш невъзможното от мен.
- Спри, че заприличахме на влюбена двойка!
- Не говори глупости, пич, че ще ти плесна един по врата!
- Удари ме! Нека ме боли! Обичам те такъв грубичък!
Двамата избухнаха в смях.
- Сега да имахме водка, да ударим по един гълток! – каза замечтано Грег – Ей така, за началото на лова. Някак си постно го започваме. Това си е свещенодействие. Животните трябва да се уважават.
- Водка нямам, но виж - ракия ми се намира.
- Ти сериозно ли говориш?
- Пич, с такива неща не се майтапя.
- Не. Все повече почвам да се влюбвам в теб.
- Пич, знам, че се майтапиш, но не говори такива работи, че ми става скомина. Мразя педерастите, бе! Не мога да се майтапя с тия работи.
- Спирам! Ти само дай ракията!
- Ей, това е мъжка приказка! – каза Гангстера. Бръкна в раницата и извади половинлитрова бутилка. Отви капачката. Отпи дълга като любовна игра глътка и подаде бутилката на Грег с думите:
- Малко е пущината, но колко да закрепим положението - ще стигне.
Грег отпи с наслада протяжна като родопска песен глътка. Върна бутилката на Гангстера и отбеляза:
- В живота, Гангстер, истинска наслада носят малките неща. Така да знаеш. Запомни го това от батко си!
- От малък си беше философ, ей! В случая обаче си безпощадно прав, макар че жените имат друго мнение по въпроса.
- Ние пък няма да ги питаме за мнението им. Кога сме го правили?
- Само когато сме на легло и пред умирачка.
- Аз и тогава се въздържам. – уточни Грег. – Все пак Сократ жена му го е отровила.
- Спокойно. Ти не си Сократ, макар че, ако продължаваш така някоя ще те бастиса. Да знаеш.
В този момент загърмяха пиратките на Терсенето.
- Май настана време за мъже. – каза Грег.
- Абсолютно си прав, пич. Да покажем на другите какво е това лов! Стига сме се лигавили! Ти дръж лявата страна, аз дясната!
- Дадено!
Дръпнаха от пурите. Вдигнаха пушките и впериха погледи в мрака. След малко от лявата им страна започна стрелба.
- Ей, Аврамов и Борсата се забавляват, а ние тук - нищо. – рече Грег.
- Споко. Онези, каквито са ми точни стрелци, само ще ги подплашат към нас. – каза Гангстера – По–скоро ще ударят някой дремещ бухал, отколкото глиган.
От дясно също гръмнаха.
- Какво става тук, бе? Всички стрелят, само при нас нищо. – притесни се Гангстера. – Май избрахме куцо място. Ще му набия канчето на Терсенето. Само да ми падне. Къде на майната си ги е подкарал глиганите? Трябваше към мен да ги насочи!
- Споко бе, човече! – рече Грег – Остави децата да се налудуват! Ние ще се включим, когато нещата станат сериозни.
- Абе не знам. – продължи да се притеснява Гангстера – Да не си останем само със сериозни намерения.
- Сериозните намерения водят до сериозни постижения. – отбеляза Грег – Я дай от ракията, че нещо ми пресъхна гърлото!
- Добра идея даваш. Да знаеш.
Гангстера извади бутилката. Отпи и я подаде на Грег. Той на свой ред се запозна със съдържанието й. Бавно и с наслада. Вляво от тях, в далечината лумна огън, а после се чуха няколко изстрела.
- Какво правят тези, бе? – извика Гангстера – Война ли водят?
- Не знам, но там където е другаря Аврамов, винаги може да избухне локален конфликт.
- Да не сме навлезли пак в сръбско, мамка му? – зачуди се Гангстера. – Ако са попаднали на техните граничари, започна втората Българо–сръбска война. Да знаеш.
- Два пъти за един ден да минем границата? Не ми се вярва! – поклати глава Грег. – По–скоро използват някакви нови способи за лов на глигани. Другарят Аврамов винаги си е бил новатор. Измислил е нещо.
- Мислиш ли?
- Убеден съм.
- Тихо! – просъска неочаквано Гангстера – Чувам някакъв шум пред нас. Май дойде и нашият ред.
Двамата замълчаха и се ослушаха. В горичката пред тях все по-отчетливо се чуваше чупене на клони и глух тътен, който постепенно се усилваше. Дръпнаха от пурите. Вдигнаха пушките и зачакаха.
- Мисля, че към нас тича цяло стадо. – каза Гангстера. – Работата става сериозна.
- Значи ще има мръвки за пържоли, колкото ти душа иска. – изясни ситуацията Грег.
- Не знам. – отвърна обезпокоен Гангстера – Не ми харесва тази работа.
- Абе и на теб не може да ти се угоди. Искаше глигани. Сега пък, що са толкова много.
- Прекомерното засищане е вредно, Грег. Ако мога да мина на философска вълна като теб. Трябва да сме по–умерени!
- Трябва, но както е казал другарят Ленин – „важното е да има.”
- Мани го другаря Ленин! Него отдавна го няма, та не може да види к'ви ги е надробил. – каза с присъщия си реализъм Гангстера. – Нали ние му сърбахме попарата? Такъв не ми го хвали!
Точно в разгара на философския им дебат от горичката пред тях изскочиха внезапно стадо глигани. Около двадесет на брой. Тичаха право срещу им, като башибозук в атака.
- Стреляй, пич! – извика Гангстера – Стреляй, че го закъсахме яко!
Двамата взеха да гърмят срещу настъпващите глигани. Приличаха на опълченците на Шипка, които съзнаваха безнадеждността на положението си, но въпреки това не отстъпваха, а геройски бранеха позицията си. Два глигана в челото паднаха, но другите не им обърнаха внимание, нито се стъписаха. Продължиха да тичат към тях, без да променят посоката.
- Мамка им! Това си заприлича на война. – извика Гангстера – С тези пушки няма да ги спрем.
- Може. – съгласи се Грег – Но друго нямаме, а ни трябва поне оръдие.
- Тук си в грешка. Имаме. – каза Гангстера и бръкна в раницата. Порови и извади три гранати.
- Какво е това бе, пич? – извика невярващо Грег.
- На теб на к'во ти прилича? Гранати, батка. Свих ги от сърбина. Това е нашето спасение. – обясни Гангстера – Ти к'ъв си бил в армията?
- Свързочник.
- Леле, леле! Остави се! Аз съм бил кашик. Поемам нещата в свои ръце. Ти бягай! Аз ще прикривам отстъплението ни с гранати.
- Това си заприлича на война. – отбеляза Грег.
- Това си е война. – поправи го Гангстера – А сега бягай, че продължават да напират към нас, мамицата им!
Грег стреля към тичащите прасета, колкото да не отстъпи без бой позицията и мина в отстъпление. В това време Гангстера извади щифта от гранатата. Задържа я за миг и я хвърли по посока на напиращите глигани. Взривът, който последва, едва не спука тъпанчетата на ушите му. Спаси го само това, че навремето беше слушал внимателно лейтенанта, който им обясняваше, че, като хвърлят гранати, трябва да държат устата широко отворена. Към него полетяха прекършени клони и парчета месо на разкъсани глигани. Гангстера залегна с бързината на падаща звезда. Покри глава с ръце, както го бяха учили в казармата и изчака ударната вълна да отмине. Точно в този момент нещо голямо се стовари върху главата му със силата на ядрена бойна глава. Гангстера видя светлина. Няколко звезди припламнаха в черното небе и изгуби съзнание.
© Светослав Григоров Всички права запазени
А "протяжна като родопска песен глътка" звучи по-сладко и от кремиковската