Остатъци
Малко са пътите, когато смълчана съм останала... разпадах се във викове, разлагах се във викове. И след това се събирах от остатъците слюнка в устната кухина - нищожни остатъци след толкова викане...
... Повръща ми се от изкуствена близост само, за да са топли ръцете. А плесен дави думите и се разбягват - анорексични... И усмивки ръждиви раздавам за себе си. Само палачите пазят черти на чаровност в лицата си...
Изтръпнала от бремето на преждевременно мъртви копнежи изтъргвам закърнелите им остатъци. Тровят ме. Тровя се и порочно залитам в крайности на илюзорно спасение. Не предполагах, че мълчанието душИ с прегръдката си...
Стерилна съм. Прераждам се само в малките си бягства. Ежеминутни. Бягства от себе си. От теб. От теб... и отказвам да се храня. Отказвам изкуствено да се кикотя и да се опитвам да надвикам вятъра...
Кръшни сенки на остатъци и спазми витаят в полумъртвото ми междучревно пространство. Засилват медузното лепкаво усещане между пръстите. Сякаш съм се родила без пъпна връв... от нищото... в празното... от утроба с незнаен произход... И грачене вместо плач, и задух до посиняване... И завива ми се свят, и припадам. От липса на въздух. От липса на огън. От липса на принадлежене. На принадлежене...
Когато старите и изнемощели скелети на надеждите ти разкъсат с рев на отчаяност мрака в някоя нощ и, надвиснали над нямата пропаст на предстоящата си смърт, забият кости в сухата пръст... ще протегнеш ли ръката си, за да ги спасиш? Ще опиташ ли с последни белези на човешко у себе си да ги съхраниш?
Онези крехки вери, носители на дълбокия (някога) смисъл на съществуването ти? Или примирено ще ги оставиш да намерят края си в небитието? Някак облекчена?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ралица Стоева Всички права запазени
