Той седеше на леглото си облегнат на стената, на земята му бе любимата тениска, леко разкъсана от вчерашния бой, в който участваше; по тази причина той просто избра да спи без нея, в едната ръка държеше малка химикалка, която постоянно цъкаше в ритъм, погледът му бе фокусиран върху стара снимка, седяща на бюрото му срещу него. На портрета се виждаше  той, като много малък, в ръцете си държеше Кендо меч и лицето му сияеше с голяма усмивка; до него се намираше голям мъж, също държащ Кендо меч и с една ръка върху главата на момчето, но лицето му бе отрязано. Спомените боляха, раните, които имаш, никога няма да изчезнат и той никога няма да забрави защо, облегна главата си на стената и затвори очи, посегна към лявата страна на леглото си и извади кутия за цигари, отвори я и видя, че имаше само една-единствена останала, до нея бе малка червена запалка. Извади цигарата и я запали, наблюдавайки огъня, леко изпадна в транс, спомни си и последните думи, които го нараниха най-много.

- Все пак, ти си син на баща си!

Запали цигарата, тогава се чу леко чукане по вратата му.

*Чук - Чук*

- Девлин! Буден ли си? - попита приглушен женски глас. 

Първоначално не отговори и погледна към леко притворения си прозорец, продължавайки да пуши, но женският глас отново попита:

- Мога ли да вляза?

Девлин раздразнено погледна към вратата и започна отново да си играе с химикалката, отново си дръпна от цигарата и отговори:

- Да, Вентура, какво има?

Вратата започна да се отваря и през нея прекрачи едно младо и красиво момиче с дълга черна коса и тъмно зелени очи. Тя погледна право в него, леко разочарована от това, че вижда брат си отново да пуши, затвори вратата и седна на леглото му. Девлин отново облегна глава и продължи да пуши цигарата си, която вече бе наполовина. Тя мразеше навика му, но колкото пъти да му казваше да спре с цигарите, толкова повече той продължаваше да си купува, погледът й се сниши и видя раните му от миналата вечер и разтревожено го попита:

- Сигурен ли си, че си добре?

Девлин отговори с просто "мхм", беше ясно, че не му се занимаваше с нея сега. Вентура погледна на страни и прошепна:

- Ясно.

Погледът й внезапно падна върху бюрото на брат й, тя се изправи и започна да върви към него; видя, че все още - след всичките тези години - Девлин пази снимката с баща им.

Видя как лицето му бе изрязано и леко се усмихна; за разлика от Девлин, тя никога не е прекарвала много време с баща си и рядко се интересуваше от Кендо тренировки, почти му бе забравила лицето, но няма как да му забрави гласа и това, което той за последно каза на единствената си дъщеря. Сълза се плъзна по блузата й и тя прехапа устните си, Девлин я погледна и каза:

- Този човек не ти заслужава сълзите, Вентура.

Тя посегна към лицето си и бързо избърса сълзите, стичащи се по бузата й, постави снимката обратно и се обърна. С усмивка на уста искаше да отрече, че е проронила сълза за баща им, но той я изпревари и каза:

- Не забравяй за какво живеем и какво си обещахме, сестро.

Отново сниши поглед и уверено отговори:

- Разбира се, няма как да забравя!

Ясно му беше, че тя все още не можеше да се свести от онази нощ - независимо че са минали 11 години. Той се изправи и посегна към една стара фланелка, която покриваше часовника му, погледна към часа и видя, че е 7:10, обърна се към нея и с един поглед й каза, че е време да излизат за работа. Тя кимна и се запъти към нейната стая, Девлин отвори гардероба си и посегна към един дълъг меч катана с бинтована дръжка. Двамата се затичаха по стълбите и се отправиха към вратата. Вентура посегна към бравата, но Девлин й хвана ръката в последния момент, двамата се погледнаха и бавно се снижиха. Девлин погледна през прозореца и видя, че пред входа им стояха няколко човека, носещи бухалки и катани. Един от тях извика:

- ПИСНА МИ ДА ЧАКАМ!

Изритаха вратата на входа, забивайки я до стената. Мъжете започнаха един по един да навлизат, готови за конфронтация, но изглеждаше, че няма никой. Претърсиха всички стаи, но нямаше никаква следа от тях; останаха объркани от ситуацията, защото бяха сигурни, че това бе къщата, в която живеят Девлин „Сянката” и сестра му, Вентура „Ангела”. Повечето от тях се разпръснаха и започнаха да търсят по улиците, докато имаше няколко останали, които все още претърсваха къщата. В същото време от покрива на близка сграда наблюдаваше мъж с чисто бял суичър с качулка и черни панталони; той носеше катана подобна на тази на Девлин, засмя се леко и погледна през рамо. Там стоеше друг мъж, който бе облечен официално в смокинг, след това го попита:

- Е? Какво мислиш за тях?

Мъжът в смокинга отвори една тънка книга и прехвърли няколко страници, докато не попадна на снимките на Девлин и Вентура. Погледна под снимките им и видя, че имената са оцветени в червено. Усмихна се леко и отговори:

- Имат потенциал.

Мощна гръмотевица разтърси прозорците на сградите и започна да вали. Мажът с качулката отново попита:

- Значи ги взимаме, нали, Шъфал?

Шъфал отговори с едно уверено "И питаш!".

- СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ -