15.05.2010 г., 10:38 ч.
Осъзнаване - 5 и 6 от първа част
7 мин за четене
V
Застуди се. Раздадоха ни дебели дрехи. С тях изглеждахме добре. Аджемиоглан-агата каза, че е време да отидем до султанския сарай, защото се очаквало Мурад – вече двадесет и осем годишен, да седне на трона на баща си - Селим II, който внезапно бил починал. По-късно разбрах, че султанът умрял от препиване с вино докато се къпел в харема си. Настаниха ни в една сграда, близо до сарая. През нощта, срещу двадесет и втори декември илядо петстотин и седемдесет и четвърто лето, Мурад пристигна от Маниса с кораб в Истанбул. В джамията на “Еюб” той начаса бе препасан с ятагана на Осман и се възкачи на престола под името Мурад III. Султанът веднага изиска да му бъдат доведени неговите петима братя, най-големият от които беше само на осем години и нареди те да бъдат удушени пред очите му. Рече: ”Така никой, който иска да устройва размирици в империята ми, няма да се подвежда...” После разбрах, че мюфтията дълго го е разубеждавал да не ги убива още, понеже са толкова млади и няма защо да се опасява от някакъв метеж от тяхна страна. Но султанът бил непреклонен.
Трябваше да присъстваме, когато палачът удушваше бедните дечица, за да знаем какво ни чака, ако решим да изменим на султана. Аз през цялото време стоях със затворени очи и наум се молех на християнския си Бог. Искаше ми се да запуша и ушите си, за да не чувам хърканията, но ако бях сторил това и мене щяха да удушат. Повтарях си настойчиво молитвите, на които мама ме беше учила и си представях, че съм си у дома.
Веднага баш мимарът започна строеж на тюрбе в градината на “Света София” и след няколко дни убитите принцове бяха погребани там, заедно с баща си - Селим II.
Дълго след преживения кошмар не можех да заспивам нощем, докато най-после умората ме надви. Но само след две спокойни нощи, отново се развълнувах, когато при нас дойде вестта, че майката на най-малкия брат на Мурад III, като научила за смъртта на рожбата си, сама се пробола в сърцето. Тогава реших, че аз не мога да живея тук и трябва все някога да избягам.
Разказаното ме ужаси, а ме учуди нещо друго, което по-късно дочух за нравите на султана.Той не търпял в двора си никакви турци по рождение. Подарили му няколко, но когато узнал какви са, ги изгонил. Пашите и почти всички бейлербейове били християни и деца на християни, както и великият везир Мехмед паша Соколович. Описаха ми го като силен и умен мъж. Някои казваха, че бил босненски сърбин. Мехмед паша бил зет на турския султан, ръководел всичко в страната, назначавал и уволнявал големци, сключвал или разтрогвал мирни договори с други страни. Повечето от богатствата му, например санджакът Бергос, му били подарени още от султан Сюлейман. Но Мехмед Соколу се показал верен на своя произход - направил религиозни дарения в родния си край, подпомагал и създаването на Сръбска патриаршия в Ипек и така някои от управниците му станали врагове. Султан Мурад III бил женен за босненка. Самият той, както и предшествениците му, нямали турски произход - майката на господаря била гъркиня от остров Парос, в Средиземно море. Тя често се застъпвала за обвинени лица пред своя син, заради което шушукаха, че той искал да я изпрати от сарая в стария дворец.
След известно време аджемиоглан-агата ни изпита, за да разбере дали сме научили турски език. Оказа се, че и аз съм между най-напредналите.
Трябваше да се явявам пред султана винаги, когато той ме повика, за да записвам издадените от него заповеди. Наставникът ме заплаши, че ако пропусна и една дума или пък сгреша, ще ми хвръкне главата.
Исках да помагам по запасяването на сарая с храни, като повечето прислужници, но ми бе наредено точно аз да писарствам. Така щях да бъда все пред очите на господарите и не изпълнех ли някоя тяхна прищявка, щях да се простя с живота си.
Реших да не избързвам с бягството, а да разбера как да го сторя така, че да е най-безопасно за мен.
Имах малко приятели, защото повечето момчета от ден на ден ставаха все по-сурови и жестоки, както едно към друго, така и към християните - сякаш промяната във вярата промени и духа им. А аз не можех да забравя последните думи на майка си и продължавах да се стремя да правя само добро на человеците около мен, макар че те понякога бяха зли. Може би Господ-Бог ме бе създал милостив, знам ли?
VI
За разлика от моя прародител Доброслав, мене - Станимир Стоев, Господ-Бог не бе ме създал милостив. Когато ме изписваха от болницата, заедно с жена ми и децата, дойде и министърът на отбраната.Той започна речта си, а някакви журналисти налитаха наоколо ни като мухи на мед. Може би щях да издържа, ако министърът не бе продължил със сравнение с Левски и Ботев. От инвалидната си количка, както той бе на един разкрач от мен, аз лесно щях да го ритна.Те, хората, така и така знаят, че съм ударен с бомба по главата - какво ли ми пука! Казах на жена си: ”Премести ме малко по - близо до министъра, искам да му благодаря!” Тя взе, че ми повярва и мръдна количката към него, а аз изведнъж протегнах крак и го ритнах по задника и то пред камерите на журналистите. Всички се засуетиха смутено. Жена ми почервеня и взе да ме оправдава: ”О, извинете го, Господин Министър, той без да иска направи това неволно движение, нали знаете - последствие е от мозъчните му операции. Много, много съжалявам!” Аз гледах строго в една точка и мълчах. Престанаха да ни снимат и всички бързо се разотидоха, а аз започнах от сърце да се смея. Горката ми женица! Какво ли я чакаше с мен?
Макар и на инвалидна количка, в къщи се прибрах в приповдигнато настроение и с дяволски мисли в главата. След като разбрах, че министерството на отбраната било поело разходите по лекуването ми, аз със замах започнах да командвам домашните си, а те безпрекословно ме слушаха. ”Искам по трима рехабилитатори на ден!”- казах аз и начаса същите ми бяха осигурени. “Искам медицинска сестра вкъщи!”- и тази заповед бе изпълнена.
Така желаех по-бързо да проходя и без ничия помощ да ритна още някой големец!
Но стига съм буйствал, нека разбера какво прави милостивият Доброслав там някъде в шестнадесетия век?
Следва продължение
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Христина, радвам се, че четеш романа ми "Осъзнаване". Благодаря за отзива!
-
Това с ритника ме поразвесели. Контрастира с предходната тъжна глава. Браво. Наистина ми е интересно да чета.
-
Марина, благодаря, че си прочела!
-
Светлана,Плами,Ангел,Безжичен,Петя,сърдечно благодаря за отзивите!
-
Да не помниш някое предишно прераждане, Роси, няма да се учудя, ако наистина си била писар на султана.Такава правдива картина!
поздрави! -
Чета с удоволствие, макар че не обичам да прекъсвам, но авторът е винаги прав!
-
Ти така добре се превъплъщаваш в своите герои, че наистина е истинско удоволствие да чета!!!
За темите, засегнати в романа(досега)и твоето отношение към тях - казах ти... много, много е близко до моите разбирания...
Просто се радвам!!! -
Аплодисменти! И за майсторството при пресъздаване на историческите факти, и за усмивките, които предизвикваш!
-
Следвам те. Сърдечни поздрави
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
