Скъпа приятелко,

Извинявай, че не ти писах дълго време, но бях заета. Може би си спомняш, че в последното писмо ти бях писала колко съм отчаяна от сивото ми ежедневие и колко исках да ми се случи нещо толкова вълнуващо, че дъхът ми да спре. Е, както знаеш животът е толкова непредсказуем, че не знаеш какво те очаква. Но ще започна отначало. На 10 октомври шефката ми ме извика в кабинета си и ми каза, че трябвало да замина за морето, да напиша статия на тема "Любов сред зимните вълни - съществува ли - или не?". На мене не ми допадна тази тема, защото както знаеш, аз никога не съм се влюбвала и не вярвам в любовта. Пък и море! Аз не обичам морето, защото косата ми винаги е разрошена, а улиците са пълни със сергийки, пред които се тълпят многобройните туристи. А солената вода - носителка на гадните пъпки... Ужас! Е, естествено, тя не прие моите доводи да не замина и троснато ми отговори: "Все пак е зима и няма толкова туристи." Еми, какво да се прави, все пак имам да изплащам кола. Е, аз заминах. Списанието ме беше настанило в една вила точно на морския бряг. Първоначалните ми впечатления бяха, че вилата е малка и уютна (точно като онези симпатични американски къщи, давани по филмите от 60те и 70-те). От списанието ми казаха, че ще живея заедно със собственика на вилата. Честно казано, очаквах някой старец да излезе да ме посрещне, но нямаш си представа как се изненадах, когато на прага на вратата се появи  ТОЙ. Спомняш ли си, когато бяхме тинейджърки и си мечтаехме за ПЕРФЕКТНИЯ. Е, аз го срещнах и щях да живея с него три месеца. Ако тук очакваш да ти разкажа за моята афера, е то грешиш тотално. Той беше собственика на вилата, който заминаваше с жена си на почивка... Съдба! Но това не е краят! Скъпа ми приятелко, спомняш ли се, че преди много, много години аз мечтаех за... любовта. За онази божествена любов, в която светът нямаше да съществува, а само аз и той. За нея нямаше да има граници, нито време. За онази любов, която щеше да ме кара да стоя будна, защото реалността щеше да бъде като сън. За любовта без сезони и за която думите щяха да бъдат излишни... аз я срещнах! А, сега си представи  лунната светлина, очертаваща моите мокри кичури коса и безкрайността на морето. Вълните разбиващи се в брега и тяхната тиха песен... песента на морето. А сега си представи изгрева... моя първи изгрев. Седях. Пуших. Мълчах. Гледах вълните, а виждах мен. Сега бях лека като птица, сега летях над морета и океани. Гледах вълните, а виждах мен. Сега пишех по брега - моите мечти неизречени, моята история недописана, моята песен неизпята. Гледах вълните, а виждах мен. Сега бях волна и свободна като морето - аз бях  едно цяло с морето. Морето беше моят възлюбен, то беше любовта. Сънувах, докато бях будна. Намерих смисъл на всичко и всеки. Аз бях влюбена - в изгревите, в заливите, в тишината, във вълните... в морето.

         Скъпа ми приятелко, там, в онзи миг, аз бях смела и се промених, но най-важното е, че разбрах какво е любовта. Всъщност тя не представлява просто привличане между индивиди, а някой, който ще те приеме такава каквото си и мълчаливо ще крещи колко те обича. Някой, на който ти ще принадлежиш без да разбереш. Някой, който ще ти принадлежи без да разбира. Любовта е тогава, когато сънуваш будна и не искаш за миг да си без НЕГО. Тогава, когато спреш да мечтаеш, защото няма да има нищо по-красиво от вашата любов. Тогава, когато си готова да бъдеш обичана, без предразсъдъци. Това е любовта... едно безкрайно море с изгреви и залези, вълнения и покой.

Посветено на Габриела, на морето, на любовта... и на него.

1/5/2009