10.11.2009 г., 19:00 ч.

Отхвърлените част 1 

  Проза » Разкази
715 0 2
7 мин за четене

Отново беше лято и аз отново трябваше да прекарам 1 месец с баща ми. Такава беше уговорката, която той и мама постигнаха пред съда в края на бракоразводния процес преди 14 години. Един месец с човек, който почти не познавах в средата на лятната ваканция. Животът ми беше ад. Сякаш бях убила човек и сега си понасях последствията - затвор без право на избор.
Мама целуна челото ми и побърза да се качи в колата и да отпраши, преди баща ми да се е върнал от работа. Двамата не обичаха да се виждат, още по-малко да разговарят. Аз бях причината, заради която те продължаваха да поддържат някаква връзка, макар и да се осъществяваше рядко, макар и само по телефона. Всичко щеше да бъде различно, ако бях пълнолетна и започнала самостоятелния си живот. Мама щеше да продължи да развива таланта си да рисува и да обикаля богатите галерии, в търсене на спонсори. А баща ми... той сигурно още щеше да си стои тук - затворен в това забравено от Бога място, тази опустяла лагуна. Погледнах къщата му и насочих очите си към най-близките къщи в далечината. Разстоянието до тях беше почти 3 км. По дяволите, дори няма да имам съседи... Такива мисли минаваха през главата ми, докато гледах как колата на мама се отдалечава, докато накрая изчезна. Постоях известно време по средата на прашната улица, с куфарите в ръце, огледах се отново, изпадайки в още по-голяма меланхолия, и се насочих към къщата на баща ми. Тя беше само на метри от брега и изглеждаше като някаква долнопробна хижа - изоставена и полуразрушена. Въздъхнах и се заизкачвах по  стълбите. С всяко стъпало скърцанията на прогнилия дървен материал ставаше по-зловещо и се зачудих кога ли дървото ще поддаде и ще си счупя някой крайник. Шестте стъпала свършиха и аз се озовах на верандата. Точно до входната врата имаше люлеещ се стол, а върху него някаква книга. Странно, но не обърнах внимание на заглавието ù (нещо невиждано досега, бях маниак на тема „книги“), защото вниманието ми беше привлечено от друго. Катранено черна пушка беше подпряна на стола. Не разбирах нищо от оръжия, но веднага забелязах, че е на възраст и че само продължителни грижи, изпълнени със старание, биха могли да я запазят в такъв безупречен и изискан вид. Никога досега не бях чувала, че татко е ловец. От малкото разкази на мама за него знаех, че изкарва прехраната си, като пренася стоки от най-близкия град до няколкото близки къщи, за които по-рано споменах. След развода е прекарал целия си живот тук.  Но никога не беше споменавала, че ловува. Татко обичал безкрайно много дивата природа, затова се преместил тук след дългите и изтощителни процеси по развода. След като мама спечелила попечителството над мен, той вече нямал какво да губи и заживял изолиран от цивилизацията, тук насред гората. Според думите на мама, татко много ме обичал и много тежко приел, че ще ме вижда рядко. За последното никога не ù повярвах. Що за баща, който „много ме обичал“, ще се появи на 4 от 17-те ми рождени дни? Що за баща няма нито веднъж да ми изпрати някакви пари? Татко много добре знаеше, че един художник изкарва малко пари, които винаги са недостатъчни. Той дори не заслужава да го наричам „татко“, но обещах на мама след последния ни скандал, заради него, когато аз казах, че нямам баща. Отново насочих вниманието си към черната пушка и усетих как притеснението започва да ме поглъща. Ако татко не е ловец, то на човек му трябва оръжие, за да се защити. Но от какво татко се е страхувал, че се е принудил да си купи оръжие, макар че винаги е бил против насилието? Та тук няма почти никой. Не е като в родния ми град, където опасностите дебнат отвсякъде. Отместих погледа си от пушката и плъзнах ръка под изтривалката, за да намеря ключа за вратата. Отключих и влязох в малкото коридорче. На стената беше закачено мръсно огледало, а на пода имаше чифт панталони и риза, които очевидно бяха за пране. Личеше си, че тук отдавна не е влизала жена. В къщата цареше пълен безпорядък. “Е, поне няма да скучая - помислих си аз - Ще се опитам да подредя тази къща“. Лесно беше да намеря стаята си. Изглеждаше по същия начин, както когато я оставих за последно  преди една година. Бях изморена от дългия път, но намерих сили и подредих дрехите в гардероба си. Изчистих прахта и като цяло стаята ми започна да се освежава. И докато бях погълната от домакинската работа, изобщо не усетих, че слънцето почти залезе. Татко все още го нямаше. Облякох едно яке и излязох на верандата.
Лек бриз се носеше от морето. Слязох по стълбите и се насочих към брега. С изненада видях, че татко е построил малък кей, за който е вързал лодката си за риба. Седнах на края на кея и се загледах в далечината. Беше толкова красиво. Сякаш времето беше спряло. От време на време тишината се раздираше от кресливите песни на птиците. Някакъв рояк от  водни кончета мина покрай мен. Не ми обърнаха внимание. Бяха толкова съсредоточени в танца си. Папурените клонки нежно докосваха неподвижната вода, следвайки ритъма на лекия вятър. Затворих очи и постепенно започнах да разбирам защо татко толкова се е привързал към това тайнствено място, това късче от света, което сякаш не е част от него. Сякаш тук не властват парите и силата, както в големия град. Като че ли не бях на тази планета. Всичко беше толкова по-просто и нормално - пълен контраст на шумния и вечно забързан град. Отворих очи. В далечината проблясваше мъничка светлина. Беше маякът, който видях на идване. Не след дълго започнах да чувам мотор на кола. Първо беше далечен звук, който се приближаваше. Накрая се оказа, че това е татко. Той паркира пикапа си пред къщата. Вече беше почти тъмно, но успя да забележи, че входната врата беше отворена. За секунди се изкачи по стълбите, светна всички лампи и грабна пушката си. Изглежда, че още не беше ме забелязал, а аз кротко си седях на кея, наблюдавайки го с любопитство. Татко се заоглежда и се насочи към гората. Осъзнах, че търси мен и реших, че е време да се покажа и да спра да се шегувам с него. Приближих се към него и едва тогава забелязах колко притеснен изглеждаше. Светлината от крушката на верандата се отразяваше в капчиците пот, избили по челото му.
- Тате? - прошепнах и се усмихнах.
- Господи, Мари!!! Искаш да ми изкараш ангелите ли? По дяволите, знаеш ли колко се уплаших! Върнах се вкъщи, вратата беше отворена, а теб те нямаше! Къде беше?! - започна да ми крещи той. Птичките замлъкнаха. Гръмкият ми глас развали целия покой, на който бях свидетел до преди малко. Намръщих се.
- И аз се радвам да те видя, татко. - отвърнах иронично.
- Виж, - каза той - в града при майка ти може и да си на сигурно място, но тук е опасно. Никога не оставяй така отключена къщата и не я напускай след свечеряване. - продължи да ми се кара  той, вече с по-нисък глас. Размахваше пръст пред лицето ми, сякаш съм малко дете, което току-що е счупило скъпа ваза. Почувствах се толкова глупаво и обидно. Все пак бях на 17 и ако ме познаваше малко по-добре, щеше да знае, че мога и сама да се грижа за себе си.
- Но, тате, - продължих аз, все още запазила добрия тон - тук няма никой. Защо мислиш, че е опасно? Какво те притеснява? А и освен това бях на метри от къщата.
Баща ми сведе глава надолу, а после я вдигна и впи яростния си поглед в мен.
- Отхвърлените... - изрече през зъби и се изплю в прашната земя. - Да се прибираме!
Той се запъти към къщи, а аз останах като вкаменена на мястото си. Историите за група младежи, които не спазвали законите и правели каквото си поискат, се носели по тези земи от край време. Мама ми беше разказвала за тях. Спомням си, че като малка тя ме плашеше с тях, когато се противопоставях на волята ù. Когато пораснах, спрях да вярвам на глупавите  разкази за тези момчета и момичета, които не спазвали никакви норми, и понеже били непълнолетни и нямало как да ги вкарат в затвора, нито пък да понесат някакво друго наказание, местните жители просто ги отхвърлили от обществото. Това разгневило още повече младежите и те започнали да крадат и плячкосват. Но това било много отдавна. Татко е бил дете, когато чул за първи път тяхното име. Мама ми казваше, че той не обичал да говори за тях, сякаш било някаква тайна. Дори и да беше истина,  дори и да е имало такава банда, младежите в нея би трябвало отдавна да са остарели. Невъзможно е да съществува все още такава група. Освен ако някой друг не се представя за тях в момента. Освен ако други бунтари не се събират, за да всяват страх у местните. Но какъв беше смисълът да се противиш срещу законите и нормите, когато можеш да живееш мирно и кротко и всеки да те уважава?
- Мари, хайде влизай! Достатъчно тревоги ми причини за днес! - проехтя гласът на баща ми и прекъсна мислите ми. “Отхвърлените“ беше нещо ново за мен. Познавайки се добре, знаех, че скоро ще изпитам неустоимо желание да се срещна с тези чудати момичета и момчета. А дотогава трябваше да разбера колкото се може повече за тях. Питах се толкова много неща за тях и вече знаех кой ще ми даде отговорите...

© Бри Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??