Кухнята на семейство Добреви беше голяма и уютна. В момента в нея се разнасяха редица прекрасни миризми напомнящи на Сам за детството му. Той се подпря на плота и загледа майка си. Стефания подреждаше чиниите с голямо старание, на Сам му стана смешно. Откога му повтаряше, че иска да я запознае с някое свястно момиче, а Роузи изглеждаше точно такова.

-Мамо, трябва да ти кажа нещо.

Не беше честно да я заблуждава, но тя така грееше в момента. Не я беше виждал такава откакто баща му ги напусна. Замълча, когато Стефани го зяпна притеснено.

-Госпожо, Добрева домът ви е прекрасен!-Бел Роуз се показа на вратата.

-Благодаря ти, скъпа. Ела седни при нас.

Роузи пристъпи с бодра крачка и се настани до полицаят, положи ръка на рамото му. Сам я погледна изненадано, но тя изобщо не гледаше него, а уникалната торта пред тях. Стефани беше известна с тази торта, правеше я от бишкоти, кисело мляко и плодове. Сладко, солено и тръпчиво от кафето с което заливаше бишкотите.

-Майка ми обича да се хвали с това. Казва, че е най-доброто което е излизало изпод ръцете ѝ.

-Не съм съгласна!-отсече рязко момичето. Жената я погледна с интерес. –Мисля, че децата ѝ са най-доброто. –допълни преди да са я разбрали погрешно.

-О, благодаря ти! –засмя се червенокосата фурия насреща ѝ. –Но май не е вярно, предвид причината за визитата ви.

-Живея със Сам от известно време и не съм срещала по-добър човек.

Стефани стисна устни и стрелна гневно синът си, сега беше моментът да обясни, преди да го е подхванала.

-Та, това за което исках да поговорим е…

-Момченце, как може да криеш такова прекрасно момиче от семейството си? Откога, вие двамата, откога сте заедно? Изобщо как се случи?

Роуз погледна отчаяно към Сам, осъзнала какво си мисли майка му. Ами сега? Трябваше ли да казва истината и защо да не трябва? Ама как щеше, та нали тази майка щеше да се притесни за синът си. Беше го въвлякла в нещо рисковано, опасно и донякъде незаконно. Поне докато развода не се превърнеше във свършен факт. Сам отвори уста да каже нещо и тогава тя направи немислимото, улови ръката му в своята и я стисна. Той я погледна, без да може да каже нищо. Речникът му избяга

-От скоро. Запознахме се , когато Сам се отзова на сигнал. – не беше лъжа, беше увъртане, по-добре така.

-Аха и сериозно ли е? Не искам да ви се меся, но знаеш Роуз, майки.

Бел-Роуз се усмихна и кимна. Това не беше отговор, но май задоволи госпожа Добрева, поне за сега. След вечеря дойде моментът и за лягане. Това щеше да е неловко. Сам на няколко пъти предложи да си тръгнат, намеквайки че леглото в стаята му е малко, но Роуз никак не искаше да тръгва. Това значеше да се върнат в София и тя отново да се оглежда на всяка крачка и да трепери. Не, по-добре да спи на пода ако се наложи, но никаква София още мъничко.

-Трябваше да кажем.

-Съжалявам!

-Тя си мисли, че си ми приятелка.

-Аз съм, не е лъжа.

-Но не и такава!-Сам обикаляше стаята нервно. Мисълта да спи в една стая с това момиче му докарваше доста голямо неудобство, особено онази да се събуди сутринта близо до тялото на горещата блондинка насреща му. –Ще спя долу.

-Виж, знам че след онова на паркинга..

-Господи. –стисна очи и се свлече на пода до вратата.

-Сам, големи сме. Знам, че беше, за да ми помогнеш и го оценявам.

-Роузи, моля те, нека не говорим сега.

На вратата се почука. Младият мъж удари глава назад в стената и простена. Роуз я открехна и Стефани влезе.

-Хей, нося ви още възглавници.

-Благодаря.

Къдрокосата жена забеляза сина си на земята и се засмя. –И това е за теб, синът ми няма много дрехи тук.

-Оу, благодаря. –Роуз огледа с ужас нощницата в ръцете на майката на Сам. Имаше само дантела, там където трябва да има плат. Самюел преглътна при вида й. Ако облечеше това, той официално можеше да се обяви за най-кофти спасителят на света. Нямаше да спаси Бел-Роуз от себе си. Не можеше, а искаше ли му се? Усмихна се на майка си или поне се надяваше.

-Лека нощ, майко!

-Хубаво де, разбрах намека. –дигна ръце жената. –И по-тихичко, сестра ти още е дете!

-Майко!

Роузи придоби цвят домат и поглед на порцеланова кукла, изглеждаше плашещо. Сам стана и собственоръчно избута майка си от стаята, като я целуна по бузата, преди да затвори и врътне ключа. Опря чело на вратата.

-Ще спя на пода. –промърмори.

-Не, аз ще. Това е твоята стая.

-Роуз..-обърна се да я погледне. -.. има тениски в гардероба.

Тя вдигна нощницата и я разгледа, след което кимна. Да тениската щеше да свърши работа. Полицаят стигна до еднокрилият гардероб с две крачки и бръкна. Извади една овехтяла синя тениска с надпис „ Полиция“ и я подаде на момичето.

-Това ще ти е добре, от първата ми година е.

Тя я огледа, бил е доста по хилав тогава. Замисли се за живота му. Стефани беше разказвала два часа за детството и на трите си деца и щуротиите им, но нищо подробно за Самюел. Сякаш, той винаги е бил в ролята на закрилник, дори за брат си и сестра си. Пази им гърбовете и се бори с нокти и зъби за тях, въпреки това което той самият каза за Калоян. Но думите на брат му само потвърдиха мислите на Роуз. „И все пак винаги се отзоваваш, нали братле.“ Бел-Роуз се преоблече в банята набързо и изтича в леглото, зави се до шията с юргана. Сам вече лежеше на пода до леглото с ръце зад главата и без одеяло. Тя също легна по гръб и се загледа в тавана, лампата беше угасена.

-Сам.

-Да, Роуз.

-Ела.

За миг стаята се изпълни с тягостно мълчание. Сам можеше да се закълне, че чува ударите на собственото си сърце.

-Моля те, ела. На пода е студено, а тук има място.

-Идеята не е добра, Роузи.

-Но, ще измръзнеш.

-Добре ми е тук!

Бел-Роуз започна да се вбесява, какво си мислеше той изобщо? Да не мислеше, че ще го остави да е чак толкова самоотвержен, това я побъркваше. Сам се държеше, като рицар-монах на бяла кобила в средновековна Англия. Изправи се рязко до седнало положение и за миг се изкиска на собствените си мисли и симпатични сравнения. Усети очите на Сам в тъмнината и обви ръце около гърдите си, стискайки юргана. Стана подритвайки го и се стовари на пода до полицая. Преметна част завивката върху тялото на Сам и се намести доволна на пода.

-Какви ги вършиш?-той едва сдържа смеха си.

-Намесвам се. Ако се разболееш, Стефани ще ме подгони с онзи гигантски дървен черпак от кухнята ви.

Той избухна в смях и се завъртя настрани към нея.

-Роузи, белята ли си търсиш?

Слабата светлина от уличните лампи, която проникваше през прозорците му позволи да види невинното ѝ изражение и да съжали на секундата. Обаче тя не каза нищо, прехапа долната си устна и също се извъртя настрана подпирайки се на лакът.

-Все пак не си английски монах.

-Какво?-смръщи се мъжа. Тя пак се изкисва и се върна по гръб.

-Нищо, заспивай!

-Лесно ти е на теб. –измрънка под нос и се завъртя с гръб, за да не го усети. Нямаше да се наложи да чака до сутринта за неудобството, то вече се случваше. Толкова силно копнееше да повтори онова от паркинга, че самата мисъл му причиняваше парещи усещания в слабините. Простена неволно и се ококори. Това щеше да е една дълга, дълга нощ. И тази тениска на голото ѝ тяло, беше по-зле и от онази оскърбителна нощница. Тя в негова дреха го възбуждаше, дори повече от тя гола в банята му. Изпъшка, а Роуз до него се засмя на нещо което се въртеше в собствената ѝ глава. Майната му. Извъртя се отново и се надвеси над крехкото ѝ тяло. Чу я как преглътна.

-Бел-Роуз, върни се в леглото! „иначе не отговарям“-това ѝ го спести, но тонът му беше красноречив. Тънките ѝ пръсти стиснаха брадичката му и тя примижа в опит да го види хубаво.

-Никъде не отивам, но това не значи че нещо ще се случи.

Сама не си повярва. За първи път всъщност искаше нещо да се случи. Тук сякаш липсваха години от живота ѝ. Знаеше, че е временно. Може би се дължеше на цялата топлина и уют от тази вечер, а може би беше благодарност, но точно в този миг копнееше да бъде нормално момиче, без емоционален багаж, без спомени. Просто момиче в стая на момче. Естествено копнежът и реалността се разминаваха. Тя нямаше как да забрави всичко през което е преминала с Алексей, а вероятно и предстоеше още, но за миг можеше да си позволи да се отпусне. Преди да го е премислила задълбочено целуна ченгето нежно, той се скова целият. Не му отне много да се осъзнае. Ръката му се спусна по тялото ѝ, спря на кръста и я придърпа плътно. Когато започна да става настоятелен, Роуз го натисна с длан в гърдите и го накара да я погледне, допря чело до неговото. Останаха така за кратко, задъхани, всеки копнеейки да удължи мига, но разбирайки, че по нататък няма да се стигне. Тя нямаше как да си го позволи, беше прекалено повредена. Сексът който познаваше, нямаше общо с обичане. Той по-скоро беше наказание за тялото и умът ѝ.

-Нищо, Роузи. –прошепна в тъмното, гласът му беше пресипнал. Притегли я към себе си. Тя положи глава на гърдите му, а той я прегърна. Така сгушена в топлината му се чувстваше на сигурно, а това не беше правилно. Само защо го чувстваше обратното, умът ѝ крещеше, че е сбъркана използвачка, обаче онова в гърдите ѝ се вълнуваше сякаш за първи път от цяла вечност. Боже чувстваше се стара и смачкана, свършена. А с него не беше така, днес беше върнал часовника, дори за кратко. Може би, колкото повече беше с него, толкова по-добре щеше да става. Но не беше ли егоистично да иска от него да спре живота си, за да чака механизмът на съзнанието ѝ да се престрои. Заслушана във все по-равномерните удари на сърцето му, Бел-Роуз се унесе спокойна.