Нов ден, нов шанс. Сам стана от леглото и направо се запъти към терасата. Запали си цигара и се загледа в планината отсреща. Дежурството снощи беше тежко. Бяха ги извикали на обир на малко квартално магазинче. Женицата вътре беше страшно изплашена и само заекваше, не успя да си каже и буквата дори. Отне им цялата нощ да висят пред магазинчето. Дръпна от цигарата и остави никотина да проникне дълбоко надолу към дробовете му. Закашля се. Беше време да откаже вредните навици, като този. С годините в полицията, придоби доста лоши практики. Вече шест, не бяха чак толкова много, откакто завърши. Наближаваше тридесетте , а още живееше сам, като изключи котката Марияна, онази на комшийката отгоре. Марияна често се отбиваше на гости, то и комшийката де. Но за разлика от стопанката й, дето все й забравяше името, Марияна му се харесваше. Сивата персийка отначало го играеше дръпнато, нищо че тя влизаше през прозореца му и му лягаше на дивана. Сучеше опашка и се потъркваше в него, само когато искаше нещо. До някъде, онова момиче, му напомняше котката. Потъркваше бедра едно в друго, докато върви и сучеше опашка. Грациозна, нежна, хитра, от това, което видя вчера. Способна да те изкара извън кожата ти, дерейки с нокти, но замърка ли... всичко ти минава. Така си я представи в леглото, под него. Впила дълбоко нокти в кожата му, гледаща го с онзи пламък. Смесица между хитра лисица и панда мече. Въздъхна, сутрините му бяха тъжни, самотни. Писваше му да е сам, може би, затова се вкопчи така в първото стойностно създание, което му попада в периферията. Павел беше прав, тази беше висока топка. Ако искаше да му върже, трябваше да се постарае и да спре да мисли така за жените. Не тя трябваше да му връзва, той трябваше да я спечели. Закима си, после повдигна вежди. Какво му се случваше? Да нямаше нещо в тези цигари, че го навестяваха такива видения. Вярно беше това, което казваха, че с годините и най-големите тежкари олекват. На вратата се почука, отиде до нея още по боксерки и надникна, беше комшийката отгоре. Зачуди се как й беше името, все му го казваше, но той не си правеше и труда да го запомни. Отвори, тя го огледа доволно и тръгна да влиза.

-Мариянчето да е тук?

Сам се огледа и поклати глава.

–Сега ставам, търси я ако искаш. –направи място на жената да влезе. Тя не почака втора покана, намърда се в тясното коридорче.

-Мац писи –писи. -завика.

Сам затвори очи, рано сутрин гласът й беше влудяващ. Самата тя беше по пижама, доста оскъдна, надиплена, сатенена, надали беше случайно. Знаеше й номерата вече.

-Виж, няма я. –опита се да направи тънък намек, но тя беше нахална. Добре запазена лелка, около четиридесет и... Имаше мъж и това не я спираше, бай Петър беше с около петнадесет години по-възрастен от жена си. Типичен, здрав, прав и леко глух селянин. Не че е от провинцията или нещо, беше си градски селянин. Сам беше от провинцията. Морската провинция и пак не можеше да го бие по гръмогласност и миекане.

-Е, нищо, искаш ли кафенце или... –жената засука рус кичур около пръста си.

-А, не! -дигна ръце. –Мъжът ти не си ли е у вас?

-Там е.

-Ми май трябва да си ходиш.

Тя се нацупи. –Сами?

-Чао. -забута я към вратата. – И поздрави на бай Петър!

-Ама с теб се знаем, какво правиш? - запротестира, докато той я избутваше умело, като ръгби играч, друг играч в противниковото поле.

-Че аз името ти не знам. –измънка си, преди да затръшне вратата в лицето на лъскавата пантера. Да беше запазена и вероятно доста опитна, но му писна да го преследва. Рехабилитация, това беше. Всичко вредно за здравето му вън. Заключи със секрета и се запъти към хола, там видя котката да се промъква през прозореца, поклати глава.

-И ти ли я избягваш?

Животинката го погледна и сякаш му заговори с очи. Измяука. Сам се засмя и я взе в ръце, понесе я към кухнята там и сипа вода в една купа и наряза малко салам, само това имаше.

-Извинявай, но не съм подготвен за такива изискани гостенки. –потупа я по главата . Тя замърка доволно, докато поглъщаше салама. Сам се стовари на дивана и се загледа невиждащо в картината отсреща. Цветовете се размиха и затанцуваха в съзнанието му, нещо се случваше с него. Дали беше преумора или онзи крах, за който така настоятелно му говореше майка му, гласът на Стефани заехтя в главата му:" -Ще ти се наложи да пораснеш, някоя от кифлите ти ще ти стовари дете на ръцете и няма да има къде да мърдаш!" Потръпна и се опита да изтика гласа на съвестта, която би трябвало да притежава, но по някаква причина не беше се родила с него, а си беше останала в майка му. От там и будната, прекалена съвест на Стефани. Срамуваше се от сина си, казваше му, че е гуляй, джамбуре и ще си пати. Такива си намирали майстора рано или късно. Майка му, беше от онези млади майки, опитващи да вървят в крак с времето, но дълбоко в нея дремеше комунистическо възпитание, завещание от баща й. Една тежка въздишка се отрони дълбоко от гърдите му. Телефонът му завибрира, успя да го напипа, без да се налага да отклонява поглед.

-Да.

-Старши полицай, Добрев?

Премигна и хвърли поглед на часовника си, беше рано за работа. Но гласът отсреща накара стомахът му да се обърне.

-На телефона.

-Здравейте, обажда се дежурният на спешно отделение, София. Снощи докараха млада жена, пребита от мъжа си. Тя ме помоли да ви намеря.

-Как се казва? - изправи се неволно.

Отсреща се чу шумолене на хартийки и тежко дишане. Сам стисна зъби, през главата му преминаха какви ли не мисли, молеше се да не чуе името на сестра си.

-Каза, че я познавате, като Роуз Стоянова.

Замига на парцали.

-Чакайте, Роуз ли казахте?

-Да, не ви ли е познато? Момичето настоя да се обадя на вас. Беше странно, нямаше номера ви, отне ми време да ви ...

-Да, да. Познато ми е, ще дойда!-затвори телефона, сърцето му заби в ритъма на пърхащо колибри. Заоглежда се, паникьосваше се. Какво му каза онзи? Пребита, пребита, как пребита? Мъж, ето това. Това го жегна, ето защо така го режеше. Ами да, че той не попита. Но да се върне на важното, пребита в спешното. Трябваше да иде. Стигна до ключовете си, седяха в един панер върху шкафа за обувки. Преди да излезе погледа му попадна на огледалото, видя се и се удари през челото, трябваха му дрехи. А сега? Какво да облече, униформата или цивилен? Цивилен, не беше на работа. Но пък тя може би искаше полицаят, а не мъжът. Естествено полицаят, момичето едва го познаваше. Но щеше да получи мъжът. Докато обуваше дънките и подскачаше на един крак, сивата котка се показа в коридора. Гледаше го, сякаш е готова да проговори.

-Хубаво, остани! - запрепъва се към кухнята. Досипа вода в паницата и изхвърча скорострелно през вратата. Стигна, като в просъница до спешното, едва не наби няколко нахалника и един когото засече. Ругаеше, докато намери място да паркира, днес, всички ли бяха в травматологията? На вратите видя дежурните и отиде право към тях.

-Добро утро, аз съм старши полицай Добрев. –представи се. Един едър, пълничък полицай му се усмихна и кимна.

-Петров, момичето е контактно и ви чака. –посочи към една пейка пред рентгена. –Какъв сте й?

-Ааа. –Сам поклати глава, приближаваха я. Тя вдигна поглед, сърцето му спря. Устната й беше разбита и подута, дясната й скула синьо-лилава, по врата й имаше следи от пръсти. Здравата я беше подредил. Момичето сведе поглед засрамено, когато Сам се надвеси над нея. Пръстите й бяха сплетени, единият й крак се тресеше. Той се напрегна.

-Хей, Роуз. Как си?–Идиот, как може да е. Не е добре, посинена и унижена.

-Съжалявам, че ви разкарах до тук. –гласът й едва излезе.

-Какво се случи? –приклекна пред нея. –Ще ме погледнеш ли?

Роуз вдигна поглед, очите й бяха зачервени и подпухнали, но в тях нямаше сълзи, имаше страх.

-Паднах.

-Момиче, обеща нещо!-дежурният се намеси.

-Чакайте, може ли за момент?

Дежурният полицай кимна и се отдръпна встрани.

-Роуз, помолила си да ме намерят. Ако искаш да ти помогна, трябва да говориш с мен!

Тя преглътна. –Аз... той... аз съм си виновна.

-Моля! - Сам избухна. Може да не беше стока, но тези дето посягаха на жени, бяха отрепки.

По-нисши от хлебарка, даже от хлебарките имаше полза, а от тези нищо не ставаше.

-Не знам защо съм помолила да ви викнат, не помня. –поклати глава. –Съжалявам, че сте се разкарал до тук.

Мъжът протегна ръка и с два пръста повдигна брадичката й нагоре. Заоглежда я, побесняваше. Пръстите на онзи ясно си личаха, гледката беше потресаваща. Кафявите очи на момичето в момента бяха потъмнели, изглеждаше пречупена.

-Идваш с мен!-взе решението спонтанно. –Махаш се от онзи, щом си ме повикала нямаш друг избор!-ноздрите му се разшириха.

За негова изненада, тя премигна и кимна. Беше й трудно да говори и как не. Гръклянът и сигурно беше смазан. Сам потърси с поглед лекар или сестра, но всички търчаха на някъде, никой не спираше при тях, нито я търсеше.

-Какво казаха докторите?

-Искаха да ме задържат, но ако остана той...-отново млъкна.

-Направиха ли скенер?

Тя кимна. –Няма причина за притеснение.

-А, Роуз!-един възрастен лекар се спря за момент. –Това ли е приятелят ти?

Тя поклати глава.

-Полицай Добрев. –реш , че е по-добре да се представи така.

-О, добре. Най-накрая!

-Какво искате да кажете?

-Това е за трети път в рамките на два месеца. Този път здравата са се потрудили върху нея.

-Потрудили?

Сам й хвърли поглед, тя се сви. Докторът кимна и двамата се дръпнаха настрана.

-Какъв сте й? Не сте в ролята на полицай, а като на какъв?

-Приемете ме за приятел.

-Роуз ни е позната от години. Пет години живее в Ада. Съпругът й сигурно ви е познат, Алексей Германович.-тонът на лекаря беше назидателен.

-Стига бе! –изсумтя Сам.

Докторът повдигна побелелите си вежди.

-Естествено, що да не съм балък? –измърмори си.

-Какво?

-Нищо. И какво точно се опитвате да ми кажете?

-Роуз е момиче на фамилия Германович.

-Проститутка?

-Луксозен ескорт, докарана е от Англия. –докторът постоянно се оглеждаше. –Това, което ви казвам, е неофициално и ще отричам!

Сам кимна. –Имате думата ми!

-Тя беше подарък на Алексей от баща му. Никога не е работила, като ескорт. Той е ревнив и явно му е дала пак повод да я пребие. Водят я в частния кабинет на колега за прегледи, от него я познавам.

Сам стисна очи, той му беше дал повод. В такива къщи имаше камери, видял я е, че говори с него.

-Истинското й име е Бел-Роуз. Работи в клуба на Алексей, за да му е под око. Превърнал я е в заложник на обстоятелствата. Опитахме да подадем сигнал в полицията, но …

-Всичко се потулва. –кимна полицаят. –Благодаря ви, докторе! Ще съм ви още по-благодарен, ако не сте видели с кого си е тръгнала.

Роуз продължаваше да се тресе на желязната пейка, когато Сам отиде до нея. Помогна й да се изправи, но вместо да мине през дежурните и парадният изход, я поведе към топлата връзка между спешното и детското отделение. Тя се остави да я води, не проговори и в колата, нито когато я качи в дома си и я настани на дивана, докато оправи спалнята. Тя просто беше изпаднала в ступор. Сам се вгледа в нея, не така си представяше следващата им среща. Имаше съвсем различна представа в главата си, но животът не струваше, за пореден път напомняше за суровата си действителност. А може би, за първи път, той стоеше срещу красива жена и не мислеше за себе си и моментното удоволствие, което може да си достави. Мислеше за нея, за сбъркания свят, за опасността да е в дома му и още по-голямата - ако я остави да се прибере. А мисълта да я пусне, му докарваше силно главоболие и гадене. Не само, защото беше ченге, припомни си, че е човек, а като такъв, беше длъжен да опита да й помогне . Край на затварянето на очите, край на непукизма и егоизма, можеше да си го позволи за момент. Никой нямаше да заподозре, че го прави от добро сърце, щеше да се прикрие зад професионалния дълг.