5:00. Навън все още беше мрачно, нощта все още прегръщаше града в приспивен воал. Песента от будилника започна да свири и очите ми трудно се отвориха. Нежната и музика бавно проникваше в мен, а думите и се забиваха като малки карфици в сърцето ми. ... I will never never make you cry, I will always be there by your side... Станах и се запътих към банята. Нямах много време... трябваше да бързам, да хвана първия автобус за да съм навреме на работа. Новото място, където работех, беше ужасно, но това беше без значение. Единствено една мисъл ме тормозеше и това беше мисълта за теб. Нямаше те от известно време, дори и когато беше тук, все някак си липсваше. Ставаше ми тъжно и болезнено от това, че няма какво да си кажем и ми липсваше безумно, когато изобщо те нямаше... Бавно и без желание излизах от входа и се запътвах към пустата спирка. Там нямаше никой. Беше мрачно студено и много самотно. Песента все още звучеше някъде в мислите ми. Някак се вписваше за фон на ситуацията. Автобусът се отправяше бавно към своята следваща спирка, а аз стоях в него като безплътна, призрачна сянка. Мисълта ми беше някъде при теб. Гледайки те как спиш, не смеейки да въздъхне, за да не те събуди, копнеейки да остане там завинаги.
Закъснях с 5 мин. Естествено го забелязаха. Кимнах и се насочих към скучната работа, която трябваше да ме занимава през целия ден. Трябваше, но не успяваше да привлече вниманието на мислите ми, които бяха другаде... 16:00 прибрах се, ти беше тук. Сърцето ми биеше лудо от тази мисъл... Мечтите ми ставаха по-цветни, когато ми казваше здравей. После изчезваше пак, а аз оставах със същата песен в главата, наивно щастлива, че поне те има в тези мечти... на този свят...
Някога Нощем...
Капките тихо падат и нежните им стонове плътно отекват в сърцето ми. Стоя на прозореца и пуша цигара. Безсънието на нощта е обгърнало душата ми и нежно милва мислите ми, не им дава покой. А те все към теб летят, всеки ден, всеки миг.
Но теб те няма и едва ли ще те има отново. Не вярвам... Не знам какво стана
и не искам да разбирам. Знам само, че те няма.
Отиде си като малък облак в небето, продължи по своя път... Не ме научи на любов, както се пее по песните, но ме научи какво е самота... Откакто те познавам, не спирам да я усещам. Задушаваща и плътна самота. Самота по теб. Не мога да го кажа на теб, поне не за момента, затова го пиша тук. Тук, а нещо в мен го диктува. Нещо средно между умора, гняв и обич. Твърде объркано е за да мога да го разбера със цялата си същност. Не мога да забраня на сърцето си да те обича, както не мога да забраня и на мислите си да летят към теб. Но мога да спра сълзите и болката..
И все пак има нощи, в които дъждът пее своята нежна песен в душата ми, а музиката му ми нашепва сладки и горчиви спомени.
И все пак има нощи, в които те обичам още по-силно...
Ако можеше тихо, безгласно да видиш тези редове... Ей така, някак без аз да разбера..
Ако можеше тихо, безгласно, неусетно дори, да погледнеш какво чувствам, да усетиш всичко за всичкото това време...
Ако можеше...
© Ели Петкова Всички права запазени