V

-Хм....-мислеше си Соломон.
Дали не прекалих малко с това момче? Изглежда го вдъхнових доста, досега не бях виждал човек да бяга толкова бързо и за толкова голямо разстояние. Но дали ще успее да издържи...
Галейки наболата си брада, Соломон извади телефонът си и започна да търси един контакт - Надежда и след кратко тършуване из указателя си я откри.
-Най-голямата сила на човечеството, заключена в тези сини очи...Дано той се справи..
Няколко тона на звънене по-късно Соломон чу леко приглушен, женски глас:
-Да, кой е?
-Аз съм, Соломон.
-Какво има, звъниш за да злорадстваш, че успя да го събудиш преди мен?
-Не, обаждам се за нещо по-важно. - каза Соломон с нотка на тревожност.
-Какво може да тревожи великия Соломон? - отвърна насмешливо Надежда.
-Той ме тревожи....Успях само да му загатна какво се случва, а получих толкова силен отговор от него.
-Какъв отговор? Да не ти е отвърнал с невероятното си мълчание?
-Не, точно обратното. Явно и той може да "усеща" хората - веднага попита какво се случва, не видях и грам страх в очите му. А след като му казах за теб и твойте чувства, той буквално се изстреля напред, за да те догони.
-Какво си му казал?! - извика Надежда и гъста червенина изби по бузите ѝ. Луд ли си, да ме разкриваш така пред него?!
-Дори му казах, че ти си билета към щастието му. - изричайки тези думи Соломон се изсмя дружелюбно.
-Ах ти....-изръмжа Надежда и му затвори.
Да ме разкрие така и то се неговите крилати фрази и вдъхновяващи думи...направо ще ме погуби! Но поне съм сигурна, че и той изпитва нещо към мен, и явно е доста силно - за да бяга толкова много. И Надежда се усмихна на себе си и на руменината по бузите ѝ.
Соломон се подсмихваше с явно задоволство, дълго след като приключи разговорът му с Надежда.
Определено ще се разпали голям огън между тези двамата - помисли си Соломон. Май че е време да ѝ изпратя къде да е, за да могат да се срещнат все пак.
И с няколко чуквания по виртуалната клавиатура на телефона си, Соломон ѝ изпрати място, където ще може да се засече с него.
-Сега нещата остават в твой ръце, момче. - прошепна Соломон на буйния вятър, който разнасяше боклучета наоколо и фучеше бързо, също като бурята в главата и огънят в сърцето на младото момче което бягаше, така неусетно, към Часовниковата кула - най-голямото място в града.

VI

Бягайки, усещай вятърът в косата си, леката парлива болка в гърлото ми и си мислех : Ще я намеря на всяка цена!
Докато бягах по уличките на града, забелязах нещо по покривите. Отначало си мислех, че ми се привижда от натоварването, на което се подлагах, след това го помислих за сянка по керемидите, но кратко след това го видях - това беше човек, облечен изцяло в черно - само една червена вратовръзка сякаш изгаряше костюмът му. Отвърнах поглед за секунда - все пак трябваше да гледам накъде се насочвам и когато погледнах пак, него го нямаше. Беше странно - човек по покривите в Дряновец? Но не го мислих много и продъжих да бягам, явно към Часовниковата кула - натам сочеше интуицията, натам дърпаше сърцето и натам ме носеха краката ми.
Така бързо и неусетно достигнах Кулата - така я наричаше целият град.
Беше интересна постройка - изградена от камък, висока около 30 метра кула, два огромни циферблата и камбанария, приютяваща 3 камбани, над тях. Но не беше това интересно, интересно беше, че имаше специално махнати камъни в кулата, сякаш за да може човек да се качи догоре - за това имаше легенди в града.
Докато мислех за кулата и успокоявах дишането си, една нежна длан ме докосна по рамото и усетих една мека топлина и вълнение да се разливат по тялото ми. Обърнах се и видях нея - така и не разбрах името ѝ. Все така красива, но сякаш нещо я притесняваше - очите ѝ не блестяха по същия начин, потропваше с крак - явно беше нервна.
И тогава се случи нещо невероятно - тя мина пред мен и направи няколко крачки преди да спре и да се обърне.
Беше невероятно - досега не бях виждал нещо толкова красиво - да бях художник - щях да я нарисувам, да бях фотограф - щях да и направя стотици снимки, да бях поет - щях да я възхваля в хиляда поеми.
Но аз бях просто едно момче от един малък град.
Тогава чух едно малко гласче в главата си : "Дали?"
И за нещата, които се случиха след това - сякаш бях не главен герой, а просто зрител в тях.

VII

-Така и не се запознахме - промълвих аз, загледан в тези чисти и сини очи.
Беше странно - сякаш не говорех аз, загледан в тези очи бях като омагьосан и оставих сърцето си да говори. Сякаш хиляди пеперуди пърхаха в гръдния ми кош и ме гъделичкаха, започнах да потрепервам леко, но погледът ѝ ме успокои. Не че тя беше спокойна, беше станала още по-нервна, дори се изчерви, но очите ѝ говореха повече от тези признаци. Сякаш в тези ярки, сини очи беше заключена цялата Вселена и всички тайни, сякаш не виждах нея, а виждах душата ѝ, така чиста и невинна.
В следващия момент времето се забави, приближихме се един към друг, аз затворих очи и усетих как тя обвива ръце около мен, усетих топлината на тялото ѝ. Един поглед по-късно и докоснахме устните си - тогава сякаш пожар избухна в мен и знаех, че съм влюбен в нея - в това нежно същество, което се появи така внезапно в живота ми.
Не знаех колко време беше минало, но аз отворих очите си, когато усетих че тя отпуска прегръдката си - с отварянето на очите си, един образ ме откъсна от блаженството - отначало видях само кървавочервената вратовръзка, след това видях и черния костюм. Внезапно ме полазиха тръпки, но в следващия миг, той изчезна от погледа ми.
Тогава свалих очи надолу и видях нея - там в обятията ми, сгушена и приказно красива. И тогава най-после чух името на това приказно същество, на това прекрасно момиче:
-Казвам се Надежда. И не съм тук случайно - ще ти разкажа, но трябва да отидем някъде, където можем да сме насаме. Аз така и не научих твоето име....
-Учуден съм да чуя това, от човек който изглежда ме следеше от известно време.
-Следях те, защото откакто пристигнах в града преди седмица и те видях, се влюбих в теб, колко и клиширано да звучи.
-Разбирам....Спокойно, любовта никога няма да е клише. Казвам се Хоуп и наистина ми е приятно да се запознаем.
-На мен също...Хоуп. Английски за "надежда" а? Какво съвпадение само.
-Да, наистина. Е кога ще ми обясниш, защо си тук?
Тя се приближи до мен, облегна се на рамото си и ми прошепна:
-Има време за всичко, Хоуп.
След това веднага усетих по бузата си топлината и влажността на алените ѝ устни и погледнах към нея - тя ме погледна в очите, изсмя се закачливо и каза:
-Е, ще се видим утре в училище.
Усмихна ми се и сякаш Слънцето изгря право пред мен - цялото ѝ лице грейна и заедно с косата ѝ изглеждаше неземно, веднага забравих всичките си притеснения, забравих за костюмирания човек и в главата ми беше само тя, не можех да ѝ се нагледам.
Проследих я с поглед докато отмина по улицата.
Усещах, че нещо се бе променило в мен - какъв беше този пожар в мен, защо когато Надежда се усмихнеше, сякаш всичките ми проблеми изчезваха и защо когато тя беше в обятията ми, сякаш всичко беше перфектно. Бях се пробудил за любовта и за живота, душата ми ликуваше, а и аз се чувствах...щастлив.
С такива приятни мисли се запътих към вкъщи в топлия пролетен ден.