Септемврийският хлад не носеше нищо друго освен чувство на самотност, а вятърът разпиляваше мислите ми като калинки и объркваше душата ми...
Поглеждам се в огледалото и не мога да разпозная образа, който стои насреща, и ме гледа втренчено (много е възможно отражението също да не ме е разпознало).
Пътят, който бях извървяла беше много дълъг, каменист и винаги, винаги носеше твоето име (ти си именно онази любов, която изплаквам, докато те разказвам, а сърцето се пръсва на милиарди частички, за да се събере отново в болезнено туптене)...
Войната, която водим е толкова дълга, изтощителна и безмилостна, чакаща, някъде там, в сянката на своята болка, да се погубим...
Понякога сънувам тъгата ти и свита в единия ъгъл се питам: "Как живееш така?", и започвам да плача, защото разстоянието от човешка самота помежду ни е твърде голямо, а стената, която сме издигнали е прекалено висока, че заглушава виковете ми към теб ("Как си?"; "Липсвам ли ти?"; "Липсваш ми!")...
Знам, че ти е трудно да ми се довериш, но повярвай ми, моля те ми повярвай, когато ти казвам, че не просто бих продала душата си! Подарявам я на Дявола, отказвам се от нея без да се замислям, само и само, за да стигна пак до теб; за да съм отново желана, обичана, и единатвена; за да съм отново любима...
Лутам се между "вчера", "днес" и "утре", и се изгубвам в усмивката и топлите ти думи.
Кажи ми какво да направя като си запалила пожар в мен, който никой не е способен да изгаси?!?...

Послепис: Не трябваше да те оставям да ми позволиш да си отида!...