Седя в коридора, който отвежда до главния вход на най-известната болница в България. Ударих си ръката, но не за мен ми е думата, а за това, което видях и донякъде прозрях. Това е нашето ER. Тук е същинската лудница. Коридорите са претъпкани с хора, които не искат да са там. С посърнало лице всеки стиска ръка или крак, които висят полумъртви, защото навън е поледица и няма кой да почисти и тротоарите са ледени пързалки. Тук се смеят само лудите. Един такъв те поглежда в лицето и констатира очевидното, че като не внимаваш ще се счупиш. Но това е през деня. Спомням си и и по разкази на приятели нощта тук. Катастрофи, сбивания, натровени. Всяка врата от коридора помни - викове, плач, сълзи, истерии, шок и страх. Майка истерично крещи дали синът й вътре е още жив, дете подава ръчичка със забито стъкло, полицаи внасят поредния тинейджър за токсикологията. Седя виждам и нещата, които не си признаваме, че съществуват, защото иначе живота би бил непоносим. Знаем, че всичко това съществува, но т ...