Седя в коридора, който отвежда до главния вход на най-известната болница в България. Ударих си ръката, но не за мен ми е думата, а за това, което видях и донякъде прозрях. Това е нашето ER. Тук е същинската лудница. Коридорите са претъпкани с хора, които не искат да са там. С посърнало лице всеки стиска ръка или крак, които висят полумъртви, защото навън е поледица и няма кой да почисти и тротоарите са ледени пързалки. Тук се смеят само лудите. Един такъв те поглежда в лицето и констатира очевидното, че като не внимаваш ще се счупиш. Но това е през деня. Спомням си и и по разкази на приятели нощта тук. Катастрофи, сбивания, натровени. Всяка врата от коридора помни - викове, плач, сълзи, истерии, шок и страх. Майка истерично крещи дали синът й вътре е още жив, дете подава ръчичка със забито стъкло, полицаи внасят поредния тинейджър за токсикологията. Седя виждам и нещата, които не си признаваме, че съществуват, защото иначе живота би бил непоносим. Знаем, че всичко това съществува, но то няма място в нашите умове, защото така можем да загубим смисъла. Настоящето и миналото се преплитат пред мен - пациенти, доктори, санитари и болката, която съпътства всичко тук. А ние сме животни. Разчитаме на сетивата и крайниците си. За да ни излекуват докторите виждат парче месо, прикрепено за по-голямо парче месо, а целта е в края на всичко двете парчета да си останат заедно - за това са учили с години. Но те не са богове или магьосници, надарени със неземни сили, техните инструменти са ума, скалпела и конеца. А ти, който си пациент, откриваш вярата или болкоуспокояващите и се пристрастяваш. Но накрая излизаш от там - цял или не, жив или мъртъв. Като си цял оставаш животно и забравяш, оставаш нормален, а всъщност не си. Твоето тяло те управлява и си приел това за човешко и в същото време се имаш за интелект над интелектите. Истинските хора са онези, загубили зрение, слух, ръка, крак или са се родили без тях. Тяхната воля и желание за живот ги тласкат напред, да са равни на нас, "нормалните", а ние ги пренебрегваме. Защото те са различни, но и те са тези, които са се преборили с природата и се борят с предразсъдъците. Те са издигнали умът над тялото. И ти, нормалният, се осъзнаваш чак когато се окажеш с гол задник в тоалетната и не можеш да се забършеш с лявата ръка, защото цял живот си го правил с дясната, а тя сега е счупена. Ние сме зависими, ние сме неравностойните. И аз съм част от тях - нормалните, но се допрях за малко до истината, поогледах се, ядосах се на себе си - че виждам, а забравям да гледам. Минах си процедурата и излизам - не съм успял да си счупя ръката, но мускула съм си го разкъсал. На втория метър се подхлъзвам и решавам да дам всичко от себе си да не си дочупя ръката, докато се прибера, а дотогава ме чака една друга болница и още пациенти.
И благодаря на техниката, че и само с лява ръка можеш да натискаш копчетата на клавиатурата.