13. Хамлет и неуспялата редакторка

Часът беше интересен. То всеки час при класния беше интересен. Което се получаваше доста трудно – най-напред трябваше да си прочел произведението, после да си го разбрал, че и мнение да имаш. За книгата, за героите, за това какво си възприел или отхвърлил…

Че и да го изкажеш пред всички – аргументирано, с цитати, с отношение…

Не е като да седнеш на празното място до училището и убедено да твърдиш – тия ще бият ония, защото са тия, а ония ония…

Нито пък да влизаш в спор кой цвят повече ще подхожда на очите тая вечер и кое питие е най-хубаво – хем упойващо, хем не превръщащо те в … Абе, отде да помниш какво си бил?

Понякога класният вдигаше пръст, всички замълчаваха, вслушваха се в звуците от съседната стая, подсмихваха се и пак продължаваха.

Защото в другия кабинет вилнееше Ютова. Това беше творческата й атмосфера – крясъци, истерии, трясвания на врати.

При нея също нямаше отсъстващи – не смееха. Не им се сблъскваше с агресията на мощната госпожица. Дори директорката веднъж беше се изпуснала в учителската: „Бе, кой ще я вземе тая, та да ни отърве? Аз купувам чеиза!“…

Ютова имаше богат опит в работата – това беше седмото училище, където нейните познати я настаняваха. Изживяваше се, както казваше историчката, като руска помешчица или римска матрона. Разположила могъщите си телеса, преливащи от всички страни на стола, инстинктивно попипваща показалката /а понякога дори сочеше с нея към дъската/, крещяща, крещяща, крещяща…

От часа учениците изпълзяваха с разнебитени нерви, а тя доволно се отпускаше в очакване на следващите жертви. Разтоварена, отдъхнала си, отмъстила си поне този час на целия свят…

Ютова не беше лоша жена. Обаче, светът не го разбираше. И най-малко хората.

Когато получи диплома, хората от компанията й я настаниха като редакторка в едно мъждукащо списание. Ютова сметна, че вече е на върха. И се развихри. Крещеше на авторите, зачертаваше написаното с много труд от тях, даваше им конкретни указания – „Пишете като Коелю и Мураками, бъдете оригинални…“

Обаче, една авторка не я разбра. Събори Ютова от стола на земята, седна отгоре му и в продължение на час й изнесе лекция за невежеството, подражанието и нелепиците на природно ощетените, които, не можейки да издадат собствен глас, опитват да сведат цялата литература към малкото прочетено и запомнено от нейде си.

След което се наложи Ютова да потърси по-лесни жертви. Учениците…

Класният беше свикнал с разиграваното зад стената. И учениците знаеха какво става. А онези отвъд просто примирено чакаха звънеца. Ясно им беше – и на кол да те набиват, все има край. А понякога даже свикваш и бавно се пързаляш с кеф по кола…

- Хамлет – рече класният – Въпрос: как изглежда?

Тишина. Зоглеждаха се, някои ровнаха в книгата, други почнаха да търсят из телефони, айфони, лаптопи. Щото класният разрешаваше да си носят всичко, макар… Абе, не пробвай да намериш нещо извън поставената задача. Да не говорим, че попаднеш ли на забавления, само на теб няма да ти е забавно…

А сега – Хамлет… И къде тоя Шекспир го е описал? Рус? Чернокос? Рижав?? С брада, обръснат, рунтясал някак си? Дълга коса? Таралеж?

Няма, бе…

И отде ще има – нали е пиеса – взе да им просветва. След което започнаха да щръкват ръце…

Така, така… Значи – драматическо произведение, портрет на героя може и да има, но само ако авторът специално го подчертава….

С което всички бяха съгласни. И почнаха да се сещат – ами и Ромео не е детайлно очертан, Жулиета само била млада и хубава… А, наскоро гледаха мюзикъл „Парижката Света Богородица“. И как го гледаха… Първите пет минути все някой шумкаше, сетне… Тишина… Даже Колето и Марти бяха зяпнали към големия екран. Накрая що рев имаше. При това някои момчета взеха да изпускат химикалки и тетрадки, та докато ги вземат, минаваха минути под масата…

-Добре, няма детайлизиран портрет – рече класният – А защо?

Ха сега де… То, че Шекспир го е направил нарочно – ясно е. Ама нали предната година говориха за Прометей, за Антигона, за… И там – никакви точни портрети. Ровнаха из интернета, убедиха се – няма детайлизирани портрети. Какъв е Прометей, а?

Изведнъж някому просветна. И то не на един – ръка, втора, че и трети се надига…

- Кажи, Миро?

- Ами, господине, и аз мога да съм Хамлет…

Малко скептичен поглед към здравата, в процес на пореден фитнес, фигура.

- Мога… На мен Хамлет ми харесва – и умен, и знаещ какво иска…

- Какво иска?

-- Да разбере! Да научи, да прозре, да намери доказателства за това, което вижда…

-- И какво общо има това с образа?

- Ами мога аз да съм Хамлет… Чета, виждам трагедията, изживявам я… Аз! На сцената може да е Николай, но аз пак себе си да виждам… Пиеса е, господине, читателят може да влезе в образа. А на сцената или да види себе си, или да не хареса този, когото режисьорът е избрал…

Класният кима, поглежда към Виолета.

- Да знаете колко филма съм зарязала още в началото, защото не ми харесва артистката. Ами не ми харесва – избрал я някой си, но не аз…

--Тоест, предпочиташ да прочетеш пиеса или книга, вместо да гледаш екранизация?

Сега подрипват и други.Схванали са, ясно им е, че и те – без да знаят – са привърженици на… На Хамлет…

- Или – обобщава класният – животът е това, което ти виждаш и сътворяваш. Може някой режисьор да ти го е измислил, да го подреди, да те сложи на готово…

- Скучнооо… - звучи заедно със звънеца. И всички вперват погледи към класния. Знаят правилото му – часът свършва, когато той каже.

- И не само е скучно. Не е твое… Приятна почивка!