6. Хубавият час

Третият час единадесетокласниците имаха при Маева. Хубав час, очакван час, удобен час...

Удобен за всичко...

Например, за закуска. Не, не беше необходимо да излизаш посред часа. Можеше направо да отидеш на средата му. Хапнал, дръпнал от цигарата – ако пушиш, зарадван от срещата с някое маце или, ако си от другата страна на тротоара, с някое готино момче...

И часът беше свободен. За всичко...

Да, де – учеха география, ама кому е нужно да знае къде се намира това или онова по света? Засега момчетата и момичетата се интересуваха от туй, което е около им. Най-вече от другия пол, възможностите за изява, телефона... Телефонът – истинския център на света...

Е, знаеха, че след време много от тях... или повечето... а може би и всички – както стана с тазгодишния випуск... сами ще тръгнат да опознават света. Или поне Стария континент...

Но, каквото им е нужно, щяха да го научат в движение – защо да се морят сега?

Така че изобщо не им пукаше дали при Маева учеха география или нещо друго. Теология ли, мартирология ли или дори карасистология – каквото и да значеха тия думи...

Важното беше, че женичката не пишеше отсъствия, винаги слагаше добри оценки накрая, не ги топеше пред класната или родителите.

А насреща те лоялно внимаваха да не вдигат шум в стаята и да влизат и излизат почти тихо от там...

Иначе можеше да се забавляват, както искат и могат. Най-вече с телефоните. Ананаско беше събрал компанията – Спас, Тошето, Иван Двойния, и блъскаха карти на последната маса. Сандрина отново се обясняваше с някакво гадже – дали основното, дали поредното... Кой да им хване бройката?

Маева лекият шум в дъното на статята не я вълнуваше. Имаше по-важен проблем – Огняна беше дошла с изящен пуловер, който при това се оказа плетен от майка й. Та сега беше удобният момент да разбере каква е плетката и къде може да намери подобна прежда. Още повече, че Огняна беше известна с кулинарните си способности и отдавна й беше обещала да й продиктува рецептата за страхотното парфе, с което беше черпила класа на рождения си ден...

Коста, обаче, си спести тоя час. Имаше по-важни дела. Например – да се види по-обстойно с онова същество от девети клас, дето щеше да го отнесе по стълбите. Имаше в него нещо, което го примамваше и притегляше като магнит желязо...

Макар че – какво желязо? Още като я погледна в сините очи, се почувства омекнал като маргарин на слънце... И продължаваше да се размазва, сещайки се за лазура в погледа й...