- Какво?
- Дойде ми изведнъж на ум, че всъщност възможността аз по моя особен начин да контактувам и да си общувам с животните и растенията не е нищо друго освен грешка в кода на Проклятието. Която донякъде ме е спасила.
- И от какво?
- Как от какво? От най-лошото! Ако ги нямаше тези ми контакти с животните и ореха… Ехее… Досега да съм се възнесъл нейде в Отвъдното. И то доста отдавна.
- Да бе. Ама Отвъдното го остави сега. Говореше ми, как по погледа, или по начина на лаене си разбирал какво искат Суза и Макс. За това ставаше дума? Нали?
- Именно! Но то това с погледите на кучетата и котките - много хора го умеят. Пък аз под давление на Проклятието се научих да разбирам и други неща.
- Какви?
- Примерно какво иска да ми каже Сивчо. Когато да речем грачи така или онака. Когато чука на прозореца, за да се закача с мен. Или пък когато просто чука да ме предупреди за нещо по-конкретно.
- За какво да те предупреди? Че по телевизията започва шампионска лига ли? – питам, усмихвайки му се и поглеждам към телевизора.
- Нее…! За това, кой се навърта около къщата. Може и да ти се струва чудно. Но той много добре различава човека, застанал пред портата ми. Дали е жената която носи храната и ми чисти. Дали е пощаджийката. Или пък някоя от инкасаторките. И знам даже кога грачи по някой абсолютно непознат.
- Ахааа за гарджето - ясно! А за растенията? Дето си карал Дядо ти Орех да обича този или онзи. Там какво научи. Или по-скоро какво чуваш - чеша се по носа и отново му се усмихвам и то повече от подигравателно Бай Курти ами растенията, като не говорят ни звуково, ни членоразделно, ни жестомимично …? С тях ти как си общуваш?
- Кой ти каза, че не си контактуват звуково? – явно схваща иронията ми старецът и дори не малко се ядосва на проявеното от моя страна недоверие - Само така ти си мислиш! Те също много даже си говорят. И дори и на нас ни говорят. Но то май ние хората сме глухи за техните послания.
- Така ли? – питам уж учудено аз и пак демонстративно се чеша по носа.
- Ами да. Аз не знам как точно го правят, но определено се научих по шума на клоните и шума на листата на Дядо ти Орех да разбирам дали ще вали. Какво ще вали. Даже за да не си обелиш носа от чесане – имитира ме старецът и ми се подхилква лукаво - Мога да ти кажа, че винаги когато ще има силна буря... Ама не обикновена… А от онези силните, които трошат клоните на дърветата. Или пък градушка, която буквално убива малките птичета в гнездата им… Ахааа! Да видиш ти тогава Дядо ти Орех как шуми…
- Как? Вие като ревуна дето е над общината ли? Виууууууууу…. Вяууууууу! Внимание Въздушна тревога! - и се хващам за двете уши въртя глава и повтарям - Виууу! Вяууу! Внимание Въздушна тревога!
- Ами нещо подобно е на неговия език - да! И да знаеш короната му се люшка точно както ти си връткаш главата. Че за това - прави си! Може и като сирена да се възприеме. Но определено шуми по много, много особен начин. И знаеш ли Младеж? Сега като се замислям… не е изключено по този начин той да предупреждава всички наоколо, които го разбират. За това и след като го чуят - и птица, и звяр се притаяват. Но ние, хората – аз, тя, той и такива като теб, дето вместо да внимават в посланието се чешат по носа и не искат да го разберат. Защото вие младите разчитате само на изкуствения контакт с метеорологическите програми в интернет. Че с тези ми ти нашите много умните и безкрайно бездушни техники… Сякаш почти изцяло сме загубили някой вродени ни стари връзки с Природата. Амаа… - не довършва той защото аз го прекъсвам:
- Ахааа… Ясно! - Първичните си връзки сме загубили. А ти може би чрез Проклятието си се върнал назад към Маугли, Тарзан и доктор Дулитъл. Ясноо…
- Що пък да е назад? Защо да не се предположи, как това може да е едно истинско много, ама много напред в човешкото развитие…
- Добреее! Нека е много напред. А като си толкова напред…? С разговорите си с дивата природа… И със сприятеляването си с нея… Ти защо не се опита да добавиш към лингвистичните си способности и други някакви комуникативни знания?
- Какви например?
- Примерно например знания за езика и на някое влечуго? – и му смигвам.
- Може би защото не съм срещал такова същество, което да иска да ми е приятел?
- Е да! Но до колкото ми разказа си срещнал едно такова, което е искало да ти бъде неприятел.
- Не разбирам.
- Ако си знаел езика на змиите е можело да имаш някакъв шанс да разбереш, защо така е постъпила на времето жената ти? – и му правя пантомима с едната си ръка имитирайки кобра, която се изправила на опашката си - Ти това не си ли си го мислел до сега?
- Брей, младеж, какъв е този студенокръвен хумор от теб? Неее! Това изобщо и не съм си го и помислял – усмихва ми се някак половинчато той и махва пренебрежително с ръка – Понеже разбрах, че Проклятието ме е променило лично. И то в дълбочина. Което от своя страна може да е предизвикало и нейните действия спрямо мен. Затова и отдавана съм спрял да се ровя в мотивите за тогавашната реакция на жена ми. Но виж! От друга страна не рядко съм си мислел и даже направо се вайках безутешно, че Проклятието както ти се изрази преди малко ми е откраднало живота.
- Ами то не е ли така? Тук ми се струва спор няма!
- Знаеш ли, Младеж? Както ти казах преди бях на твоето мнение, но сега след репликите, които си обменихме май вече мисля по-иначе.
- И защо? Или по-скоро как по-иначе?
- Ами след всичко, което се случи през тези последни седмици. И особено напоследък, вглеждайки се често и за по-дълго в топчето на Коста и Таня… Стигнах до извода, че всъщност животът ми не е бил откраднат.
- Ми?
- Само лекичко е бил отместен в страни…
- В страни ли? Къде в страни? Или по-скоро, как така в страни?
- В страни от този един живот, който другите хора биха възприели като нормален.
- Ехааа…! Как звучи само? Да ти отместят живота на някъде… Казваш го така ще кажеш, че някой ти е преместил обувките в коридора или ти репатрирал автомобила.
- Май това с репатрирането е по-точното.
- Хубаво! И от къде и на къде е бил отместен? Ако не е тайна де?! Къде е то това обществено депо за складиране на неправилно паркирали животи. Особено тези като твоя, нарушаващи обществените ред и законност. Дори изискващи съдебни ограничения – усмихнах му се твърде недоверчиво аз.
- Ами, моя живот, То - Проклятието го репатрира в малко по-различна координатна система.
- Каква тя?
- Друга система на комуникативност - да речем.
- Е - не! Честно бай Курти не те разбирам! – вдигам за пореден път рамене.
- Ами, помисли, Младеж! Или пък си представи! Да речем това отместване или преместване е натам някъде… - и ми посочва към ореха с ръка, но после я завърта в кръг от което никак си не ми става ясно, къде е то това натам.
- На към къде – там някъде си? – въртя глава аз, повтаряйки движението на ръката му – Я по-точно ако може?!
- Да речем на към някаква паралелна система.
- И още по-конкретно?
- Още по-конкретно лиии…? Да речем съседна координатна система на тази на всички останали хора. Там някъде… В където… В която… Или там в онова измерение в което човеците са ми просто познати – отвръща ми той и забива поглед в нищото.
- Просто познати казваш? Странна ще да е тази координатна система! – казвам замислено аз и пак се чеша аз по носа.
- Именно човеците - само са ти познати! А истинските ти приятели са дървета, птици и примерно кучета.
- Попаднал си казваш в една суб-ненормална аномалия. В която параметрите на всяка координата са хем интрасоциални - сиреч обменът е до някъде само между индивидите попаднали в нея. А пък другата координата в тази незнайна координатна система е и междувидова. Защото вие отместените на там имате по-тясна връзка и с другите видове и същества. За нещо такова ли ми говориш?
- Еее ама Младеж! Нали ме хокаше преди малко, че се изразявам сложно! Какъв е сега този термин интрасоциално? И още нали помоли да не ползвам това понятие нормално или ненормално? Защото ти звучало налудничево…
- Така си беше. Добре! Нека тогава да редуцираме определенията и да я наречем само Особена Координатна Система. Или както ти си свикнал да ги превръщаш в абревиатури - ОКС
- Така е да. Нека тогава моята координатна система, Младеж я наречем Особена. А твоята или тази на всички обикновени хора да е Обикновена. Така разбираш ли ме?
- Да! Така по-става.
- Че в Обикновената координатна система Обикновените хора си говорят споделят и си помагат помежду си.
- Така си е!
- Именно! А пък ние хората, които сме репатрирани от някой. Или пък от нещо в онази Особената система… Ние умеем и дори си помагаме освен с хората… Умеем да си контактуваме и да си помагаме и с всички други живи същества. Ама взаимно да си помагаме. И то не само хората, като уж по-висши да помагат на животните и растенията…
- Ахааа… Двустранен е казваш там процесът. Дори е диалогичен? Така ли?
- Именно! Всичко е на принципа на диалога, разбирателството и взаимната съпричастност. И то Тя-Емпатията се проявява точно когато имаме нужда един от друг. Че даже май, ако си като мен… - навежда почти засрамено очи на долу стареца - То понякога се разбираш с животните по-добре от колкото със самите хора – после се усмихва самодоволно и ме поглежда бодро – И знаеш ли, Младеж?! Това пак струва ми се е Парадокс на Интуицията! Не мислиш ли? А Младеж?
- Даа… така си е. Това е едно доста сериозно ПИ.
- Именно! И най-интересното е, как след време когато поседиш малко в тази Особената координатна система, откриваш колко е скучно само едните му човеци да са ти приятели.
- Да бе! Какво си говориш ти! – закачам го отново аз и отново се чеша иносказателно по носа - Все едно непрестанно да четеш книги от един и същи човешки автор? А бай, Курти?
- Именно! Или пък да слушаш мелодии само от един и същи човешки композитор. Па било то и изпълнени от различни изпълнители.
- Или пък да слушаш изпълненията само на един и същи човешки състав или певец макар и изпълняваш песните на различни композитори – съгласявам се донякъде с него аз.
- Би могло да се каже – да! Ама Младеж, то и в двата случая или композитора или изпълнителя, ако са все еднакво човешки и ти омръзват? Нали така?
- Да! Ама то има ли и някакви си нечовешки състави и изпълнители?
- Има разбира се. Съставите на щурците. Там нощем насред полето. Песента на пиците в гората. Песента на гърбатите китове в океана. Иии… когато имаш този широк кръг от коренно различни приятели… Иии… композитори, състави, изпълнители… Иии… животът ти някак си става една богата музикална палитра, от която можеш да слушаш каквото си поискаш. Дори в зависимост от моментното ти настроение. И да знаеш от мен Младеж… Тогава си е съвсем друго – нали?
- Друго си е то. Ама ти това с животинското композиране я ми го кажи по-така… Като примерно на пример! – усмихвам му се аз и правя приетия ни вече като разменна монета реверанс.
- Няма проблем! Ще ти кажа. Примерно, като например искаш да си контактуваш със Сивчо. Или с Дядо ти Орех… Или пък искаш да чуеш, какво бърза да ти сподели върбата, под която си седнал. Докато да речем си хвърлил въдиците за сом. И като го правиш всичкото това слушане на животните и растенията все едно се опитваш да усетиш какво искат да ти внушат с музиката си Хайдн, Верди или Шуман. И то в изпълнение на нам коя си филхармония. Или пък ако се заслушаш в напева на ритмичния жабокряк все едно слушаш… Все едно слушаш…
- Криско! – усмихвам му се пак закачливо – Ама пък от друга страна жабокряк или Криско - важното е да ги слушаш в оригинал!
- Именно! Друго си е да ти е в оригинал. Друго е да го пуснеш на компютъра в онез набедените програми за релакс. По-различно е. Определено. Щото то в изкуствените програми един момент от петминутен запис се повтаря поне петдесет пъти. И все си е едно и също. Като в тез новите песни дето по минимум сто пъти се попетват един и същи акорден детайл. Ама то е може би защото и тях ги пишат пак на компютри.
- Сигурно е така. Не съм в час, как точно пишат съвременните мелодии. Но си е вярно, че повечето от тях доста еднотипно звучат.
- Искаш ли да ти кажа нещо интересно по този повод?
- Кажи!
- От както малко по-добре разбирам живинките… Забелязах! Как обикновените хора, когато слушаш свирнята на щурците им се струва, че те все едно и също си повтарят докато цирикат.
- А то как е?
- Ами трябва да ти кажа - то съвсем не е точно така. Може да си сигурен! Все различни неща си говорят гадинките. Но нюансовите разлики в тоналностите са толкова слаби, че ние хората на практика не ги различаваме. Защото нашите уши са нагодени за други комбинации на звукове.
- Как така различно говорят? Я по-добре дай примерно например с музиката. Щото аз нали животните не ги разбирам. И заради туй всяко крякане, кудкудякане или джавкане за мен си нещо като шум – умишлено отново се правя на неразбиращ.
- Е то и животните ако слушат Риана, Бионсе, Alan Parsons Project, AC/DC, или Offspring ще им се струват шумотевици. А пък за нас те са специфични музики. Но и там като с диска и с живата природа. Важното е да ги слушаш в оригинал. С точно им за всеки звучене. Защото понякога почти всички композитори и състави все едно и също искат да ти кажат амаа…
- Ама уж все си е музика, но всячески си звучи по-различно му.
- Именно! Същото е както хем има прилика, хем пък си има и голяма разлика дали в знак на приятелство по бузата ще те близне куче, котка, теле, кон, скункс илиии…
- Или змия усойница! – прекъсвам го отново доста невежливо аз и се почесвам по носа.
- Пак си студенокръвно саркастичен – определено е недоволен от сравнението ми Стареца, поглежда ме доста строго и ме пита почти в упор - Младеж ти какво чувство изпитваш, ако нещо те близне по бузата?
- Че аз от де да знам. Никакво такова същество от тези, които изброи до сега… Точно мен по бузата не ми се е случвало да ме близва. Само моя малкия май го е правил… – и се замислям, как сякаш наистина до момента различно същество от човешкото не е изразявало към мен някакви силни положителни емоции или чувства и сякаш подсъзнателно, бягайки от темата почти подвиквам - Амааа… Ейййй! Бай Курти! Ти освен с ребусите и с музиката като гледам си в час! Поне така като те слушааам си мисл… - и не можах дори думата си да довърша, защото той на свой ред ми връща жеста с арогантното прекъсване:
- Ха, ха, ха! Глей го ти сега младока му с младок. Че то бай ти Курти да не е пасъл овци по селските мери, я? Нали все с журналисти, печатари и медийни люде съм се срещал в по-младите си години. Пъъък то ние с Гурото на популярната музика Тома Спространов сме набори. Осем години на един чин сме седели. По едно време даже в една компания бяхме. Тогава той задиряше една Джудит - даскалица от езиковата гимназия в Пловдив. Вярно! След време животът ни раздели – и всеки си тръгна по пътя. Но си имаме голямото уважение. Все при него записи си правих. Той ми е като учител в музиката. Много си го харесвам аз като водещ. И до ден днешен се виждаме на яве. И се чуваме по телефона – после махва с ръка и се връща в темата - Че като си говорихме за оригиналите… Мисълта ми беше, как е съвсем различно да слушаш фолк, арт рок, хард рок или хаус. Особено пък от състав, който все това си свири. Или обратното! Да се мъчиш да издържиш на напъните на някоя измъчена кръчмарска група недодялани музиканти, която се опитва да подражава на другите.
- Казваш дали иде реч за близане по бузата или по ухото все тая, а? Пък този ти приятел Томас ти Пространов не го знам. Не съм го чувал. И това дето го каза за жабите и за върбите и него не го знам. Но за музиката съм съгласен, че е така. Определено е различно да слушаш някой неща изсвирени не от когото трябва - и му смигвам.
- Не е Томас. Тома му е името. Томи му викаме по-близките. Ама вярно казвам, нали? Различно си е? Но от мен да знаеш, каквото е с музиката - такова точно си е и с живинките. И с това да се научиш да ги разбираш, докато ги гледаш и слушаш – пак е същото. Защото то понякога и за музиката ти трябва време да се научиш да я слушаш. И там при някой композитори и изпълнители докато ги разбереш - също минава доста време. Например Кърт Кубейн, Пинк Флойд, Азия. Защото то нали песента се композира и пее, или когато си много весел, или когато си много тъжен.
- Или когато си много влюбен… - подкачам го аз, но той веднага ми връща топката:
- Или когато си брутално разлюбен. Ама то поначало нали музиката е това. Емоция и чувство претворени и превъплътени в мелодия. Но пък ако си поне малко като мен… Започваш освен музиката да разбираш и какво искат да ти споделят живите същества когато звучат. Защото те техните послания са нещо подобни на мелодии. И точно като нас и те си и звучат. В повечето случаи, когато искат да изразят някаква си тяхна си емоция.
- Да де, ама то нали музиката е писана от хора за хора. А пък емоциите на животните са насочени в повечето случаи към себеподобните им.
- Така е! Да! Но понякога има и емоции адресирани и към други видове. Не само към себеподобните. И понеже понякога тези междувидови контакти са изградени на едно добро отношение… Наподобяващо любов или обич… Или най-малкото е съпричастие към страха от общия враг. В лицето на еди кой си хищник – поспира за миг да си поеме въздух стареца и продължава със същия патос - Но започнеш ли да ги разбираш тези послания. Съвсем ясно откриваш, как най-големият чар на Любовта в Природата е в това, че тя съществува под огромното и пищно многообразие на богати изразни средства и поведения. Ето! Сивчо ми показва, че ме обича по един начин. Макс го правеше по друг. Орехът по трети. А между Сивчо и Макс имаше пак обич, любов или уважение, но то си е нещо съвсем четвърто.
- Еее нищо от това, няма как точно да съм го видял. Но не изключвам възможността понякога някои представители от определени видове да изразяват чувствата си по много чист, откровен и общодостъпен начин… И то така, че и други същества да разбират тези позитивни послания. Ето, както е било при Сивчо и твоя Макс.
- Точно така! Осъзнаеш ли това, светът около теб става много, много по-шарено различен от обикновения…
- Дааа, бай Курти… Другото едва ли толкова бързо ще го осъзная. Но това, което ясно разбирам е, че твоето Проклятие по-много странен начин те е докоснало. И то определено и особено те е докоснало от към добрата си страна. Ти си направо готов за музикален опитомител на Природата.
- Опитомител на Природата ли?! – разсмива се съвсем чистосърдечно на глас старецът - Тук вече ми се струва че си в мноооого голяма грешка, Младеж!
- И защо?
- Защото точно при мен май стана и продължава да се случва точно на обратното.
- Как така на обратното? – питам го дълбоко учуден аз.
- Ами така. Май, май се получи нещо както го е казал на времето легендарният Екзюпери. Не аз облагородявам и опитомявам Природата около мен… Защото нали ти казах, че малко див майтапчия си падах. По-скоро тя мен започна да ме опитомява.
- Ехааа… Дето лисицата опитомила Малкия Принц… Ахааа… - разсмивам се на свой ред аз, ама на глас и то с цяло гърло – Браво, бай Курти! Това наистина ми хареса. Дивия майтапчия бай Вълчо опитомен от Дивото в Дивата Природата.
- Еми то си е точно така. Не мога да казвам на черното че е бяло. Младеж, хубаво си ги говорим ние тук тез неща. Ама то времето си лети. Пък ти нали си и на работа. Я виж, чист ли е вече теренът около ореха?! - и ми подава бинокъла, аз го поемам, поглеждам през него и докладвам:
- Чист е, бай Курти! Младежта я няма. Давай да ходим да режем, че дето казваш и аз и на работа трябва да ходя.
- Давай тогава да вървим – отвръща ми той става и двамата се запътваме към улицата, ореха и предстоящата ни задача.
- Знаеш ли, бай Курти… Искаш ли да не режем целия клон? Ще го клъцнем само от някой чатал нататък. Ама нека да не е от дъно до ствола. Половината, че даже ако може дори повече от него, нека да си остане на дървото. Аз к’вот резнем ще ти го занеса да ти съхне в двора. Пък после лично ще ти помогна да направим кръст за Макс – питам аз стареца, докато вървим към дървото, но го виждам, как ме поглежда малко учудено и пояснявам - Искам да кажа, ако клона на дървото изсъхне. После ще го дозачистим. Колко му е. Защото пък, ако не ти е вярна, цялата тази теория или фантазия… Тогава поне някаква част от него ще остане да си живее? Какво ще кажеш, а? – и пак го поглеждам изпод вежди, а той се смее и се прави на сърдит:
- Виж ти! Виж ти! Какъв младеж, само! После аз съм бил странен. Фантазия било?! Виж ти! Ами ти бе, Младеж… Ти не си ли фантазираш и ти? Доказах му че орехът е мой. А той милее за дървото, ще кажеш негово, че е. Това с изкривеното чувство на собственост не е ли пък някаква си твоя фантазия?
- Еее… То е може би защото ти ми показа кой го е подарил на вашата фамилия – започвам по детински да се оправдавам аз.
- Май отново криеш истината под езика си, Младеж!
- Тъй ли? Що пък да я крия?
- Щото ми се струва, че до колкото те наблюдавах ти хранеше добри чувства към дървото още от самото начало. Без да знаеше нищо. И без аз изобщо да съм те свързвал се него.
- Сега като се замисля не е изключено и да си прав. Може и носталгия към отминалото време да е някаква. Да! Може да свързвам дървото по някакъв начин с детството си. Ама в другото едва ли има фантазия! Харесвам си го аз това дърво. Винаги тук съм свикнал да го виждам. И като че ли сега изведнъж някакви си яд и жал ме хванаха. Щото ей така заради едните му приказки на някого. Който нещо си е наумил. Или въобразил. И давай да го наранявам. Ама знае ли човек, я?! Може пък и самото дърво да излъчва нещо като чар.
- Чаровно дърво ли? То това чарааа… То не е ли някакво си невидимо качество. Което примерно, като например да можем да препишем само на определени хора?
- Е добре де. Да не е чар. Ама нещо, такова е. Нещо необяснимо за човешкото мислене. Нещо си, което те кара да милееш за него... Може би най-малкото от това, че Дядо ми Орех, както ти го наричаш е на тази достолепна възраст… От всякъде будеща уважение… – взех отново да се оправдавам аз за необяснимия ми и за мен самия импулс на съпричастие, което захраних към столетния чаровник.
- Може, може, може! – усмихва ми се закачливо бай Курти – Чара в един човек е нещо като скрит магнит, който по необясним начин издава душевната му красота. Или може би е нещо като силно осезаема за сърцето, но крайно невидима за очите, покана за обич. И покана за добро отношение. Че и между теб и Дедо Орех може би е възникнало с времето нещо такова.
- Ехеее…! Бай Курти пак се отнесе в морето на сложните анализи ти. Чак пък толкова на дълбоко не съм се замисля над тези неща. Да си призная не знам как! Но по някакъв начин ми действа. И наистина ми е милно за това дърво.
- Еее… то аз нали ти подсказах може би защо и как.
- Кога ми подсказа?
- Ами като ти споделих, че е пропито от върха на корена до върха на стеблото му с любов… Нооо… В другото може би си прав. Необяснимо е то това за обикновеното хорско мислене. Защото е в пряко противоречие с нормалните човешки разбирания. Нали така? – пита риторично старецът и сам си отговаря - Защото нашата интуиция ни подсказва, че чарът и любовта може да са влияния само между себеподобни. Или най-малко между животни. Но не и между животни и растения.
- Еее… общоприетото мислене наистина си е точно такова… - вдигам рамене аз, а бай Курти с майсторски финт почти по журналистически се вмъква в репликата ми:
- Значи това е какво?
- Да, де! Пак на Парадокс на Интуицията отиде работата. Ехеее… Ма то ако и това го приемем за поредното ПИ… Ехеее… Значи бай Курти днес ти си абсолютен отличник… Станаха ти вече няколко разгадани ПИ - та.
- Даааа! Може да приемем, че са даже повече от няколко – позамисли се той и малко троснато ме попита – Добре - казвай сега къде и как искаш да резнем?
- Ами ето от тук до тук. Ще клъцнем тази по-малката част – посочвам му едно по-крайно и младо разклонение аз и го поглеждам, аргументирайки се - Мисля това ще е достатъчна за кръст? Нали така? Пък и за подпалки, ако щеш ще остане не малко?! – но като виждам киселата му усмивка, заемам на момента защитна позиция – Ама не ме гледай така укорително. Нали съм ти обещал! Ако клонът изсъхне, ще ти помогна. И то без каквито и да е условности от моя страна!
- Добре! Добре! Резни го от там от където си решил. Хмм! То като го гледам това клонле дето ти ми го сочиииш… То комай няма дори и една десета от целия клон. Хубаво деее… Хайде от мен да мине. Ще те послушам. Ама после ще те помоля да го завлечеш до портичката ми. А аз от там на сетне ще си го оправям – отвръща ми той и докато гледам недоволната му физиономия нещо ме стрелва като мисъл в главата:
- Бай Курти и още едно нещо искам да те питам.
- Питай!
- Ти след като казваш, че можеш да вдъхваш повторно живот на живинкитеее…? Защо не направиш това и с клона. Да речем докато той е още на самото дърво. Защо го правиш чак след като го отрежеш и посадиш върху гроба? Това с предварителното вдъхване, не си ли го опитвал?
- Опитвах. Но не ми се получава.
- И защо според теб е така? – питам аз, но го виждам как той се заглежда и вдига рамене – Хайде деее…! Нали си по анализите? А? Помисли!
- Може биии… Може биии… Може би защото клонът много силно тъгува по загубата на приятеля си. Да речем кучето, с което съм го свързал. И по някакъв начин иска да са си пак заедно. Пък може би и в растенията да съществува нещо подобно на онова позагубило се напоследък при хората чувство за преданост и вярност.
- Хубаво де! Ами тогава ти защо да речем не се опиташ да го свържеш този клон с някоя друга улична котка. Или с птица? Примерно женската гарга на Сивчо. И готово. Опитвал ли си това?
- Врана е Сивчо, не е гарга. Пък за другото - опитвал съм и това! Но нали вече ти споделих. Явно клоните са твърде инертни и консервативни. Предполагам това е черта характерна за всяко едно дългогодишно създание. Най-вероятно си имат нещо като вътрешна дървесна настройка. И по някакъв начин усещат, как нашия живот спрямо техния е много по-кратък. И може би тази настройка не им позволява да реагират на промяната. Или на това, че в рамките на този си живот те ще могат да си намерят друго същество-приятел. Може би и за това и вехнат. Пък от друга страна знаеш ли?
- Какво друго? – питам го аз виждайки, как се е зареял на някъде из облаците.
- Може след като вече са имали такива верни приятели, като Чарли, Суза или Макс… Може и да не им се иска току така, който и да е от улицата да им става приятел. Или пък те да отдават на който и да е своето си приятелство. Пък може и друго да еее… – продължава да разсъждава на глас той, но изведнъж тръсва глава и сякаш излиза от унеса си и ми се усмихва бодро - Ей Младеж, пак ме провокираш да се отплесвам във философски разсъждения. Давай да режем, че да не закъснееш..
Така и правим. Отрязвам каквото му посочих. И понеже наистина в сравнение с мощната снага на набелязания клон, това си бе кажи речи вейка, решавам, че сам ще мога да се справя от тук нататък. Вземам си довиждане с бай Курти. А той ми казва, как щял да поседи още малко пред ореха. И после сам да се прибере.
Негова си работа.
Тръгвам си.
Подхващам клона с една ръка, държейки триона в другата.
Стигам до вратата на двора.
Влизам вътре.
И не знам защо, но решавам все пак да проверя дали изобщо при клонлето, както го нарече бай Курти има поне някакви наченки на съхнене. С триона се опитвам се да забеля кората му. Ама и да беля, и да гледам, и да мириша - все тая. Според мен си е от явно по-явно. Клонът си е напълно и изцяло свеж. Че даже и твърде порядъчно жив. И не си е и помислял по някакъв начин, да му е притрябвало да съхне.
Че след тази ми констатация траекторията на настроението ми много, ама много се кривва. Кажи речи минутка след това на ум започвам да си скубя косите. Как и защо изобщо позволих да бъда въвлечен във всичкия този орехов каспалък. И така някъде по средата на този ми изпълнен с терзателност момент, телефонен звън идващ от моя мобилен ме изтръгва от сивите облаци на откровените ми притеснения.
Поглеждам към дисплея.
Един съученик-приятел е.
Вдигам.
В слушалката прозвучава въпрос от до болка познат тембър:
- Брато, ти ли си?
- Не! Не съм аз! – отговарям троснато и импровизирам нещо, което ми хрумва буквално докато си вадех телефона от калъфа - Инкасаторката на Слънцето е!
- Хайде бе! Аз не познавам такава!
- Уважеми господине, Вие може и да не познавате. Но аз искам още от начало да Ви предупредя, че с цел подобряване на бъдещото обслужване този разговора се записва. А сега по същество. Предполагам господине Вие се обаждате за да засека данните от Вашия личен слънчомер с потребителски номер – и съответно продиктувам неговия мобилен номер - Това засичане ще е именно, относно и единствено поради Вашата консумацията на слънчеви лъчи от предния месец. Но искам още да ви предупредя, как във връзка с предстоящите избори… И още и във връзка с огромното желание на някой от членовете на правителството да си купят нови апартаменти в Лондон и нови яхти за морето - ДКЕВЪР увеличи цената на един слънч-ват. И осен това имаме нова наредба за една допълнителна такса. В случаите, когато има слънчеви изригвания. Поради по силното слънцеизлъчване в тези моменти цената ще бива утроявана – и така в седем осми такт, повеждам едно глуповатото словесно хоро, във стъпка и ритъм, в който ние обикновено си го водим с въпросния съученик.
- Ооо…! Я, я, я! - бави се за няколко секунди той може би шастисан, че повдигам теми, които обикновено са негова запазена марка, но после се съвзема и отвръща – Извинете, госпожице инкасатор… Сигурно съм натиснал седем нули. Ама щом вие ми се обаждате преди да съм набрал пълния набор от цифри… Госпожице инкасатор извинете ме за музикалния въпрос, но да не би вие да се явявате осмата нула на Вашия телефонен номер? – не ми остава длъжен той, после се притаява в тишината, изчаквайки реакцията ми в глуха засада.
Обаче аз нали този тембър си го знам… И не само самия него, ами и номерата му… За това и този път решавам като контра мярка и аз да си замълча. Същевременно трескаво си мисля с какъв ли друг неочакван ход да го сюрпризирам. Той очевидно е изненадан не само, че тематично съм навлязъл в негови води, но и от тихото ми търпение. И не издържа.
- Извинете, госпожице инкасатор, чуваме ли се…? Алооо! Имаме ли връзка с този номер, госпожице…? Ало! – пита настойчиво той и дори почуква нервно по микрофончето
- Госпожа съм вече, млади ми човече! Госпожа съм! Бях госпожица преди да обезчестите девствения ми слух с вашите просташки музикални питанки…
- Ауууу хиляди извинения, мадам – прекъсва ме почти на секундата той – Веднага и на момента поемам политическата отговорност за това, че заченахте тази си възгениална мисъл за непорочността на Вашия слух. И то толкова скоропостижно. Ще Ви се компенсирам госпожо инкасатор на слънцето. Ще ви се компенсирам. С много слънчева любов… И много ерупционни и протоверансни комплименти ще ви се компенсирам – после рязко сменя тембъра на изпълнения си с галант и благородство глас и пита грубо, почти като порядъчно наквасил се с каруцар – Кооо… прааайш бе Братооо?
- Ко да прая, я? Ей на! Цяла сутрин фъргам боб. Дали ще ми се обадиш. Дали напротив – отговарям досущ като почерпен кръчмар придавайки дрезгавост на гласа си и аз, след което, на свой ред променям грубите пиянски нотки в твърде по-цивилизовани октави и питам – Кажете, господин Караджов! На какво дължа честта? Ако разбира се секретността на Вашето обаждане не е свързано по някакъв начин с националната сигурност на нашия провинциален град? – и веднага пак замълчавам, за да не се разсмея, а той се възползва от моята вербална пасивност и отново взима словесната инициатива в свои ръце:
- Брато, днес нали е четвъртък?
- Точно така! А утре ще бъде петък! – небрежно хвърлям нова съчка суха глуповатост, в тлеещия тих наивитет на диалог ни.
- Браво бе, Брато! – пламенно избухва от другата страна на линията Караджов - Утре щяло да бъде петък! Ама ти си направо един календарен гений. Какво главозамайващо времево откритие направи само. Целия съм в потрес. Еййй амааа…! Вие там в общината напоследък много започвате да поумнявате. И май на следващите избори никой глупак няма да гласува за вас. Дори аз!
- Е що де? Какво толкова казах, че те изгубих като покорно безмисловен електорат?
- Е как - що де? Колкото по-умен е един общински кожодер толкова по-малко го е еня дали това, на което му дере кожата го боли или не?
- Добре, добре! – контрирам го на момента, защото точно сега никак не ми се слушаха лекциите му на тема обществен морал и публична етика - Пак започваш с твоите политиконихилистични умооткровения. Та така и не разбрах на какво дължа честта?
После подмятайки телефона си в една ръка, триона и клона в другата, оставям прясно ампутирания дървесен крайник в единия ъгъл на двора. Излизам. Затварям входната врата. И с бърза крачка се отправям към общината. Колкото до вече подхванатия разговор ми се струва, че нещата се движат точно в руслото на активно телефонно мероприятие. От типа на онези с дълбоката предварителна подготовка. За това и се въоръжавам с търпение. А той моят приятел се държи точно както си и очаквах. Упорито ме залива с обилен порой реалити-измишльотини. Е! И да не би да ми е скучно, преплита, пресуква и тъче рутинните си въпроси с палави питанията от по-така иносказателен порядък:
Как сме били напоследък в къщи…? Бръсна ли се вече мишниците, или все още си ходя вълнясал, като дива азиатска камила? Какво ново в работа ми в общината? Все още ли ми става малкия авторитет, дето спял там някъде в широкото зад ципа на панталоните ми? Няма ли да ме повишават? Колко пъти съм целунал до сега секретарката на кмета по лявото ухо? Как са родителите ми? И така нататък. И кажи речи след къде десет минутен разговор, еклектично компилиращ чипровски килим с циганска парцалена черга, отново изненадващо и генерално сменя посоката в тематиката:
- Брато, ти как си утре със свободното време? Някой друг час семейна отпуска ще можеш ли да си изкрънкаш от онова красиво създание, което приюти под покрива на семейното си огнище?
- Зависи за какво? – питам го вече съвсем сериозно аз.
- Чефо ни кани на терен у тях. Искал да черпи. Гацата и той е свободен. Пък аз нали мога да броя само до пет.
- Това всички го знаем… - вмъквам се с реплика аз.
- Тъй де… Че случайно открих, че аз, ти, Гацата и Чефака всъщност сме четирима. Та така преди да ти се обадя на теб светнах другите двама за откритието си. И като си говорих по този повод с тях - тримцата решихме да си направим едно каренце. Пети за писане и за рязане на мезетата за сега нямаме. Ама мисля и квартетно ще се справим – някак си. Ти какво ще кажеш по въпроса?
- Чефо ни кани? А буля Чефовица? – подемам вече по съществото аз - Тя? Тя какво ще каже по повод това твое велико аритметично откритие? До колкото помня последния път не ни гледаше много дружелюбно като се бяхме нацибрили в кухнята й. А иии… Чефака пък за какво ще ни черпи? Нали все плаче, как не му стигали парите? Тъща му да не би да му се е отсърдила? За оня случай – там. И да се е ръснала някоя и друга хилядарка.
- Неее! Не му се е отсърдила. Друго си имаме около Чефовата семейна идилия на дневен ред.
- Охоо… Имаме си дори и нов дневен ред! Давай да го чуя!
- Ми от тогава… Имам в предвид от деня на онази сръдня… Та чак тука някъде до из тез дни горкия наш Чефак бил на сухо.
- На сухо от към питие ли? – правя се на три и половина аз.
- Не бе! Ти пък от към питие… От към прр‘‘‘утие бил на сухо… - изпръхтява, като силно стреснат от мълния кон след „П“ – то Караджов.
- Какво, какво!
- Как така какво? Я не се прави на ударен! Чак току из оня ден от три месеца имал сефте нашичкия.
- Ахааа…! За онова‚ прр‘‘‘утие ли ми говориш! – имитирам го аз.
- Ахаа – я! Че именно и заради точно това „Ахааа!“ ще е и черпнята! Щото тя нали я знаеш неговата, че е мнооого крива… И май креватното засушаване тоз път въздългичко му доде. И май му беше голям зор. Ама вече имало нова тайна врътка в събитията – после замълчава, може би чака да го попитам, но аз се виждам по път с един познат, с който пантомимично си разменяме няколко знака за поздрав и пропускам момента, в който мога да се включа в диалога, а той нетърпеливо продължава - То аз сам едва ли бих се досетил. Ама Гацата издаде дълбоко пазената им семейна тайна. Ама още и … - и започва отново да остроумничи за нещо съвсем в страни от темата, поради което аз доста грубо го прекъсвам:
- Караджов къде се отнесе пак? Кажи какво каза Гацата за семейната врътка? Остави сега другите раздувки!
- А да бе Брато… Че Гацата каза, как Чефака кандърдисал някак си буля ти Софка. И я завел в София на цикълохирург.
- Какво, какво? Къде я завел? – почти извиквам аз.
- На цилкълохирург. Да и направят някаква си много сложна и медицинско авангардна пластичноцикълна операция.
- Цикъло каква? – пак питам аз и виждам друг познат който ме поздравява и също като онзи от преди малко ми прави странни питащи знаци, но в края на краищата се разминаваме безмълвно.
- Пластичноцикълна бе Брато! Ти пък да не падаш от Марс?
- Да ти кажа като те слушам май наистина губя представа от къде съм! Ама пък за пръв път чувам такова нещо, което ти ми го каза за оная операция! – съвсем на сериозно се чудя аз.
- Да бе Брато! Има такава! И даже е минала успешно. Щото май била безкръвно ендоскопска. Че именно след тази иновационна лекарската намеса, Чефо успял най-сетне да й поотвори повечко коленцата…
- Какво кое?
- Да бе коленцата! Е, не много. Е! И едва ли е постигнал онзиии… Рекордния междукълкен просвет… На оная твоята готината Сиса… Щото тя много шпагатно та обгрижваше… Амааа...
- Айдеее… - прекъсвам го отново аз - Не ми отваряй устата сега… Да не кажа пък аз за па дьо дьо просвета на онова твоето Кинче…
- Добре де! Не чак колкото на Кинчето! Ама поотворил й ги бил коленцата… Е може и малко да е… Ама колкото там да се нацибри по между тях - ставало. И нали ти казах вече. От три месеца насааам...
- Да бе каза - сефте имал! И друго?
- Няма друго! Нови пози не е научил - все още. Ама и на това е доволен! Че поне са му бутнали. Пък било то даже и само калугерската.
- И! И! Нататък – отново го подканям да си влезе в коловоза на започнатата тема.
- Че и за туй сега е на седмото небе. И сигур не може да се нарадва… И понежее… - и пак и отново типично в него си стил тръгва да се разлива в страни, поради което се налага аз коловозно да го озъбтявам:
- Ооо… Караджов, какви ми ги говориш? Ти нещо, а?! Остави го ти сега просвета, колената, седмото небе и другите обстоятелствено-странични детайли. Кажи направо - какъв е този цилкълохирируг. Щото аз Софчето я видях из онези дни. Вярно вървеше както винаги забързана и начумерена. Но иначе пращеше от здраве жената. И каква е тази цикълопластична операция? Поне видимо нищо и нямаше – питам и почти притеснено забелязвам, как трети човек, когото поздравявам по път ме гледа доста учудено.
- Е как бе, Брато? – продължава вече съвсем с отговорен тон събеседника ми – Имала жената много сериозно срастване…
- Срастване ли? Къде? На какво? – питам почти разтревожено аз.
- Как така на какво? Ти не знаеш ли?
- Не! Чефо нищо не ми е казвал!
- Ама как бе Братооо… Ма ти наистина ли не знаеш?
- Наистина - нищо не знам! Казвай сега! Стига го увърта!
- Ма то на нея мензисът и се бил така плътно сраснал с кривотията на характера й? Че били станали нещо като сиамски близнаци тези ми ти две неща! И за това трябвало специална хирургическа намеса. Ама операцията не е цикълопластична… Ами е пластичноцикълна – пояснява ми едва ли не с преливащ от откровена сериозност глас моя съученик.
- Да бе глупости! – прихвам да се смея на самия себе си аз, защото хем си го знам оня дърдорко колко е изобретателен, и пак разбирам, че както всеки път е успял да ме върже с новата си глупостия - И какво сега? - питам наистина развеселен и възхитен от таланта му да измисля невероятни глупости – И какво?
- Е как какво? Цикълът й от това срастване до такава степен се бил посукал около женския й антисексинат, че мезисът й продължавал по цели деветдесет и девет дена в месеца…
- Айдеее… Караджов Ще ти набивам табаните. Деветдесет и девет дена в месеца… Ти да не говориш с моя малкия… Я стига глупости…!
- Така е бе Брато! И оня ми ти хирург като ги разделил… За мензиса и ината в кривотията й ти говоря… - разпалено продължава да ми обяснява моя съученик - И на! Тя още на следващата вечер му бутнала на Чефака… И после даже около радостното щастие на случилото се в креватааа… Тя възторжено решила да вземе децата. И още от петък вечер… Че и за цялата събота и неделяяя… С тях щяла да отиде при майка си на гости! – спира може би за глътка въздух моя познат но само след миг започва шумно да цъка с език - Абеее… от горе до долу да го позлатим тоз цикъломайстор - малко е! Ама какъв ти цикъломайстор? Този човек си е направо един ортопедичено-мензисен гений.
- Караджооов, ортопедите се занимават с кокали не с меструационни цикли. И откъде ги въдиш толкова много мензисни анамнези и термини на куп не знам. Нещо по-културно не можа ли да измислиш като словесна увертюра?
- Що бе, Брато! Какво толкова лошо съм казал? Ето! Благодарение на тоз доктор! И на това, че той така майсторски е изрязал струпаните на Софчето камари от онези й деветдесет и девет криво-скучни дни, сега ние имаме и терен. Че и две ботълки ракия от щастливеца като бонус.
- Еййй… Караджов… Непоправима латерна си ша знаеш. Онова всичкото с пластичноцикълната операция можеше и да го прескочиш. И да започнеш направо от там, че Софчето ще ходи с децата при майка си. Ще помисля по въпроса за карето. Първо ще говоря в къщи. И после ще ти звънна. Някъде към довечера ще стане. Нали няма да е късно?
- Няма, Брато! Няма да ми е късно! А какво е това да си непоправима латерна бе, Брато? Виж латерна ми е ясно какво е. Щото ти си ми кавал, как онова било дървената МП-тройка на късния ренесанс. Ама това другото… За непоправима ми е мисълта. Него ще ми го разясниш ли ако не бързаш за никъде?
- Ооо…! Добре! Добре! Не почвай пак! Трябва да затварям. Щото охраната на общината нещо иска да ми каже. Чао, Караджов! – затварям телефона и с пантомимичен жест на ръката питам охранителя какво иска от мен:
- Колега, къде си тръгнал с таз голямата бичкия? Да не си решил да режеш главата на някое началството, а?
- Не! Защо главата? Кое?! Какво имаш предвид? – започвам да мотолевя отговори и въпроси един върху друг аз, но портиера прекъсва заплетеното ми пелтечене с вдигане на рамене:
- Не ми се сърди. Не се натягам! Но около терористичните заплахи имаме нови наредби. Не мога да те пусна с това нещо от тук. Води се хладно оръжие. Компромиси няма. Всичко се записва от видео наблюдението. Ако искаш дай го на някой от поддръжката да ти го внесе през служебния вход.
Чак тогава се поглеждам и разбирам, как съм с полушубка. Костюм и вратовръзка. Но под мишницата стискам огромния триона на бай Курти. Веднагически на ум тегля една здрава и бърза на онзи безпределен телефонен приказливец Караджов. Заради него сега искам не искам, ще се наложи да се върна обратно. Но ми става неудобно и от човека на портала. Опитвам да се измъкна от ситуацията, казвайки на охраната:
- Няма, няма! Няма да влизам в сградата с това хладно оръжие. Него го нося на някъде друга де си. А я кажи! Пуснаха ли тока?
- Не! Не са още. Той и кметът за това пита преди малко по телефона. Електричарите казаха не по-рано от след два часа.
- Ехеее! Ама добре де. Точно ще имам време да го оставя това зъбатото оръжие.
Връщам се отново до къщата на бай Курти. А той още си стои там където го оставих. От далеч гледам пак си сложил топчето на бликащата струя и сякаш мисли. Приближавам, но виждам как главата му е някак си килната на долу. А той изобщо не помръдва. Нещо от вътре сякаш здрава ме парна. Викам си: „ Може ли сега нещо да му е прилошало? А може ли с моите закачки да съм го разчувствал? И да му е станало нещо на старчето? Само това ми липсваше?!“ Ускорявам крачката и сякаш да си се самоуспокоя или най-малко да се подготвя за нежеланата грозна гледка бая селяндурската от разстояние подвиквам:
- Измисли ли го, бай Курти? Измисли ли го? На какво ти прилича това явление, а? - той се стряска и обръща глава към мен:
- А ти нещо да не си забрави в къщи? – пита учудено бай Курти
- Да бе! Твоя трион останал в ръцете ми. И какво казваш измисли?
- Охоо…! – възкликва тържествуващо - Измислих го и още как! – после ме поглежда право в очите, а на лицето грейва усмивка огромна почти колкото млечния път.
- И ха кажи де! На какво ти прилича?
- На Макс ми прилича! – отвръща ми гордо той и доволно потрива ръце.
- На Мааакс? И как така топче върху водна струя ще ти прилича на куче? – чудя се без грам резерва аз.
- Не на куче. На Макс ми прилича!
- И разликата е каква?
- Разликата е че Макс не беше обикновено куче. Не хапеше не лаеше по никого. Обичаше да яде риба. Най-предпочиташе сьомга и туна. И още пържени картофки и банани… А особено много харесваше сладолед. Харесваше му да седи с мен до масата. И то на стол като човек. А върховна тръпка му беше да се вози на асансьор. А пък ей това там на… - сочи ми старецът чешмичката - него го умееше безпроблемно. И то в превъзходна степен.
- Кое то това?
- Ами това, че колкото и парадоксално да ти се струва любовта извираше от него като гейзер. А харесаше ли си някой… Охооо…! Обливаше го с любов! И то го правеше толкова естествено, че човек не можеше да го побере в ума си. А на бликащата от него любов можеше да се задържи почти всяка добра душа човешка.
- Как, как? Не разбрах!
- Ами така! Също като тази струята държи това топче. Мисля при други обстоятелства, или с други кучета всяка една душа би се търкулнала на някъде. Но не и при Макс. Мисля до сега в живота си не съм срещал такова същество, което да провокира душата на човек да се върти върху струя от любов. А знаеш ли колко много хора е научил какво е това то - любов и търпение.
- Колко?
- Много! Никой от кучкарите не позволяваше на кучето си да се закача с Макс. Никой! И какво и как правеше – не знам. И как им го внушаваше също не знам. Но няма кучкар на алеята, който да не го уважаваше за това му качество. Викаха му добрия Дядо. Или само Дядото. И какво се получава на края… Ние уж най-умните и най-хуманните същества да бъдем учени на любов от едно животно.
- За животинските уроци по любов може и да си прав. Но не разбирам, как така човешка душа може да се търкулне на някъде – питам сериозно, но всъщност ми се иска малко да излезем от сериозността на разговора.
- Ами може. Ако срещу теб е някой озъбено-злобен изрод… Иии душата ти все се чуди от къде и на къде да побегне. Дали през десния ръкав покрай яката на ризата ти. Или през десния крачол на панталона ти покрай лявата ти обувка. А при моя Макс нямаше как да имаш такива страхове. Той с поведението си и с кроткия си нрав, най-малко на десетина деца е помогнал да преодолеят страха си от кучета.
- Еее то може да има и кучета, които много да обичат човешки деца.
- Така си е! Има и такива породи. Но той не бе от тях. Чист ловджия си беше. На децата и на тези, които се страхуват им позволяваше да го галят. Без да ги притеснява. Без да ги души. Или да се върти. Интересното е че не само с децата се държеше така. С възрастните, които имат някакви страхове от кучета правеше същото. А той нали знаеш страхът мирише. И то на прясна кръв мирише. Че има например една жена, която за пръв път къде на тридесетина години прие куче в скута си. И това беше Макс. А ирландските сетери не са много малки животни. Като да речем булонка или пинчер. Чак самата жена не повярва как е станало това. Учуди се сама на себе си, как не само го е пипнала. Ами и отгоре на всичко го е допуснала да се качи в скута й. После тази жена си взема куче за домашен любимец.
- Хайде бе? Казваш Макс й завъртя душата върху струята си от любов и тя се прехласна по кучетата.
- Да! Може да ти се струва невероятно. Но точно така се получи!
- Хубаво де! А как мислиш? Дали човешката душа има формата на пинг-понг или на крушоид като земното кълбо? – отново се опитвам да поведа в друга посока диалога и в началото май ми се отдава.
- Не знам. Но може на кълбо от някакво поле да прилича. Да, да, да! Сега като си говорим и ми се струва, че на такова ще да е близко тя. И да ти кажа младеж… Сега като гледам това топче, как се върти. И как водата го обгръща като любов от всякъде ми се струва, че във формулата за лице на окръжност и във формулите за сфера има нещо много важно!
- Важно ли? – чудя се аз на глас на къде бие стареца - Ми има разбира се. С тях се пресмятат лица, повърхнина, обем. На окръжност, елипса, сфера, конус. Естествено е да са важни!
- Не, не! И не само за това. Имам в предвид важното е нещо, което касае Любовта.
- Любовта ли! Формулите за окръжност и сфера? Еее…! Ти пък! Едва ли?
- Защо едва ли?
- Бай Курти за любовни триъгълници съм чувал… Или за любовни тройки и квартети… Ама за любовни сфериии… Сякаш не се сещам някой да ми е говорил – усмихвам му се аз закачливо без да съм сигурен дали старчето ще ме разбере.
- Хе! – възкликва бай Курти - Че то пък ако говорим за любовен триъгълник какво пречи единия да е на единия край на сферата. Втория на отсрещната. А третия от любовния триъгълник да е в трета точка. И то пак такова се получава – чисто стереометрично погледнато. Пак триъгълник ще се получи. Но вписан в сфера. Знаеш ли Младеж аз ще се опитам много по-обстойно да помисля по този въпрос за любовните триъгълници. Но за това ще ми трябва време. Ако някога ми дойдеш пак на гости може и да поговорим и за тези странни любовни фигури.
- Еее… може. Що пък да не може – съгласявам се в началото аз, но после ми хрумва, че що пък да не се опитам пак да го пообъркам и уж като него започвам да умувам на глас – Бай Курти, обаче да ти призная трудно ми е да си го представя, как така трима човека… Или хайде три души толкова лесно ще си седят на кривата повърхност на една сфера. Щото ти нали за душите каза, че и те били нещо като сферички. Пък то сферичката като се допре до друга сфера май само в една точка може да го направи това, а? Още по-малко пък ако едната сфера е по-големшка.
- Сфера до сфера като се допират то е ясно. Ама Младеж…! - вдига глава бай Курти и прави важна физиономия – Тиии… откъде знаеш, как и в каква степен от повърхнината си се допира сферата на едната душа до любовното кълбо обвило в лилава мараня другата душевна сфера? Или пък как пътя на едната душевна сфера се пресича в розов любовен кръстопът с този на друга душевна сфера? Може пък там да имаме отново някакъв Парадокс на Интуицията, а Младеж?
- Амии… Може да! И може би да. Защото със сигурност нямам ясна идея. Дали изобщо е възможно при въртенето на една сфера да се получава път, който да пресича пътя на друга въртяща се сфера. Че чак пък и Любовта да е намесена някъде по тези им както ти каза бозави кръстопътищата – отново тенденциозно се заяждам аз.
- Розови младеж розови – не бозави – почти ми се сепва старчето - Бозави стават кръстопътищата, когато смесиш розовото в любовта със сивото крайпътно ежедневие. Ама розови или бозави що пък да не е възможно да ги има тези необясними допирни точки. Може пък неведоми да са 4 π(Пи)R2 пътищата любовни.
- Ахааа! За това - да! Така погледнато е възможно почти всичко. Ама чакай сега, бай Курти! То това за неведомостта не беше ли казано за пътищата Господне?
- Така е казано - да! Но много хора твърдят, че той - Господ предимно това бил – Любов. Пък щом тези двете неща могат да се отъждествяват едно с другооо… Защо пък и за пътищата Любовни да не е същото, като за пътищата Господни, я?
- Е! Щом пък казваш! – замислям се на сериозно и без да се усетя започвам да си мърморя на глас - Ама то си е от ясно по ясно. В една топка пътища към всяка една точка от повърхността й има много. Пък колко му е всяка една от тези свързаности да са и дори емоционално невидими, логически непредвидими и дори математически неведоми.
- Така, така младеж! Въпреки че математиката понякога е толкова обстоятелствено конкретна, че дори в Римановата и част е много трудно да откриеш нещо като математическа неведомост. Пък какво ли остава за стереометрията. Където всяка свързаност се изписва с формула. Само дето не знам коя формула ще да е по-точна? Дали една или другата…
- И коя е едната? И коя другата?
- Имам в предвид дали тази за обем на сфера? - отвръща ми стареца и пак се заглежда в трептящото над водната струя топче, замисля се за момент и продължава - Или пък може би да речем онази за повърхнина на сфера?
- Кои, кои формули? Я ми ги припомни! Щото ти да не мислиш че ги помня?!
- Е! Едната е 4 π(Пи)R2 , а другата 4/3 π(Пи)R3 . Нооо аз съм си лично убеден, как и в двете има нещо мистично и неопределено. Даже в двете ми се струва че и там има нещо свързано с Любовта.
- С Любовта ли?
- Абсолютно. Даже сега като се замисля сякаш там някъде из дебрите на всяка една сфера се крият фактори водещи до неведомостта около връзките на хората, животните, растенията, минералитеее времената и Вселената...
- Ахаа..! – направих се на сериозен аз, но вътрешно умирах от смях от непрестанните опити на стареца да математизира или по-скоро логически да фризира под формата на сфера разговора ни - Добре де! А щом тази формула има връзка с Любовта… Значи ли това, че тя ще има касателства и към Проклятието ти? Щото нали то било от любов, за любов и поради любов?
- Виж, виж, виж! И това не съм го мислил до сега! – поглежда ме право в очите старецът и повдига показалеца си успоредно на носа - Знаеш ли Младеж, че си много прав. Ама в какво и каква ли ще да е това касателство, а?
- Тююю…! – завайках се аз продължавайки да театралнича - Това май не биваше да ти го казвам. Ето виж колко съм прям. Съвсем откровено си признавам грешката и то на секундата.
- Защо да е грешка? И защо пък да не биваше? Напротив! Даже много интересно навърза нещата. Браво!
- Така де! Усетих аз че ти стана интересно. Ама ти сега пак ще се заровиш в мислене по въпроса. Пък да ти призная честно! Аз като го гледам това топче, не виждам нищо, което да ми прилича в него на Любов... – но още не съм си завършил изречението и на самия мен щуква, как има нещо грешно в логическата постановка споделена от събеседника ми и без да се усетя питам - Ама чакай сега!? Нали уж струята беше Любовта на Макс. А топчето душата човешка. Пък сега ти какви ми ги говориш? И от де на къде пък… и защо ще търсим нещо за Любовта във формулите за сфера?
- Че как защо? Те нали много от формулите се доказват посредством математически теореми.
- И какво? Математическите теоремите и изобщо тяхното доказателство какво пък общо имат точно с Любовта?
- Е как какво? Онзи брадатия грък, както ти нарече Архимед нали той точно това е открил!
- Кое?
- Че всъщност Любовта била теорема, която трябвало да се доказва всеки ден.
- Не го знам това.
- А какво знаеш?
- Знам че е бил велик математик и физик. И е открил и изобретил това онова.
- Да, да! Само туй, онуй и после това, онова. Почти нищо работа! Само като например математическото извеждане на това, онова, как една сфера вписана в цилиндър има точно две трети от обема и околната му повърхнина. А нали виждаш тук имаме гейзерна струя под формата на цилиндър. Пък върху него въртяща се плътна сфера покрита от горе й с водна пелена също е с форма също сфера. Ама знаеш ли, Младеж… Може би знанията ми за тези подобни разсъждения на Архимед някак си ме подтикват и аз да гледам на Любовта като за доказуема теорема от математически формули. А не като неуловим и неопределим розов флуид. И ето – виж какво си мисля! Нали водата от гейзерчето обгръща топчето от всякъде?
- Така. И?
- И около тялото му се образува воден филм. Или по-точно водната обвивка също има формата на сфера. А това вече не ти ли прилича на нещо, като мехурче от любов? Такова едно на което вътре в него се върти нещо друго, което може да бъде разглеждано като Душата човешка.
- Ахааа! – отново възкликвам аз – Нещо, като което е от вън, обвива нещо, като което му е от вътре! Ясноо! – поповдигам на квадрат тавтологията в репликата му и се плескам по челото – Да беее… бай Курти! Май започвам да включвам. Сега остава да ми кажеш, че това явление има и нещо като общо и със сравнението на Метача.
- Кое сравнение?
- Онова, че водата му приличала на Любов. И Любовта на вода.
- Еййй! Пак браво бе Младеж! И за това също не се сетих. Ама и то е вярно – съгласява се почти в движение с мен бай Курти и вторачвайки се отново във водната струя продължава да си разсъждава - Пък и като се замисля! То можем да приемем, как и там – и ми сочи с поглед - Ако Водата в него е Любов то тя ще има само повърхнина. Защото водната обвивка има мехурчеста форма… Нооо пък капката е плътна - като гюле е. И ако е така? В смисъл ако искаме математически да опишем как една Любов обгръща душата на един човек… И ако я разглеждаме като външна обвивка на душата, то за тази ситуация ще да е валидна формулата за повърхнина 4 π(Пи)R2 . А когато имаме вече сливане и от двете любови ще се получи капка. И там вече работата е по-резонно. И тогава ще трябва да се ползва формулата за обем на сфера - 4/3 π(Пи)R3.
- Точно така ще да е, бай Курти – опитвам се да му инпонирам аз и заявявам почти гордо в римуван порядък, който буквално сам се излива от устата ми - Нещо, като розово мехурчесто капков трактат. Формулиран в резюме - като Четири Пи Ер на Квадрат. Или две Души в миг преди сливането съдбовно… Без ни капка Любов на инат. Да бъдат те две във едно. Пък дори и това да се води греховно.
- Не зная Младеж какво става когато повдигнеш любовен инат на квадрат - поглежда ме с доволна почуда бай Курти и после с почти патосен плам продължава - Но сякаш вече знам, че някак си ти с твоите приказки ме подтикваш много задълбочено да мисля по тез въпроси. Не знам как го правиш. Нооо получава ти се. И това си е. И май като гледам ние с теб голям екип ще се окаже, че може да сме.
- Добре! Нека сме екип – щом казваш… - и кимайки в съгласие мервам часовника, който недвусмислено ми показва, как имам още никак не малко време до работа, за това и си позволявам отново да го подкача - Ама бай Курти, я се конкретизирай - къде в тези две формули 4 π(Пи)R2 или 4/3 π(Пи)R3 виждаш ти Любов. В цифрите или в степенния показател – усмихвам му се възехидно, но той не ме забелязва, защото продължава втренчено да се взира в топчето и отново започва съвсем сериозно да ми обяснява.
- Не, не! Не в цифрите! В цифрите няма как да има точно Любов. Нооо… в самата формула… Виж там – да! Там определено има нещо, което свързва сферата и човешките взаимоотношения. Но пък ей така от веднъж… Сякаш от ряз, никак си не мога да го схвана това! Каква ли наистина е точно връзката? – пита той и заравя пръсти в бялата си коса, продължавайки да умува на глас - Щото то π(Пи)R2 е лице на окръжност. А 4π(Пи)R2 е повърхнина на сфера. Ако хипотетично приемем, че π(Пи) със своята си ирационалност е някакъв еквивалентна тъждественост на Любовта. И ако е така?! Това дали значи, че радиусът - R на практика ще да е пряката директна връзка между двамата влюбени?
- Добре де? Ами когато R е на квадрат? – прекъсвам умуването му аз, ясно съзнавайки, че го правя не от личен интерес към темата, а по чисто провокативни подбуди.
- Тогавааа – замисля се обаче съвсем на сериозно старецът - Тогава радиус по радиус, наистина какво ли ще да е тогава във формулата?
- Дааа… R2 какво ли ще да е я? – наливам отново математическо масло в логическия огън разгорял се в мислите на бай Курти.
- Това може да еее… Може да еее… Да речем математически знак, че чувствата са взаимни. Или как в отношенията има някаква приблизителна противоположна равнопоставеност. Или да речем някаква двупосочност на чувствата и емоциите. Единия обича другия и обратното. И понеже с такова непонятно стигащо до сложност чувство, каквото е Обичта… Или пък такава сложна емоция, каквото е Любовта… С тях няма как да се извършват прости действия, като събиране и изваждане, както е примерно като например при секса…
- Ахаа! И затова двете любови ги повдигаме на квадрат – прекъсвам го възторжено аз.
- Именно – вдигна ръка в знак на съгласие Стареца – Именно! Брей! Ти ще дойдеш много схватлив младеж. Браво!
- Благодаря, бай Курти! – кимвам с глава и продължавам да чегъртам с длетото тънко тематичната рана, която явно се е отворила в мислите на по-възрастния ми събеседник – Казваш, значи когато и двамата са влюбени или се обичат, между тях се образува геометрична фигура. Или по-скоро не е точно фигура. Но каквото и да е то - има лице на окръжност.
- Именно! Но то това е самооо… Ако разглеждаме чувствата на две същества в една равнина. Тогава да! Но виж ако разглеждаме нещата около чувствата им в триизмерност? Тогавааа… Тогава имаме формулата не за лице на окръжност, а за повърхнина или обем на сфера. Също като водния слой който обвива топчето.
- Да бе, бай Курти… Ама тука май не ти пасват нещо разсъжденията. Особено пък около това сравнение на Любовните взаимоотношения. И още по-особено пък за окръжността и сферата! – не спирах да го провокирам с въпросите си аз.
- Извинявай, Младеж, не те разбрах! Какво имаш предвид?
- Ами виж сега! При това 2π(Пи)R – дето е формулата за обиколка на окръжност?
- Е знам какво е 2π(Пи)R! – малко нервничко, дори сърдито ме прекъсва бай Курти.
- Ясно е че знаеш! – заемам помирителна позиция аз - Ама виж сега! Там тогава го нямаме това R2. Я обясни тука на по-малкия! И на по-нематематичния! Как така двамата влюбени образуват лице на окръжност…? Ама така я образуват, че тя има лице пък няма обиколка. Щото нали ти каза че 2π(Пи)R е формулата за обиколка на окръжност – и пак го поглеждам ехидно и предизвикателно - Нещо май, май… Не е май така както би трябвало да е. Поне погледнато математически. Ей това ми се губи в разсъжденията ти – хвърлям отново аз празно за пълно, но явно без да искам улучвам едва ли не ахилесовото сухожилие на набързо сглобената Любовно-Сферичната теория на бай Курти.
- Вярно, че е така! – взема да се пипа по носа стареца – Вярно, че погледнато от този ъгъл на нещата – нещичко не пасва. И всичко се разпада като логика. Бреййй, Младеж, ама ти голям Гявол ще излезеш! Гледай ти сега, как отведнъж ме пресече! – мърмори под носа си Стареца и отново се вторачва в трепкащото върху струята топче и започва нещо да ми казва – Еее, Младеж… - но после се замисля и след къде десетина секунди мълчание ме поглежда - Не може пък да няма някакво обяснение…? Нали така Младеж?
- Може и да има… Ама дали ще го намерим ние с теб? Тук и сега?! Или ще е заслуга на някой друг. Кой знае къде и кога? И то неизвестно нейде по Света – опитвам се отново да си римувам на глас.
- Ааа… тука ще трябва да го има то някъде… - засуетява се отново старецът и роши белите си коси, впивайки с нервност пръсти в тях.
- Ами давай го тогава, де! Щом пък ти е в наличност някъде из прическата. Давай като магьосниците. Извади го от там! - смея се съвсем откровено на глас, защото веселбата около опитите му да задължително да облече в математическа формула човешките взаимоотношения наистина ме забавлява.
- Еее…! – почти възторжено ме прекъсва той - Щом R не е на някаква степен… Тогавааа – после се спира от веднъж гали се по главата и отново ме гледа право в очите може би, надявайки се на снизхождение от моя страна, ако нещо няма да е в курса и почти възкликва – Еврика - Младеж!
- Ха така! Горе главата! – подкрепям го на момента.
- Виж сега какво ми дойде на ум Младеж!
- Казвай да чуя!
- Амии… във формулата 2π(Пи)R само единият ще да е влюбен. Или само единия ще да е с насочени чувства. А другия не… Иии влюбеният само си обикаля около този в центъра на окръжността… Пък другия си седи там в централната точка и му се радва. За това и в 2π(Пи)R радиуса R не е на квадрат. Така добре ли е? – не се предава старецът, а аз пак прихвам развеселен от неговата изобретателност:
- Да бе и аз какво ли питам – и му намигам, подкрепяйки твърдението му - Нали затова формулата е само за едната му и пуста обиколка. А не за някакво друго по-плътното чувство. И щом така казваш… От това можем да си направим извода, че при по-плътните чувства се прилагат формулите за лице или обем. А когато имаме нещо като несподелена любов или едностранно влюбване имаме само обиколка 2π(Пи)R. Ясноо…
- Какво пък е това чудо дето сега го измисли? Какво е това понятие по-плътно чувство?
- Как какво? Да речем нещо като любов на куб или на квадрат дето се прави и на креват … - намигвам му аз и двамата се разсмиваме на глас.
- Еее това вече е много нематематически. Или по-скоро почти еротически ми прозвуча. Но знаеш ли Младеж. Вярно! Не съм се замислял дали квадрата в любовта винаги хвърлят телата ни в кревата и в страстта… Но пък съм сигурен, че както ти казах преди малко, в тези формули за окръжност, Любовта или Влюбеността са въплътени точно в константата π(Пи)! – категорично отсече бай Курти и сякаш след казаното някак си излиза от състоянието на вторачено вцепенение и ме поглежда с поглед изпълнен с удовлетвореност.
© Ригит Всички права запазени