„Аз нямам всичко – сапуненият мехур на гордостта не ми принадлежи!“, казала скромно горделивката.
Из мъдростите и сентенциите на Мичка Скромнùчка
/продължение на „Законът на Мичка Оптимистичка“/
После ясното и чисто февруарско небе слезе по-ниско над развалините на магазина и внезапно избълва струя едри снежинки, които се смесиха с бавно слягащия се прах и накрая превърнаха повърхността на улицата в рядка сивкава киша.
„Поне не гърми!“, си каза Мичка. Оптимизмът ù се беше върнал. „Сега обаче не личи къде са белите линии на синята зона. Как ще узнаят… Няма значение!“
Захладня още повече.
Мичка придърпа надолу отпрания ръкав, висящ само на едно бледолилаво кончè. Кончето се съпротивляваше на нелогичното действие, но накрая не издържа и се скъса.
„Нищо, нищо!“ Зашеметената от толкова събития девойка порови из чантата си, която все още стискаше в ръка. „Тук някъде е несесерът, купих го сутринта. Ето го!“
Тя измъкна стъклената кутийка. В нея, като в кръгова отбрана, бяха наредени разноцветни чиленца, а в средата проблясваха розовите ножички и остриетата на иглите. „Дори и кинкалерията да се е срутила, имам с какво да си зашия якето!“
Имаше. Един вторичен трус, силен почти колкото първия, изтръгна кутийката от ръката ù и я запрати към тротоара. Стъклото се счупи и чиленцата и иглите се разпиляха. Мичка залази по мокрия асфалт.
„Добре че не е купа сено!“
Намери ножичката и всички чиленца, но иглите бяха безвъзвратно загубени. Стана от земята и изтърси калните колене на панталона си. Бръкна машинално в джоба.
„Телефонът! Батерията му е паднала. Мама сигурно се безпокои. Тя замина сутринта за Пазарджик при сестра ми. Те и децата трябва да са добре, Пазарджик е далече. Но ми е нужен телефон, за да ù се обадя да не се тревожи. Добре, че съседите са навън!“
Всички говореха. Бяха залепнали за телефоните си като моментално лепило и не виждаха нищо наоколо.
„Леля Венера! Къде е? Тя ще ми услужи!“
Нямаше я сред хората пред блока. Мичка погледна към натрошения прозорец на кухнята на втория етаж. Зад него се мяркаше силуетът на Венера Пастърмакова, размахваща точилка. Около нея пикираха гълъби, а от перваза се сипеше ориз.
„Каза, че ще прави оризов пудинг за обяд. Гълъбите са я нападнали. Гладни са. Да ги беше видял Пикасо сега!“
Лелята захвърли безполезната точилка и посегна към рафта с книги до прозореца.
„Извади тежката артилерия! Но защо не излиза навън? По дяволите пудинга!“
Мичка започна да маха към прозореца, но лелята, увлечена във военни действия, не я виждаше. Една от книгите улучи най-гъстото струпване от пернати на перваза и те се разлетяха, но останаха да кръжат, а някои накацаха по съседната тераса.
„Ще се върнат!“, си каза Мичка.
Последва нов трус и тя се просна по очи в калта.
„Където явно ми е мястото! Щом все ме тегли натам… Добре, нека да разсъждаваме стратегически – стъпка по стъпка: първо, трябва да успея някак да се закрепя на крака, защото вече подгизнах; второ, да намеря телефон; трето, да се махна оттук и да отида на безопасно място.Четвърто…“
Една от книгите тупна под носа ù, обливайки я с поток кални пръски. Беше с яркожълта лъскава корица с весела картинка на усмихващи се хора. Хората държаха сандвичи с масло и си похапваха. Мичка примижа и пред късогледите ù очи заглавието постепенно започна да идва на фокус: „За каръка – с оптимизъм. Сентенции и превенции на лошото настроение. Как да мислим позитивно.“* Внезапен порив на вятъра разлисти книгата и Мичка прочете една от сентенциите: „Когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си. Пауло Коелю“.
„Но това е моят закон! Хубава работа! Значи някой се е сетил преди мен! Не знам дали съм мухла, както каза онази фукла, която не знае, че не работи на олимпийски стадион, а в магазин, и с клиентите не се спори! Но пък аз съм със сигурност плагиаторка, дори и да не го знам, и колкото и парадоксално да звучи! Поне измислих продължение на разказ с ново заглавие, ако някой вече не се е сетил и за това и пак не съм изобретила топлата вода! Остава ми само утехата да го напиша по-добре от Коелю. Ммда, сега звуча досущ като продавачката! Ама така, де! С какво е по-лоша наша Мичка от Кирил Петков, дето краде бензиностанции от Маккейн и ги оборудва с крилати ракети, а после цèли с тях невинни руски професионални военни /в никакъв случай наборници!/ и невинни украински бременни модели в болници, евакуирани и окупирани от „Азов“! Какво от това, че после ще си признаят! Само да не докара някой дрон над България, като тоя в Загреб! И как тези заблудени машинарийки се приземяват само в столици? Как не улучиха някое забутано село?“
Мичка Параноичка се развихри, но само за миг, и веднага беше изместена от Мичка Важната птичка: Е, Петков бил премиер! Ами тя, Мичката, е безработна. Може пък Вселената да си е наумила да ù намери работа! Пък по нейния /да!/ Закон за късмета, може и да я назначат! Защото не за желание става въпрос тук, а за предопределеност, съдба! Ще види тогава леля ти Венче с онази мижава застрахователна компания! Ама и тя е една! Да се не надяваш, какви книги имала в библиотеката простодушната му кикимора! Не, не може да бъде! Сигурно е на бившия ù мъж, дето го раздаваше философ, разведе се с нея заради много по-млада жена, ожени се повторно, а после почина. Поне това ù е останало!
От тази мисъл на Мичка някак странно и парадоксално ù олекна /както може да олекне само от мисълта за чуждата самота/. Животът не е чак толкова лош! Някои хора някъде на североизток и сега живеят по мазетата или в метрото и само сънуват оризови пудинги! Два милиона от тях вече се скитат из съседните страни, като по Вазов – немили-недраги. А Освободителят ги освобождава, та пушек се вдига! Буквално.
Само да не решат да освободят и България пак, че сме им почти съседи!
В този момент небето се продъни и една сива сянка с аеродинамична форма закри слънцето над главата ù. После, на няколко метра от нея, един украински дрон с гърбав нос и рога вместо опашка избухна в пламъци.
А от слънчевото небе странно и парадоксално продължаваше да вали сняг.
„Добре че уцели вече разрушена сграда! Ако беше паднал няколко метра встрани, щеше да взриви блока с леля Венче и новичката ми микровълнова. Това се казва късмет! Ако някой иска силно нещо, дори и украинските турски заблудени дронове му помагат!“
Как Мичка разпозна принадлежността на дрона, си остава загадка. Сигурно беше едно – нямаше буркан с домати под ръка, ако имаше, щеше да знае какво да прави!
Взривната вълна обаче изтръгна разноцветните чиленца, които беше събирала с толкова труд, и ги разпиля отново в калта.
„Щом не успях да задържа несесера, значи кинкалерията е оцеляла!“, си каза Мичка успокоително и придърпа надолу другия ръкав на якето си, който димеше, наполовина стопен.
Мичка Героичка постоя още известно време, за да се увери, че повече няма да има вторични трусове или летящи дронове и се отправи към входа на самотно стърчащия тухлен блок от времето на култа, на един от чийто ослепели прозорци леля Венче още събираше остатъците от ориза на перваза. Гълъбите, изплашени от дрона, бяха отлетели.
„Добре че беше дронът, че прогони гълъбите!“, помисли си Мичка Оптимистичка.
Е, на такъв оптимизъм дори и Путин и Зеленски биха завидели!
*След като качих първата част, докато търсех илюстрации към нея, се натъкнах на доказателства, че не съм открила топлата вода и подобни идеи за обръщане на закона на Мърфи с хастара навън вече има 😁. Затова се наложи да напиша това продължение. Заглавието на книгата е измислено, тъй като се оказа, че има няколко книги на тази тема.
© Мария Димитрова Всички права запазени