Защо отидох да я потърся? Не ми ли стигнаха двете години, в които все бяхме, а всъщност не бяхме и се гонехме и оставяхме в един омагьосан кръг?!
Но понеже в моето съзнание рядко си задавам въпроса "Защо?", а "После" не съществува, така и не се задълбочих в тая мисъл. Просто бях там, където мислех, че ще я намеря. Където я бях оставила за последно преди 3 години.
Питах... Днес не беше идвала. Седнах, пих две, три и си спомнях черните ѝ очи, оглеждащи ме с изненада и одобрение, когато се видяхме за първи път на същото място.
Още тогава погледите ни залепнаха един в друг, а по средата имаше искри, които можеха да се видят от космоса.
Върнах се на другия ден. Пак я нямаше. Не се сдържах, да не поостана. Спомени... Запознаваме се...Пием бира, тя ми показва снимка на бившата си, досущ като мен. Прекрасният закон за противоположностите. Сега имала друга приятелка. Ех, аз също имах...
Върнах се и на третия ден. Щях да се връщам докато я намеря. 
Такава съм си. Трудно е човек да се отърве от мен.
Наоколо се случваха неща, хора минаваха, смееха се, викаха. Някой се опита да ме заговори, обаче аз имам едно състояние на поетично-сантиментален транс, в което само тялом присъствам.
Пих. Не знам колко. Нямат значение тия неща за мен. Или харесвам някой или не! Това и целия световен алкохол не може да го промени.
Присъствието ѝ достигна до мен преди думите ѝ:
- Здравей! Я виж кой се е върнал?
После си призна, че са ѝ казали и затова е успяла да изглежда хладнокръвна.
Не очаквах това, което видях. Беше се подмладила сякаш с 10 години. Отслабнала, но оставаше толкова, колкото да направи щастлива любовта ми към пухкавите форми. Мисля, че жените на тая възраст 40-50 са в апогея си. Не знам! Винаги си представям една зряла смокиня. И знаят какво искат. Започнах да харесвам каките от известно време, както би казал българина.
Погледът ѝ ме отбягваше. Притесняваше се да ме види, добър знак.
- Аз се върнах и само да те проверя дали си добре! - чух се да казвам някъде отдалеч.
Заля ме бърза и безсмислена кубинска реч, от която не чух нищо, ама знам, че нямаше и смисъл. Бъра, бъра, бъра... да убием напрежението с думи.
Аз така се бях захласнала в лицето ѝ, че и гръм да ме беше поразил нямаше да отместя погледа си оттам.
Следващите 3-4 часа не знам кога и как минаха. Говорихме много и не казахме нищо...
Трябваше да си тръгвам. Върнах се... Видях я...Това исках, нали?!...
Хвана ме за ръката.

- Не те пускам! Днес идваш с мен!

Мълчанието в метрото беше ураганно. Асансьора се стесняваше около нас. Аз и вечните ми смешки, бяхме загубили ума и дума. Ако беше влязъл някой в тоя момент, щеше да се превърне в пепел.
Тя каза нещо. Не я чух. Само виждах как се повдигат гърдите ѝ като диша.

Във Валенсия в момента и да умреш на улицата, няма да те забележат. Хиляди тъпчещи се хора, оркестри, заря на всеки ъгъл и пиратки местещи блоковете. Това ни спестява продължението на нищо не казващия разговор.

В тях сме. Ключът се превърта в ключалката след мен. Повече от милион думи... И показва, че не си ти тая, която е решила какво ще се случи.

Латино жените винаги поемат инициативата в свои ръце и аз изглеждам толкова невинна, че в друг момент бих се посмяла.

Блъсна ме към стената и ме целуна. Чантата ми падна от рамото. Дрехите ми отесняха. А устните ми се стопиха под нейните...

Трябва да се измисли специална дума за мекотата, красотата, топлината и вкуса на женските устни! Една единствена дума, която може да побере всичката тая невероятност...
А когато ги чакаш с години, колко изгубена и намерена си в тия целувки!...
Побират ли се всички моменти на чакане в тоя единствен миг?
Бях забравила, че тук дрехите не се събличат, а се късат. Родена съм за това място!

Хвръкнаха някакви копчета. Сутиенът ѝ не искаше да се откопчее...
- Късай! - каза ми тя задъхана, едвам отлепвайки се от устните ми.
Черната дантела се свлече в краката ни и аз се вкамених при вида на гърдите ѝ.
Мъжете спирате ли някога да помислите, каква мощ в буквален и преносен смисъл крият женските гърди?
Повдигащи се рязко...С капчици пот между тях...Тъмни кръгове...Настръхнали зърна...
Аз не можех да мръдна.

- Какво има?
- Поезия... - едвам отроних.
- Ооо, я ела тук! - хвана ме за ръка и ме изтегли нагоре по някакви стълби.

Бутна ме на леглото. Целуваше ме по врата. Косата ѝ миришеше на кокосов орех и на мед. Не исках да изваждам лицето си от тия черни къдрици.
Дъхът ѝ пареше навсякъде по тялото ми. Извивах се като пластелин под нея. Пръстите ѝ потъваха в мен. Обърнах я с един замах. Сега тя беше отдолу. Приковах ръцете ѝ над главата с моите. Целувах я и спирах. Гледах как устните ѝ треперят за още, а зениците ѝ изчезват в дълбочината на огъня.
Някакъв часовник над главата ми тиктакаше. Разбих го в стената. Времето трябваше да спре точно сега!...
Облизах се. Влудяваше ме вкуса ѝ. Но имаше още нещо - кръв. Нечия...

Как става така, че искаш да дадеш цялата си нежност на някой, а се превръща в ярост??
Целувах я, хапех я и я облизвах. Коремът ѝ трепереше.
- Моля те, моля те!...
Ръката ми се плъзна надолу. Бедрата ѝ се разтвориха за мен. Гореща и мокра... Едвам си поемах въздух. Тя извика. Движеше тялото си в един безумен ритъм.
Отскубна си едната ръка от хватката, хвана ме за косата и ме скубеше, молейки се. Ноктите ѝ се забиваха в гърба ми. Извика пак. И пак... Лицето ѝ се изкриви. И изригна...Прозорците се пръснаха на парченца в съзнанието ми. Бяхме две природни стихии. Не говорехме, не почивахме, вземахме се една друга докато не припаднахме бездиханни, потни, издрани и изсмукани. Всяка искаше да се татуира по кожата, костите и в сърцето на другата. Прегърнахме се отчаяно се разплакахме.
Събудих се първа. Винаги се събуждам първа. Седнах по турски и я гледах как спи в тишината на утрото.
Облякох се. Взех си една част от счупения часовник - голямата стрелка с малко златисто парченце циферблат на края.
Завих я и излязох.

По пътя се опитвах да убедя напиращите ми сълзи, че това е най-красивия начин да се разделиш с нещо, което никога няма да се повтори... 

21.03.2016 г.

Алекс ( Малката)