Той говореше. В класа беше тихо. Винаги, когато го изпитваха класът се умълчаваше. Слушаха го. Разказваше интересно. Обикновено получаваше шестици. Е някои учители понякога се заяждаха с него и тогава в класа негодуваха. Случи се веднъж даже да го защитят. „Ама госпожо, защо четворка. Той всичко си каза. ”Днес ситуацията беше по-различна. Той не разказваше урок, а споделяше мнение. Цитираше баща си.

   - Според думите на баща ми, който има публикации по  тази тема, лабораторията, в която той работи, има капацитет да проведе експеримент и да развие въпроса на световно ниво.

Тук учителката наостри очи. Тя беше чувала, че по тази тема се работи от наши учени, но че експериментите са преустановени и лабораторията – закрита. И докато слушаше момчето и разсъждаваше дали пък нещо  е пропуснала или момчето си измисля, изведнъж в стаята стана нещо . Момчето от съседния чин рязко се обърна към говорещия.

   - Защо лъжеш? Как не те е срам? В никаква лаборатория не работи баща ти. Той е безработен и ходи по къщите да пренася багаж.

Говорещото момче се стъписа. Спря и го погледна с недоумение.

   - Нали вчера беше у дома. Пренасяше там някакви боклуци. А после баща ми му даде двайсетачка.

Малкият го гледаше и не помръдваше. Стиснал устни, не знаеше как да го спре да говори.

 -  Василе, млъкни и се обърни напред!

Глас в пустиня. Учителката даже не се учуди, че никой не отрази разпореждането ù.

   - А после баща ми не ми даде джобни, защото каза, че са пренасяли мои боклуци и трябва да плати с мои пари.

Докато се двоумеше дали да изкара и двамата навън, защо  двамата? Виж,  Васил не се подчинява, та през това време и се мярна мисълта „Боже, каква злост имаше в думите на това дете”. И в този момент Васил изплю заключителните слова:

   - Баща ти е хамалин, хамалин и клошар.

Това преля, преля чашата и малкият избухна. Отначало се същиса, после доброто му възпитание го възпря от реакция, но след последните думи не възпитание, не култура, не сериозният разговор,който ще последва  в къщи –нищо не можа да го удържи

   - Кой е клошар? Я повтори!

   - Какво ми се дръвчиш, бе? Я ела да ти перна един. Ха-ха, да набия сина на един клошар.

След тези думи момчето скочи и сграбчи обиждача. Сграбчи го с две ръце – на ръст бяха почти еднакви – и със замах го просна пред чиновете, там пред всички - между първите чинове и подиума пред дъската... Започна да го налага. Той се биеше така, както го беше научил баща му.

Двамата с брат си се обичат много. Не могат един без друг. Двете години разлика ги сближават, а и по характер си пасват. И двамата буйни, жизнерадостни. „Слънчицата на мама” - както казваше майка им.

   - Как две слънца, бе мамо? - питаха я уж не разбират.

   - Ами така. Аз си имам три слънца. Две мънички и едно голямо, дето ни огрява и ни топли. - после ги гушваше и ги целуваше.

Въпреки обичта, двамата понякога се биеха. Ей така, уж на игра.

   - Взел си ми гумичката.

   - Тя си е моя.

И хоп, почва боя.

Та свари ги веднъж баща им. Влиза в стаята, те не спират. Хвана той всеки с по една ръка и ги държи.

   - Какво е това, което виждам?

   - Бием се.

   - Вие хабер си нямате от бой. Боят е ето това.

И ги удари двамата по веднъж, ама така, че свитки им излязоха от очите.

   - Това значи да се биеш. Вие какво? Лигавите се. Искате ли да ви науча на бой?

   - Уха-а – и двамата в един глас.

Така баща им започна да ги учи как да се бият. Криеха това от мама, защото ако тя разбереше щеше да им стане тясно у дома. Какъв ти дом? В цяла София нямаше да има място за тримата. Първият урок започна с думите: „. . . и помнете, момчета, истинският мъж се бие само когато океанът на търпението му прелее. Никога без повод. Помнете:  никога без сериозен повод. Само тогава, когато думите свършат. И само за защита на честта. Защита на честта – това приемам и мога да оправдая.”

Баща им не им четеше често ”лекции по възпитание” - както сам казваше, но момчето запомни тази завинаги. Сега проснал Васил на земята го налагаше с чувството, че защитава честта на баща си, на семейството.

   - Да знаеш как бързо схващат – с чувство на гордост сподели веднъж бащата резултатите от „уроците по бой”, както ги наричаше пред тях.

  - Защо ги правиш насила побойници? – с упрек го запита Руми. Той още първия път я уведоми  за уж скритите от нея занимания,но въпреки несъгласието си тя продължаваше да се прави пред децата че нищо не знае.

   - Грешиш, не ги правя побойници. Подготвям ги за живота. Ако не бият те, ще ги бият тях.

Действията се развиха с главоломна бързина. Васил на земята, малкият  върху него, класът в кръг около тях, а учителката кърши ръце, не знае милата какво да направи. Изпита истинско съжаление, че не се е родила сто години по-рано, когато боят в училище, ако не е бил насърчаван, поне не е бил възпиран. Как лесно щеше да се справи с тези две деца. Всъщност май не е съвсем сигурна. Какво да направи? Ако излезе, за да потърси помощ, кой знае тук какво щеше да стане. Сграбчи за рамото първото  попаднало ù дете.

   -Тичай за охраната!

Боже, дали не сгреши? Ще дойде охраната, после ще докладва случая, ще я обвинят, че не може да се справи  с класа. Тя е от три месеца, по заместване. Едва е намерила това място. Май направи грешка, страхотна грешка.

   - Който е по-умен ще отстъпи – това ù дойде в главата.

 Малкият с нежелание се отдръпна. Васил стана и се завлече към чина си.

„Боже, ами охраната? Какво ще кажа?” - Започна трескаво да мисли Какво? Какво? В този момент се завърна пратеникът.

   - Госпожо, не намерих охранителя.

   - Нищо, нищо. Благодаря ти. Седни! И така  да продължим. Днес ще говорим за. . .и учителката занарежда механично думите  една подир друга, а мислите и препускаха бясно. ”Отървах се, отървах се. Размина ми се.”

   След два дни момчето и бащата стояха пред кабинета на директорката-Секретарката повика бащата. Той влезе в просторна, спретната стая,  а  тази секретарка  на вид по-подхожда май за офис мениджър на голям бизнес център. Не че е лошо да изглежда по-така, ама чак пък толкова...

Секретарката докладва, а той си помисли „Също като при директор на холдинг”

   - Бащата на ученика от V „б”.

Помисли си ”Боже, боже, чак тръпки да те побият”. Влиза.” Да не обърках нещо. При училищен директор ли влизам или...„ не можа да довърши уточнението.

   - Повиках ВИ, във връзка с инцидента, който предизвика ВАШИЯТ син. - жената зад огромното бюро даже не се помести от стола.

Той се огледа къде да седне. Места за седне – колкото щеш – фотьойли, диван. И на стола до бюрото би седнал, но никой не го покани. И като провинил се ученик остана прав до бюрото. Добре, че е гологлав, иначе трябваше да държи шапката с двете си ръце отпред, хайде да не казвам пред какво, както е виждал в старите филми.

   - Ще бъда кратка. Синът ВИ е пребил свой съученик. Родителите му са извадили медицинско. Искат да ВИ съдят. Едва ги склоних да не правят това. Те се съгласиха да отстъпят, в замяна искат  незабавното отстраняване  на побойника.

  - А изяснихте ли си причината?

  - Причината не е важна. Важен е резултатът.

   - А ако аз го съдя този хубавец за клевета?

   - Адвокатът на фамилията каза, че клошар не е обидна дума. Това са онези звънари, които нощем в Париж. . .

   -Да, знам смисъла на думата. То и кучка не е обидна дума, но ако ви нарека така веднага ще ме осъдите. Нали?

В миг ярост заслепи очите ù и  съскащ глас се промъкна между зъбите ù:

   - Моля Ви, бъдете внимателен в избора на примерите си. - струваше ù огромно усилие, но жената успя да се овладее и продължи малко по-спокойно. - Вие наистина сте безработен, който пренася багаж, за да изхранва себе си и семейството си. Момчето в нищо не е излъгало. Да не спорим. Излишно е. Въпросът е приключен. Документите за напускане са оформени и се намират при секретарката. Възражения не се приемат.

   В този момент мъжът наведе поглед към бюрото. Случайно погледна.

Там, в десния ъгъл, където той отделяше важните преписки (по времето, когато все още имаше служебно бюро) мъжът видя бланка красиво оформена с винетки и украшения и по средата, най-отгоре  „Грамота за дарение”. Директорката проследи погледа му и се опита да закрие документа с ръка, но той все пак успя да види четири цифрената сума на дарението.

На  излизане от стаята на секретарката, на вратата се сблъска с някаква млада жена. Погледна я машинално. Забеляза само подути от плач очи. Когато затваряше вратата, той  чу тих почти разплакан глас:

- Предайте, моля ВИ на госпожа директорката, че дойдох!