16.12.2020 г., 12:20 ч.

Пази моето цвете 

  Проза » Писма, Други
398 0 0
1 мин за четене

Срути се. Избледня. Изсъхна. Колко жалко! Венчелистчетата падат заедно с моите сълзи. Едри, закипели от горест, гняв и... щастие. Може би съм луда. Но не съм. Животът ме научи да търся себе си и красотата във всичко наоколо. Защо тогава точно ти не си научи урока? Не разбра ли какво му причини? Не осъзна ли колко болка бе принудено да погълне цветето? Заради теб и твоята гордост. 

 

Не трябваше да се случи, но ти го направи. И вече го няма. Не съществува. Не го виждам. Няма я онази пъстрота, свежест, сияние. Ала в твоите безразлични очи има всичко друго, но не и красота. Остави цветето без грижа, без внимание, без любов. Но защо? Просто ми кажи, за да се успокои съзнанието ми. Заземи се! Моля те! Вземи да разбереш, че ти си хаосът в моя космос. Затова се радвам, че сега не си до мен. Щастлива съм! Не успя да нараниш мен, но успя с цветето. Помниш ли, когато те помолих да го пазиш с цената на живота си? И ти ми обеща. Празни приказки! 

 

Онази сутрин се събудих. Отворих очите си и видях котешката муцунка, която толкова много обичам. Прегърнах пухкавия облак над мен и сърцето ми се стопли. Затуптя в еуфория. Извърнах поглед към нощното шкафче - беше там. Зарадвах се изключително много. Сънувах, че е на пода и има стъкла навсякъде. Зловеща картинка. Но това, което видях пред себе си, ме накара да настръхна - не от страх. Беше вълнение. В този безкраен миг очите ми поглъщаха образите и изпращаха сигнали до главния ми мозък. Изглежда сякаш беше твърде развълнуван, за да реагира адекватно. Животът всъщност наистина е красив, стига да си го направиш такъв. И аз наистина си го бях направила. Цветето беше по-изящно от всякога, пъстрите му венчелистчета - в танц с водните капки, обвити в свежест. Стъкленият похлупак бе почистен. От теб. Явно си спази обещанието и не разруши душата ми.

© Марина Маринова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??